Дейвид Елис
Доживотна присъда (6)

5

Влизайки в кабинета на сенатор Грант Тъли, човек има чувството, че влиза в музей. Пълно е с неща, предизвикващи възхищение, но нищо не бива да се пипа. Стаята е правоъгълна; върху дъбовите шкафове покрай дългата стена под прозорците са подредени снимки в рамки на сенатора с различни политически фигури от последните десет години. Две големи черни кожени кресла са оставени до бюро, което е по-забележително с размерите си, отколкото с нещо друго. Представлява обемиста мебел от стара, твърда дървесина, с железни дръжки на чекмеджетата, която смалява седналия на стола с висока облегалка сенатор.

Сенатор Тъли се завърта, вдига ръка и ми кима.

— Задръж ги там, където са и направи нова анкета на общественото мнение. Ако резултатът е над четирийсет процента, ще ги изтеглим от Айзак. — Той гримасничи, докато слуша репликата отсреща. — Да, и трите, но четирийсет процента, разбра ли? Не трийсет и девет. — Затваря телефона и ме поглежда.

— Добри новини — казвам му.

Сенаторът повдига брадичка.

— Типът, който проникнал в къщата на Бен — пояснявам, — бил брат на някакъв, когото той бил вкарал в затвора за търговия с наркотици. Било е акт на отмъщение. Така че, за нас няма проблем.

— Съобщи ли на пресата?

— Говорих с полицията. След това ще се обадя и на репортера от „Уоч“.

— Добре. Това е добре. — Грант Тъли взема молив и го върти в ръката си, докато се обляга назад в стола си. — Рейкрофт би могъл да се възползва от това.

— Би могъл, но няма да го направи.

Сенаторът има предвид Елиът Рейкрофт, окръжния адвокат, прокурора с най-високо положение в града. Освен това Елиът Рейкрофт е републиканец, първият републиканец, избиран от целия окръг през последните седемдесет години. Преди четири години се проведе извънреден решаващ избор, след като тогавашният окръжен адвокат почина. По онова време демократите враждуваха с афроамериканците, които бяха формирали своя партия за извънредните избори и така разпиляха гласовете на демократите. Тогава се случи немислимото. Републиканец спечели състезанието в града. Рейкрофт не оплеска работата и преди две години беше преизбран за пълен мандат, благодарение на силата на длъжността му.

Ако трябва да изберете някой пост, който местните демократи не биха искали да бъде заеман от опозиционната партия, то това е постът на окръжния адвокат. В градската политика съществуват твърде много задкулисни измами и последното, което политиците биха искали, е обвинител с власт да разпраща призовки и да свиква разширен състав от съдебни заседатели, за да започне да си вре носа в кочината. Това напълно важи за Рейкрофт, на когото му е ясно, че все някога няма да бъде преизбран, така че му е нужно да си създаде име, за да отиде на друга длъжност, може би с влияние в целия щат. Достатъчно лошо е и това, че Рейкрофт не е от подходящата за нас партия. Като капак, политическият патрон на окръжния адвокат е не друг, а самият главен прокурор Лангдън Тротър. Това има предвид сенаторът, като казва, че Рейкрофт може да използва ситуацията за политическа изгода.

— Рейкрофт не е толкова глупав, че да вземе страната на брата на наркопласьор срещу бивш прокурор, който го е вкарал в затвора.

— Да — съгласява се сенаторът, — прав си. А сега ми кажи за другото ни нещо.

— За „коза“.

Сенаторът прикрива усмивката си. Той не си пада по прякори или фамилиарничене. Откакто открих онази нередност в документите за номинирането на Лангдън Тротър и изтичах да разкажа на сенатора, аз наричам цялата тази работа нашият „коз“.

Досещам се как е била допусната грешката с документите на Тротър. Той вероятно се е подписал с черно мастило и е било трудно да се различи оригинала от фотокопието. Хората често го правят. При подаване на съдебни документи всички би трябвало да бъдат оригинали, но понякога се подават само фотокопия. Никой не създава спънки. Никой съдия не би отхвърлил съдебен иск, защото не е бил подаден оригиналът. Това би значило, че формата е по-важна от съдържанието. Всеки адвокат би изпаднал в глупаво положение, ако тръгне да оспорва това в съда.

