Дейвид Елис
Доживотна присъда (37)

36

Сенатор Тъли сяда тежко зад бюрото си в „Сийтън, Хърш“. Умората му е видима в очите и стойката му. Отново е в града за първи път след повече от седмица отсъствие. Сряда вечер е и Грант се готви за два дълги почивни дни в южната част на щата. Това е единственият удобен случай да разговарям с него.

— Как върви делото? — пита ме той.

— Добре, струва ми се. Бенет се опитва да обърне всичко надолу с главата — кимам и убивам време. Сега е моментът да повдигна въпроса. — Има една подробност, която искам да обсъдя с теб.

— Добре. — Грант търси аспирин в чекмеджетата на бюрото си.

— Бенет не знае, че Дейл Гарисън е представлявал Лайл Косгроув в Съмит Каунти тогава. — Говоря нехайно, сякаш съм знаел всичко за връзката на Гарисън с делото през 1979 година.

Грант ме гледа, като че ли съм си смъкнал панталоните.

— Защо говорим за онзи случай?

— Вярно е, нали? — не отстъпвам. — Гарисън е бил адвокат на Лайл.

— Лайл — казва сенаторът и закрива с длан устата си. — Господи, да! Да, Дейл представляваше онова момче. Ти не знаеше ли?

— Бях в пълно неведение — отговарям. Предполагам, че никога нямаше да го узная през годините, докато работих с Дейл Гарисън от време на време. Дейл никога нямаше да намери случай да ми каже, че ми е помогнал тогава.

— Добре, да, вярно е — казва Грант. — Но не мога да видя къде е връзката?

— Там е работата — намествам се на стола си, докато сенаторът изчаква подробности, — че може да има връзка.

— Кака така?

— Лайл Косгроув е лежал години в затвора.

— Вероятно там му е мястото.

— Но съвсем наскоро е излязъл, Грант. Около месец, преди Дейл да бъде убит.

Грант размишлява над думите ми, лицето му е безизразно, погледът му — празен.

— Да не би да смятаме, че той е убил Дейл?

— Да, мисля, че той го е убил.

— Защо?

— Хайде да не влизаме в подробности. Но според мен Лайл е решил, че сега е подходящ момент да се обърне към стар познат да му помогне за бъдещите му финансови нужди.

— Изнудването — казва Грант.

Плъзгам бележката към него.

Предполагам, че аз съм единственият останал, посветен в тайната, която никой друг не знае. Мисля, че 250 000 долара ще я потулят. Един месец ще е достатъчно време. Няма да правя предположение за твоя източник на доходи, но ми се струва, че ако някой може да намери начин да бръкне във фонда за кампанията, без никой да забележи, то това си ти. В противен случай винаги бих могъл да говоря със сенатора. Това ли искаш? Един месец. Не се опитвай да се свързваш с мен. Аз ще те търся.

Докато сенаторът чете, аз продължавам:

— Лайл ме изнудва. Заплашва да разкрие малката ми тайна, ако не му дам пари от средствата за твоята кампания. Той е знаел много добре, че си събрал голяма сума.

Грант се взира в листа с присвити очи. Накрая вдига поглед към мен.

— Къде е мястото на Дейл тук?

— Дейл се е опитал да го разубеди.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. Дейл е помогнал на Лайл Косгроув да получи условна присъда. Двамата са разговаряли. Той е споменал идеята си на Дейл, Дейл се е опитал да го спре. Тогава той убива Дейл.

— Кажи ми откъде знаеш всичко това, Джон.

— Не мога. — Изпускам бавно въздух.

Той ми хвърля разочарован поглед.

— Този човек… Лайл… опита ли се да се свърже отново с теб? Поне толкова можеш ли да ми кажеш? — Грант върти в ръцете си бележката. — Нали пише, че той щял да осъществява връзката с тебе.

Поклащам глава.

— Мисля, че се е покрил някъде, след като ме обвиниха в убийството на Дейл.

— Къде е той? Лайл?

— В града е. Това е условието да е на свобода.

Грант преглъща трудно.

— Положението не е добро — отбелязвам.

Той се изсмива с горчивина, накланя глава.

— Не, не бих казал.

— Кажи ми какво стана тогава, Грант. Разкажи ми за хиляда деветстотин седемдесет и девета година. За „тайната, която никой друг не знае“.

Грант приема зле въпроса. Размърдва се на стола и отмества очи от мен.

— Ти и баща ти сте наели Дейл да представлява Лайл.

Той обмисля казаното от мен. Дотолкова положително може да потвърди.

— Така е.

— Но Лайл не беше загазил. Не му е трябвал адвокат.

— Лесно ни е на нас да го кажем — отговаря Грант. — Той беше разпитван.

— Но ти си му наел известен, скъп адвокат да го контролира. Да направи така, че той и аз да пеем една и съща песен. Всеки казва, че Джон Солидей е невинен.

Грант събира ръце и ме поглежда.

