Дейвид Елис
Доживотна присъда (57)

56

Бенет и аз поговорихме за малко с Грант в съдебната зала, докато репортерите чакаха отвън пред вратата.

— Не можах да свърша работа докрай — казва Грант. — Съжалявам, Джон.

— Разбирам — отговарям аз. — Не можеш да признаеш, че ще задържиш на работа един убиец.

— Справи се отлично — вмята Бен. — Аз ще те поразпитам малко, за да смекча нещата.

— Ей, и още нещо — Грант ме перва с опакото на ръката си по ризата. — Съжалявам, че се изпуснах.

— Няма нищо — казвам, като не споменавам дали беше говорил истината. Още толкова много неща ме очакват точно сега.

Решихме, че ще е по-добре да не ни виждат заедно. Ще се срещнем отново по-късно в залата. Двамата с Бен си пробиваме път през внушителна група от репортери. Това беше голям ден за тях — първо с встъпителното изявление на Бен, а после и със свидетелските показания на сенатор Тъли. Новината довечера щеше да е от национален мащаб. Кандидат за губернатор, обвинен в убийство. Другият кандидат свързан тясно с това. Ще станем за смях в цялата страна.

Колкото до изборите, сега вече е ясно — с Грант Тъли е свършено. Ние никога няма да можем да докажем, че Лангдън Тротър е виновен за убийството на Дейл Гарисън, освен ако не открием „димящ пистолет“. А Тротър е достатъчно умен, за да остави такава следа. Дори и да изразим основателни съмнения, Тротър ще отрече твърденията ни както всеки отчаян престъпник, който гледа по всякакъв начин да избегне наказание. В най-добрия случай ние ще чуем едно приятно, тихо „Невинен“ от съдия Бриджес, а Тротър ще си го тълкува както си иска. В най-лошия — аз ще прекарам остатъка от живота си в затвор.

Но и в двата случая Грант Тъли имаше роля, макар и косвена, в нещо подозрително, случило се през 1979 година. Той никога не беше говорил за това, никога на никого не беше казвал. И няма да е трудно да се разбере, че двамата Тъли са направили нещо повече от това да споменат за Дейл Гарисън на Лайл Косгроув. Те са го наели и изпратили в Съмит Каунти да изясни нещата за мен. Знам го сега, знаех го и през цялото това време. Надпреварата за губернатор приключи. И Грант, съзнавайки това, на практика ми се извини преди малко, няма съмнение.

А на мен пък не ми остана време дори да се почувствам зле от това.

Бен и аз отидохме с колата до клуб „Маритайм“ — клуба на сенатора, където Грант беше заангажирал един малък салон за нас за две седмици. Не го бяхме използвали, но решихме, че може би е дошло времето да се уединим, а след днешните разкрития един частен клуб е единственото подходящо място за целта.

Бен е знаел, че днес ще има достатъчно основание за това, така че беше приготвил сандвичи с пуешко и горчица. Ние седим на кожени столове с високи облегалки и не обръщаме внимание на екстравагантните картини и старомодния малък роял — приличаме на двама души, които са видели призраци.

— Ама че безумна сутрин! — казвам, докато свалям целофана от първия си сандвич. — Мислиш ли, че тя ще се хване?

— Според мен го намери за правдоподобно. Има смисъл. Смисълът не е трудната част. Ние трябва да го представим така, че да звучи по-вероятно. Нужни са ни факти. А ние ги нямаме, все още не. А са ни нужни час по-скоро.