Но ние не говорим за съд. Говорим за избирателен закон. Законът постановява, че заявлението за кандидатиране трябва да бъде „подписано“ и това означава оригиналът. Фотокопието не е подписан документ — то е фотокопие на подписан документ. Аз го обяснявам така — едно фотокопие е толкова документ, колкото снимката на дърво е самото дърво.

Формата над съдържанието? Абсолютно. Преди няколко години обаче, аз оспорвах това схващане по време на една надпревара за областен шериф в южната част на щата — това бяха доста неприятни избори и сенаторът искаше да помогне на демократа. И спечелих спора. Някакъв нещастен републиканец отпадна от балотажа, защото беше подал фотокопие на заявлението за кандидатиране. Той и адвокатът му напуснаха изслушването пред избирателната комисия с вид, сякаш току-що ги бяха обрали.

Това е една неуловима и мъглява точка в избирателния закон, но както казвам, това ми е специалността. Ако поставим този въпрос пред избирателната комисия, те няма да имат избор. Казано накратко: Заявлението за кандидатиране на Лангдън Тротър е невалидно. Следователно, той няма право да се кандидатира за губернатор.

Когато разбрах за грешката, хукнах обратно към града. Не можах да открия никъде сенатора, затова нахълтах в кабинета на Бенет и му съобщих новината. Бях напълно сигурен в позицията си, но въпреки това отворихме избирателния правилник, прегледахме няколко съдебни решения. В момента, когато се спогледахме, ни стана пределно ясно, че Лангдън Тротър е имал подбуди, за да го направи.

— Какво казва Дейл? — попита Грант.

Не прикрих събирането на веждите си. Той пита за Дейл Гарисън, човека, написал писмената справка, която съвпада с моето заключение, че Ланг Тротър е дисквалифициран от надпреварата. Дейл е адвокат, един от ветераните в правната общност, който е от толкова време в професията, че човек би си помислил, че си е взел изпитите за адвокат още по време на сухия режим. Той е дългогодишен приятел на семейство Тъли, както и техен личен адвокат. От време на време и лобира, макар и неохотно, в столицата на щата. Той е един от малцината, чието мнение сенаторът зачита.

Лично аз нямам проблеми с него. Държи се прекалено дружелюбно с мен, но все пак не мога да не съм справедлив към него. Работата е там, че не тръпна от радост, задето сенаторът търси и друго мнение относно моето заключение.

— Не ме гледай така — казва Грант, четейки мислите ми.

Интеркомът иззвънява. Секретарката на сенатора му казва, че го търси един от неговите хора — щатските сенатори. Грант извърта очи нагоре, но вдига телефона. Аз ставам от стола и, както се разхождам, се озовавам пред купчината поздравителни картички върху бюфета зад бюрото на сенатора.

По дяволите! Напълно забравих. Вчера беше рожденият ден на Грант. Стана на трийсет и девет; той е няколко месеца по-голям от мен. Характерното за него е, че винаги пренебрегва този ден и отказва да се организира празненство в негова чест. Но ето че някои хора са се сетили — картичките са поне двайсет. Заставам до бюфета и ги разгръщам една по една. Картичка от губернатора, от американски сенатор, от разни други законодатели, от водещ на телевизионни новини, от адвокати от общността, включително и от Дейл Гарисън. Съдържанието на неговата картичка е кратко: „Забавлявай се на твоя ден“, написана на ръка и с подпис само: „Дейл“. Като човек с най-слабо изразено политическо чувство, Дейл очевидно поддържа връзка със сенатора, записал си е датата на рождения му ден, както и на жена му и на децата му. Останалата част от картичките са съвсем стандартни: „Най-добри пожелания“, „Успех на изборите“, „Ако мога с нещо да помогна“. В една дори се обръщаха към него с „Губернатор Тъли“.