— Едно момче в такова положение ще направи всичко, каквото може. Ще те прегази на секундата, за да спаси кожата си. Да не мислиш, че полицията не му е казала точно това? „Дай ни другото момче и ние ще те пуснем“. Джон, само защото му бяхме намерили адвокат, не значи че сме го накарали да излъже. Не значи, че ти си извършил нещо престъпно.

— Какво е казал Лайл в полицията? Преди да наемеш Гарисън за негов адвокат.

— Лично аз не знам — свива той рамене. — Вероятно отначало си е държал езика зад зъбите. Сигурен съм, че това не му е бил първият сблъсък със закона. Той не беше глупав.

— Кажи каквото знаеш, Грант. Кажи какво си знаел за моето забъркване.

— Знаех, че си невинен — думите му излязоха бързо. — Това беше единственият възможен изход.

— Защото ти бях приятел.

— Защото не си способен на такова нещо. Да се напиеш, да се дрогираш или от сорта — той маха с ръка. — Това просто не е възможно. — Навежда се напред и насочва пръст към мене. — Слушай, Джон, това изнудване… то не значи, че Лайл е излъгал тогава. Не разбираш ли? Самото споменаване на този случай ще очерни и теб, и мене. Той го знае. Вероятно знае, че съм се кандидатирал за губернатор. Знае, че никой от нас двамата не иска да се повдига този въпрос — той се обляга отново назад. — Това не те прави убиец.

— Значи навремето ти не си знаел нищо? Нищо, което да ме замесва? Не си говорил с Лайл за това, така ли? Или с другото момче… Рик?

— Рик — Грант поклаща глава. — Какъв екип бяха ония момчета.

— Нищо ли? — повтарям.

Сенаторът става, сваля сакото на смокинга и ръкавелите си и навива ръкавите на ризата си. Както виждам, сложил е няколко килограма отгоре по време на кампанията, което е разбираемо — никаква гимнастика и неизбежните гощавки на всяко място, където спира. Все още е слаб, но се забелязва поява на коремче над колана му.

— Искаш да знаеш ли? Добре.

Мятам единия си крак върху другия и го люлея.

— Въпросният Рик — или както го наричаха, Рикошет — ми се обади след това, след като говорих с тебе от затвора. Не мога да си спомня подробности. Минаха вече… колко… двайсет години, нали?

— Кажи ми с две думи.

Грант кимва.

— Той говореше като побъркан. Ченгетата били ходили у Лайл и той се държал странно. Рик бил доставил… нали знаеш…

— Кокаина.

— Точно така. — Грант се рови за момент в паметта си. После продължава с по-спокоен глас. — Рик не искаше да има нищо общо с това, защото ако онова момиче е взело свръхдоза и той е доставил дрогата, щеше да загази. А Лайл беше доста разтревожен, че ще го разпитват.

Разпервам ръце.

— Значи сте сключили сделка.

— От твоите уста звучи толкова застрашително — той свива устни. — Да, струва ми се. Предложих му да каже на Лайл, че ще му наемем адвокат, затова да си мълчи. Казах на Рик, че него ще го държим настрани от цялата работа, докато… просто…

— Докато Лайл е послушен — довършвам аз. — Докато Лайл Косгроув ме оневинява, всичко ще е наред. Машината на семейство Тъли ще се погрижи за останалото. Обвинителите, съдебният лекар, всички тези хора ще бъдат изненадващо приятелски настроени към Джон Солидей и докато Лайл подкрепя цялата версия, накрая ние всички можем до си ходим по живо, по здраво.

Челюстта на Грант се стяга, но той не отговаря веднага.

— Била е нагласена… цялата тази работа — продължавам аз.

— Това не значи, че си извършил престъпление — казва Грант. — Дали сме използвали връзки? Да. Дали Дейл е насочил Лайл към определена версия на случилото се? Може би, не съм бил там… възможно е. Но ние вършехме всичко това заради един невинен човек.

— Това не го знаеш.

— Но го вярвам. И винаги съм го вярвал.

За моя изненада почувствах облекчение от този отговор. Въпреки че картината започва да става по-ясна дотук, по някакъв начин съм окуражен от факта, че Грант никога не ме е смятал за виновен.

— Добре — вдигам ръка, — добре.

Грант сяда отново, прокарва пръсти през косата си.

— Боже Господи! Значи сега този човек, Лайл, е заподозрян номер едно?

— Аз дори ще заложа на това.

Той размахва ръце.

— Чудесно. Браво.

— Бенет не знае за случая през седемдесет и девета година — казвам. — Нито за познанството ми с Лайл. Но той знае за Лайл в общи линии. Знае, че наскоро е излязъл от затвора и, очевидно, че когато Лайл е бил обвинен последния път, той е подал жалба и че адвокатът му — Дейл — не се е справил добре. И сега ние имаме Лайл, свързан с откраднатия клетъчен телефон.

— Значи Бенет иска да обвини Лайл Косгроув?

— Да.

Грант се подпира с лакти на бюрото и прави „палатка“ с ръцете си.

— При това положение няма начин да се избегне фактът, че събитията през седемдесет и девета ще изплуват на повърхността.

— Да, няма начин.

Сенаторът полага ръцете си върху бюрото и издава звук — може би стон — под носа си.