Грант затваря телефона и сумти.

— Проклетият Д’Анджело — казва той. — За първи път от шестнайсет години има съперник. Той ще получи седемдесет процента най-малко, а ще си помислиш, че участва в надпреварата на живота си. — Очите му ме следят, докато се връщам на стола си. — Та докъде бяхме стигнали?

— Точно ми разправяше, че искаш Дейл да ти каже, че съм прав.

Той накланя глава.

— Хайде, господин Солидей. Не е точно така. Дейл… — той маха с ръка във въздуха — Дейл познава съдилищата. Половината от съдиите са работили за него. Нямам нужда от второ мнение върху избирателния закон. Искам да знам, какво би направил един съдия.

— Чудесно. Между другото Дейл смята, че съм прав. Ти видя писмената му справка.

— Така ли?

— Той я изпрати на мен. Бенет трябваше да ти донесе копие.

Сенаторът поглежда към бюрото си.

— Сигурно е тук някъде.

— Бенет трябваше да ти направи копие.

Грант Тъли се намръщва.

— Бенет… — повтаря той. — Мислех, че това щеше да си остане само между нас.

Разпервам ръце.

— Бен е мой човек. Споделих с него идеята.

— Добре, но нека държим тази работа в тайна, Джон. Става ли? — В гласа му се долавя нотка на укор.

— Що за проклета тайна е това? Та нали когато подадем оплакване пред избирателната комисия, всеки в щата ще разбере.

Грант свива устни, но не отговаря.

— Нещо друго ли имаш наум? — питам аз.

Грант прехапва долната си устна. Закърмен с политиката, той е много добър при вземане преднина на завоите. Понякога не мога да разбера накъде се е насочил.

— Може би — отвръща той.

— Какво друго може да бъде, по дяволите? В личен разговор молим Ланг Тротър да бъде така любезен да се оттегли от изборите, за които се е подготвял цял живот.

Забележката ми предизвиква лека усмивка върху устните на Грант.

— Топло, топло…

— Кажи ми, Грант.

— Прав си за личната част. — Размахва ръка към мен. — Припомни ми накратко аргумента.

— Знаеш аргумента.

Той отново размахва ръка.

— За да участва в изборите, всеки трябва да има заявление за кандидатиране — започвам аз. — Попълваш формуляра и го подписваш, предаваш го заедно с петициите от гласоподавателите и всичко останало. Хората на Тротър са оплескали нещата. Те, разбира се, са направили фотокопия на всичко, но когато са предавали документите, са сложили фотокопие на заявлението за кандидатиране, заедно с оригиналните петиции. Фотокопието е копие, не е оригиналният документ. Все едно че изобщо не е подавал това заявление за кандидатиране.

— Чудесно — казва сенаторът. — А сега го обясни на гласоподавателя.

Въздъхвам.

— Тъкмо затова накарахме Дон…

— Сенатор Тъли отстранява кандидата на републиканците по технически причини — казва Грант. — Всеки знае, че той е подписал заявление за кандидатиране, всеки знае, че той иска да се кандидатира, но заради объркване на документи, сега гласоподавателите го губят като избор. — Грант поклаща глава. — Прекрасно звучи.

— Ами…

— И какво печеля аз от това? За гласоподавателите, като узнаят, че съм използвал някаква правна дивотия, за да отстраня съперника си? За уводните статии в целия щат, в които ще ме ругаят? Ще ти кажа какво ще спечеля. Републиканците ще издигнат някой друг на мястото на Тротър. Прав ли съм?

— Е, да. — Съгласно избирателния закон на щата, ако някой от номинираните кандидати се оттегли или бъде изваден от надпреварата, политическата партия има право да номинира друг. Съответният политически комитет — в този случай председателите на Републиканската партия — просто провеждат гласуване и който спечели, става кандидат на републиканците. — Ти така или иначе ще трябва да се преборваш с някого, Грант.

Той прави гримаса. От личен опит съм установил, че на щатските сенатори и представителите им е неприятно, когато на практика трябва да се борят, за да спечелят при преизбиране. Никой не се беше опитвал да се кандидатира срещу Грант Тъли. Това беше неговата първа оспорвана надпревара.

— Те няма да посочат някой като Тротър — отбелязва сенаторът. — Ще изберат човек с умерени политически възгледи, защитаващ правото на избор, за да ни изместят. Някой, който никога не би могъл да спечели на първичните им избори, но ще бъде подходящ кандидат за общите.

— Джоди Теър — подмятам аз.

Джоди Теър е заместник-губернатор в момента. Тя искаше да се кандидатира за първичните избори на републиканците, но по-възрастните партийни членове сметнаха Лангдън Тротър за по-подходящия кандидат. Така че, тя ще се състезава за поста на Тротър — главен прокурор. Тя е за правото на избор, за контрол над оръжията, имаше твърде добър изборен резултат по време на мандата и като щатски сенатор. Би била най-подходящият кандидат срещу защитаващ правото на живот, социално-консервативен човек като Грант Тъли.

— Даа — съгласява се сенаторът. — Бих заложил на Джоди Теър.

— Ще бъде костелив орех.

— По-добре тя, отколкото Тротър — поклаща замислено глава сенаторът. — Теър никога няма да спечели първични избори, но ще е по-подходящият кандидат в общите. А аз няма да спечеля нищо. Отстранявам Тротър, а в замяна получавам дори още по-сериозен съперник.

Разпервам безпомощно ръце.

— Твърде е възможно.

— Да не говорим — продължава сенаторът, — че освен това ще бъда човекът, използвал чисто технически правен довод, за да отстраня съперника си. Доколко изискан ще изглеждам тогава?

— Да, и това е вярно.

Сенаторът потъва в мисли. Но не показва и следа от раздразнение или сблъсък. Беше изложил пред мен всички причини, поради които не можехме да използваме нашия скрит „коз“, за да дисквалифицираме Лангдън Тротър. Но разговорът още не е приключил. Обяснението му не е развръзка. То е продължение.

— Има и друга възможност. — Той се обляга назад и поглежда към тавана. — Отиваме при Тротър и му показваме с какво разполагаме. Правим го поверително. Срещаме се насаме.

— И каква е целта ни?

Пръстите на сенатора бавно се повдигат от масата.

— Целта ни е да обясним как стоят нещата и му предлагаме няколко варианта. Може би трампа.

— Трампа на какво с какво?

— Отдавна знам, че Тротър иска да стане съдия. — Той обмисля тази мисъл и кимва. — Има логика. Бивш главен прокурор назначен в Щатския върховен съд. Или във Федералния, ако ние държим Белия дом.

— За какво говорим, Грант?

— Монт се пенсионира — продължава той. Има предвид настоящия американски сенатор Реймънд Монт, който подмяташе навред, че няма да се стреми към преизбиране след две години.

Раздвижвам челюстта си и се навеждам напред, сякаш за да го погледна по-отблизо.

— Да не би да предлагаш да покажем на Тротър нашия скрит „коз“ и да му кажем да се оттегли доброволно?

Сенаторът извърта очи към мен, от погледа му личи, че се забавлява.

— Отпадането на Тротър няма да е по-различно от това да го отстраним ние — той скръства ръце. — Не, Джон, не това имам предвид и аз мисля, че го знаеш.

Поемам си дълбоко въздух.

— Показваме това на Тротър и му казваме да загуби ли?

Сенатор Грант Тъли се усмихва.

— Да зареже изборите? — питам и се усещам колко високо говоря. Снишавам с една октава. — Шегуваш ли се?

— Не бъди предубеден, Джони. — Грант отпуска леко назад глава. Погледът му се отмества отново към тавана. — Тротър по-скоро би загубил, отколкото да бъде отстранен по технически причини. Няма да е в състояние да се покаже на обществено място, ако го дисквалифицираме, защото хората му по случайност са подали фотокопие вместо оригинал. Ще изглежда като аматьор.