— Притиснат съм в ъгъла, Грант. Обвинен съм в престъпление, което не съм извършил, и трябва да направя каквото мога.

— Знам, знам — той си поема въздух и застива за момент. Вероятно вътре в него бушува битка, желанието му да бъде губернатор се изправя срещу намерението му да ми помогне. Познавайки го, борбата му не е голяма.

— Значи ли това, че ще разкажеш всичко на Бенет? И че ще разгласиш публично за случилото се тогава?

— Това ще ти навреди — отговарям. — Минимумът ще е „виновен за съучастие“. Аз ще бъда дори повече от албатрос. И ако хората започнат да ровят, те могат да научат, че ти си ми помогнал тогава. Че може би си е загладил някои правни ъгли. Това би могло да навреди.

Той прави физиономия, сякаш току-що казах нещо безсмислено.

— Аз се безпокоя за тебе. Ако ти повдигнеш този въпрос, няма ли да кажат, че ти си я убил? Няма ли да преразгледат случая?

— Да, естествено, че биха могли. Аз не бях оправдан. Няма двоен риск — поглеждам към тавана. — Това е линията на защита, която търся. Отървавам се от едно обвинение в престъпление, за да се въвлека в друго.

— Не е вярно — отговорът на Грант е толкова бърз, че почти ме прекъсва. — Ти не си направил нищо тогава. Те никога няма да го докажат.

— Грант — нагласявам се на стола си, сякаш говоря на четиригодишно хлапе. Положително не съм направил, но когато стане дума за мен, братската, ако не и бащинската страна на Грант замъглява преценката му. — Прокурорът е Елиът Рейкрофт, забрави ли? Той вижда възможност да съживи разследване в убийство срещу първия помощник на сенатор Тъли с всичките му там сензации като драма, изнасилване и убийство на младо момиче и ти — някъде в периферията. Мислиш ли, че ще се поколебае и за секунда? Дори да не успее, той ще ни съсипе. Ще съсипе теб.

— Все ще измислим нещо — казва Грант.

Спокойствието му ме обезоръжава. Искам да го разтърся.

— Казваш да го направя. Да им разкажа целия случай. Да издам Лайл Косгроув, да обясня как той и аз сме свързани, да кажа, че съм изнудван и обвинен несправедливо и че не съм извършил нито едно от двете убийства. — Описанието разбива надеждите ми. В такова затруднение съм.

Грант Тъли пак става и сяда на стола до мене.

— Ако трябва, да, разбира се. Както го казваш, звучи толкова зловещо. Забрави за момент, само за момент, за надпреварата. Ти твърдиш, че Лайл те изнудва, че не бил останал доволен от Гарисън, затова го убива и натопява тебе. Кажи им, че не си направил нищо през седемдесет и девета година, но че Лайл заплашва да напомни за случая. Само за да те очерни — той разперва ръце. — Това има ефект. Има и смисъл.

— А ти губиш изборите — вмятам.

— Или на теб ти лепват доживотна. За престъпление, което не си извършил. Кое е по-лошото?

Трудно се отхвърля подобно нещо. Грант изглежда напълно спокоен от това. Той винаги е изпитвал удовлетворение да влиза в ролята на мой по-голям брат. Потупва ме по бузата.

— И не допускай, че ще изгубя изборите.

Изпускам огромна въздишка и казвам:

— Ако имах друг избор…

— Знам.

— … но нямам.

— Знам.

Кимам; не съм способен да добавя нищо повече. Ставам и се запътвам към вратата. Вече съм прекрачил навън в коридора, потупвайки рамката на вратата, когато сенаторът ме извиква.

— Нужно ли е да разкриваме всичко?

Знам за какво намеква. Дрогата. Кокаина. Фактът, че Джон Солидей е употребил дрога и потенциално е замесен в убийство е едно. Фактът, че сенатор Грант Тъли е смъркал кокаин навремето — съвсем друго. Изслушването през седемдесет и девета касаеше мен и няма никакво доказателство, което да сложи дамга на челото на Грант.

— Не — отговарям. — За теб си спомням само, че изпи няколко бири.

Грант кимва.

— Това достатъчно ли е?

— Ще бъде точно както си беше. Спомням си, че ние с Лайл и Джина се друсахме. Но не си спомням ти да си бил горе с нас. Ти и Рик не сте се докосвали до наркотиците.

Грант потреперва. Изглежда, се чувства виновен за това, сякаш огромните услуги и рискове, направени заради мен не допринасят нищо. Фактът е, че във всеки случай аз трябва доста да се придържам до показанията си, дадени през 1979 година. Това е версията, която ме крепи.

— Ще трябва час по-скоро да уведомя Бенет за това — казвам.

— Знам. — Сенаторът не ме гледа. — Върви да спечелиш делото.

Благодаря му и тръгвам по коридора. Спирам се за кратко до мястото на секретарката ми Кати, за да проверя дали е пристигнала поща за мене, като се възползвам от случая да оставя напрежението в тялото ми да се уталожи. От кабинета на сенатор Тъли чувам шум, шум от запращане на книжни папки в стената.