— Вероятно — съгласявам се.

— Тогава… — сенаторът разперва ръце.

— Какво тогава?

— Тогава той ще направи всичко, за да не се разкрие тази работа.

— Толкова ли си сигурен, че ще го приеме безропотно?

— Не става дума за безропотно приемане. Той е в ръцете ни, Джон. По един или друг начин, той приключи с надпреварата. — Грант размахва авторитетно пръст. — С него е свършено.

Седим смълчани. Представям си реакцията на Главния прокурор, когато оставим новината пред вратата му.

— Той пак ще се кандидатира — казва сенаторът. — Но така, че да загуби.

— И как, ако не е тайна, ще го направи? — Не крия раздразнението в гласа си. — Наистина, Грант. Кажи ми, как един политик губи изборите, без никой да забележи.

Сенаторът поглежда настрани с погнуса.

— Хайде, Джон — прочиства гърлото си. — Как? Отказва да участва в дебат. Това може да го обясни на хората си. Той е щатски държавен служител, аз съм по-скоро местна фигура. Може да каже, че не иска да ни помага да печелим публичност. Но ние можем да го разпънем на кръст заради отказа му да участва в дебат. Същото ще сторят и вестниците.

— Добре.

— Можем да контролираме предизборните му реклами. Критикуваме, а той не реагира. Това е поведение на губещ човек, но нека поне загуби с достойнство. Нападаме го по телевизията, той не отговаря, вестниците пишат: „Какъв човек!“, но ние го разбиваме на пух и прах на седми ноември.

— Предполагам.

— Боже, та той може да се разболее — продължава сенаторът. — Заявява, че е пипнал някакъв вирус или нещо от сорта, ограничава кампанията си. Има болки в гърба.

— Всичко това би могло да стане — казвам аз. — До двайсет и трети септември. Това е последната дата, до която можем да подадем оплакване за нередности в документите му. След това, независимо дали има проблем, или не, не можеш с пръст да го пипнеш.

— Двайсет и трети септември. Добре.

— Когато Тротър ще е свободен да не изпълни задължението си. Ти губиш средствата си за упражняване на въздействие.

— Да, възможно е да се случи — признава Грант. — Но мисля, че ако Ланг сключи сделка с мен, той ще се придържа към нея. Ако не, поне ще му запуша устата през следващите шест седмици. Трябва доста да поработя от днес до двайсет и трети септември.

Задържам погледа си върху Грант. Той вероятно очаква да го подкрепя и в това. В смисъл че най-големият ми принос към Демократическата партия през последните няколко години беше отстраняването на претенденти от балотажа. Това е едно от важните неща, които хората в политиката пропускат — достъп до избирателните бюлетини. Да стигнеш до участие в избор в този щат е малко по-лесно, отколкото да подредиш кубчето на Рубик. В общи линии звучи съвсем просто: попълваш някакви формуляри и караш гражданите да се подписват под петицията ти. Но на практика това е една камара работа и изисква значителни познания за тънкостите на избирателните ни закони. Първо, да вземем формулярите. Заявления за кандидатиране, заявления за икономически интереси, листовете за петиции. Има поне трийсет грешки, които можете да допуснете само при попълването на тези формуляри, някои от които могат да се окажат фатални за кандидата — съвършеният пример с Тротър. Има изисквания към хората, които разпространяват петицията и събират подписи. Те трябва да са регистрирани като гласоподаватели в щата; могат да събират подписи само за една политическа партия в рамките на един избирателен цикъл. Подписите трябва да принадлежат на хора, регистрирани като гласоподаватели в този район, да живеят на посочените от тях адреси и да се подпишат саморъчно. Списъкът продължава; ако ти трябват триста подписа, за да участваш в първичните избори, по-добре събери деветстотин, защото повече от половината подписи ще бъдат върнати като невалидни по една или друга причина. И макар че са ти казали всичко за изискванията към формулярите и подписите и ограниченията за разпространение, съществуват още десетки неща, които трябва да свършиш добре. И когато някое парвеню се опита да се включи срещу някой от нашите демократи, можете да се обзаложите, че ще намеря начин да отстраня него или нея от предизборната надпревара.

Демокрация в действие. Или може би антидемокрация. Ей, та аз съм само адвокатът. Не аз съм измислил правилата, просто следя съперниците ни да ги спазват. Ако не го правят, аз им ги напомням, също както всеки друг адвокат би правил за клиента си.

Но всъщност аз създавам правила. Няма нито един закон в този щат, отнасящ се до изборите, който да не е минал през бюрото ми за одобрение. Така че, големите партии установяват комплексните правила и използват адвокатите си, за да са сигурни, че се изпълняват, а малките човечета трябва да четат внимателно избирателния кодекс, който, в сравнение с нормативите на Службата за данъците и таксите, е книжка с цветни картинки.

Мисълта ми е, че вероятно нямам право да се държа високомерно в случая. Но пък едно е да оспориш правото на Лангдън Тротър да участва в изборите въз основа изискванията на закона, съвсем друго е да използваш заплаха, за да принудиш насила главния прокурор да се оттегли от изборите.

— Не го прави — казвам аз.

Сенаторът ме оглежда известно време, преди да кимне рязко.

— Не искаш да бъдеш част от това… Разбирам.

— Не искам никой да бъде част от това. Искам да кажа, че това е… — млъквам и застивам на стола.

— Това е какво, Джон? — сенатор Тъли задава въпроса, без да влага ирония. — Неетично? Неморално?

— И двете, да. Но имах предвид „незаконно“.

Сенаторът едва се сдържа да не се разсмее. Става и отива до прозореца. Сакото му е върху облегалката на стола му; той е по риза и тъмносини тиранти, пристегнати върху тесните му рамене. Поглежда през прозореца и си поема дълбоко въздух.

— Джон, смяташ ли, че ще бъда добър губернатор?

— Разбира се, че смятам. Иначе нямаше да съм с теб.

— Напротив, щеше — той говори на прозореца. — Защото преди всичко си приятел. Но кажи ми честно — смяташ ли, че аз съм подходящият човек за тази работа?

— Абсолютно.

— Защо? Защо смяташ така, Джон? — Сега вече се обръща към мен. — И недей, недей да ми казваш това, което казваш на останалите хора. Не ми излизай с кампанийни изрази. Кажи ми това, което казваш на себе си.

— Защото отстояваш това, в което вярваш. Ти си демократ, защитаващ правото на живот. Знаеш, че това е погрешната позиция за партията ти, но това е нещо, в което ти вярваш. Ти си против смъртното наказание. През целия си живот си знаел, че ще се кандидатираш за главен щатски пост и следиш общественото мнение. Около седемдесет процента от населението на щата одобряват смъртното наказание. Всеки демократ, кандидатирал се за губернатор, който се е опълчил срещу смъртното наказание, е бил разпъван на кръст за това. Но теб не те е грижа. Ти вярваш в обратното. През последните шест години ти си противник на намаляването на данъците, защото смяташ, че финансово това не е разумно. С това мнение не печелиш популярност. Някои от нашите членове ти отправиха молба да запееш друга песен. Но ти мислиш за щата. — Усмихвам се. — Без съмнение, ти си политик и честно казано, ако не беше такъв, нямаше да се притеснявам особено много. Но ти си човекът, който трябва да ръководи щата.

Сенаторът безизразно изслушва монолога ми.

— А сега ми кажи честно мнението си за Лангдън Тротър.

— Мисля, че Лангдън Тротър ще подкрепя смъртното наказание и за крадците в магазините, ако това ще му донесе дори един глас повече. Според мен единственото му убеждение е, че той ще бъде губернаторът. Чиста жажда за власт.

— Добре. — Сенаторът отива до бюрото си и присяда на ръба му. — Ако имах възможността да изровя някоя скандална тайна за Тротър и я разглася, какво би си казал?

— Това е част от играта.

— Но в известен смисъл е неморално, нали?

— Да. Но ти си се хванал на хорото, знаейки правилата.

— Това значи ли, че е редно?

— Значи, че е приемливо, предполагам.

— Няма разлика. — Сенаторът удря леко с юмрук крака си. — Не и по какъвто и да е смислен начин.

— За мен има разлика, Грант. Аз съм адвокат. Трябва да отстоявам етичните норми. Не мога да се замесвам… не мога да бъда част от такова нещо.

— Както вече казах, няма да бъдеш. — Той разперва ръце. — Ти ме осведоми за законовото положение. Приемам го. Посъветва ме да не го правя. Ти си свърши работата.

Въздъхвам.

— Виж…

— Но направи ми услуга. Поговори с Дейл Гарисън за това, за всичко това. Какъв избор имаме. Искам да взема правилното решение.

— Добре.

— Просто го попитай… Не… — той търси думи. — Остави му свобода на действие. Кажи му, че ще направим каквото поиска. Не си показвай картите. Кажи му, че ще направим каквото поиска.

— Добре.

— Това му кажи, Джон. Предай му моите думи — че ще направя каквото поиска.

— Вече три пъти ми повтаряш последното.

— По този начин той ще се почувства свободен да даде обективно мнение.

— Ти ще направиш каквото поиска.

— Да. — Сенаторът поема дълбоко въздух. — И ще действаме стъпка по стъпка.

— Звучи добре. — Изправям се. — Може би все още ще имам възможност да те разубедя да не го правиш. — Но докато произнасям тези думи, чувствам, че за Грант въпросът е приключил. Картинката ми е ясна. Той иска да изкопча нещо от Дейл, защото Дейл ще бъде пратеникът. Дейл ще бъде този, който ще отиде на срещата с Ланг Тротър и ще хвърли бомбата. Дейл е разумен избор, доколкото има нещо разумно в този план. Затова трябва да си поставя задачата да привлека Дейл на моя страна. В противен случай ще стана свидетел как моят дългогодишен приятел Грант Тъли ще извърши най-голямата грешка в живота си.

— Слушай, Джон — Грант подвиква след мен.

— Да? — Спирам се пред вратата.

— Как са нещата при теб?

— Добре. Много работа, но…

— Още си увесил нос.

Затварям очи.

— Добре съм.

— Напоследък разговарял ли си с нея?

— Ммм, не. Скоро, не.

Той има предвид бившата ми жена, която се изнесе от дома ни и напусна града преди десет месеца. Трейси и аз бяхме живели заедно пет години, когато в средата на миналата година тя ми съобщи, че й било време да си върви.

— Ела на вечеря тази седмица. Децата ще ходят на пица с родителите на Одри. Ще бъдем само възрастни.

Жената на Грант, Одри, освен че е страхотна дама, е и изключителен готвач. Грант се запозна с нея, когато за първи път бе избран в сената и се ожени за нея преди седем години. Имат петгодишна дъщеря, Ейми — моя кръщелница — а Кристофър е на три.

— Казах ти, не искам съжаление.

— О, я стига. — Той вдига ръце. — Одри наскоро ме пита за теб.

— „Как се справя, Джон?“ — имитирам аз женски глас. — „Съвзе ли се от факта, че жена му го заряза?“.

Както в повечето шеги и тук има доза истина. На Грант не му допада хуморът. Не си пада по самокритиката и частицата истина в нея. Човекът се мисли за мой по-голям брат.

— Не те е зарязала — заявява той, като ме информира как се е разтрогнал брака ми. Лицето му светва. — И не става дума за съжаление. Знаеш, че Одри винаги е имала слабост към тебе.

— Да, вярно, знам. — Включвам се в играта.

Грант се усмихва.

— Така че, дай й някаква надежда. Скучае вкъщи с такъв ирландски домошар като мен.

— Ще си помисля.

— Или пък да излезем да пийнем по нещо в събота вечер.

— Може. — Потупвам вратата. — А ти гледай междувременно да не ти хрумнат още глупави идеи за предизборната надпревара.