Бенет получи съдебните заповеди едва вчера. Не искахме да намекнем на обвинението за нашата теория — в която подозираме Ланг Тротър — затова трябваше да изчакаме. Ние се ровим във всичко: финансовите отчети на Тротър — личните, корпоративните, политическите. Записите на разговорите му от домашния, служебните, клетъчния му телефони, както и от офиса за кампанията му — трябва ни телефонно обаждане до или от Дейл Гарисън, Лайл Косгроув или Брайън „Рик“ О’Шей. Бен дори извади съдебна заповед за фирмата за компютризирано правно проучване, която всеки ползва, за да следи проучванията, които адвокатите на Лангдън Тротър може да са провеждали по съответното време. Ние се надяваме да намерим проучване, което включва думите „заявление за кандидатстване“, „оригинал“ или „копие“ — всичко, което да докаже, че Ланг Тротър се е интересувал по този въпрос, след като Дейл Гарисън е започнал изнудваческата си схема. Ние пренебрегваме факта, че адвокатската тайна може да възпрепятства тази информация, надявайки се, че самото призоваване към това от страна на Ланг Тротър може да обърне донякъде мнението на съдията в наша полза. Сега вече ми е по-ясно защо Бен остана доволен, че делото ще се води без съдебни заседатели — в случая съдията също се явява експерт, който изслушва и решава спорните фактически въпроси.

— Ланг Тротър не е станал главен прокурор поради глупост — казвам. — Ние няма да излезем с нищо.

— Не говори така, Джон. — Бен ми подава влажен сандвич. — Във всеки случай на нас ни трябва основателно съмнение.

— Тя ме мисли за убиец. — Отхапвам от сандвича, но нямам апетит. — Мисли, че съм убиец, а обвинението също наложи това мнение… че ако Грант повярва, няма да има друг избор, освен да ме уволни.

— Той не би го направил.

— Възможно е — съгласявам се, — но той не може да го признае публично. — Поклащам глава. — Имал съм мотив и удобен случай. Съдията е наясно и с двете. Тя знае, че единствено аз съм бил в кабинета, и то го знае от мен, защото аз казах това на ченгетата. Тя знае и за седемдесет и девета година, защото ние й го казахме.

— Те щяха да го научат — казва Бен. — Рано или късно. Вече са те свързали с Лайл по някакъв начин. Ще е само въпрос на разследване, преди да разберат какво се е случило тогава. И ще получат документи за арест. Ти си бил заподозрян, Джон, независимо, че не са те арестували. Ние ще създадем по-добро впечатление, ако се изправим пред този въпрос, ще изглеждаме като хора, които няма какво да крият.

— Ние наистина няма какво да крием. — Мятам сандвича през стаята и скачам от стола си. По дяволите, ние току-що съсипахме тези избори за Грант и вероятно не спечелихме нищо в същото време. Не можем да установим нищо относно Тротър. Съдия Бриджес вече е готова да ме осъди.

Бен ме наблюдава известно време с издута от залък в устата му буза.

Присядам на столчето пред рояла.

— Извинявай за сандвича.

— И аз нямам голям апетит — той връща сандвича си в опаковката. Потрива ръце, после сплита пръсти между коленете си. — Джон, искаш от мен да направя всичко възможно, за да спечеля делото. И аз правя тъкмо това. И ще продължа да го правя. Ние ще спечелим.

— Как можеш да говориш така, дявол го взел? — изпускам въздишка като спукан балон. Таванът е изрисуван — нещо като италианска фреска струва ми се. Въпросът ми беше риторичен. Точно сега адвокатът ми не може да ми каже особено много.

— Напускам след делото, Джон.

Поглеждам го. Не очаквах да чуя това.

— Напускам работа и се махам от града.

— Кога го реши?

Той свива рамене.

— Не знам. Тази мисъл ми се върти от известно време в главата.

— Къде ще отидеш? Какво ще правиш?

— Не знам. Но напускам големия град. Вероятно ще намеря някъде прокуратура. Нямам представа.

— Може да имам нужда от тебе.

— Каква? За обжалване ли? Ти няма да бъдеш осъден, Джон. Ние ще спечелим.

— Тогава защо напускаш? Щом ще спечелим, ти ще станеш знаменитост.

— Името ми ще бъде окаляно. Ще смачкам фасона на Ланг Тротър или поне ще се опитам. Кой ще ме иска тогава?

— Това е наивно. Ще те поиска всяка фирма по наказателни дела в града. До довечера за теб ще има материали в Си Ен Ен, „Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“. Ще бъдеш звезда.

— Не ми е в стила — Бен се усмихва леко. — Може би това беше най-необичайното време да ти го кажа. Но исках да го знаеш. Искам също да знаеш, че аз вярвам, че си невинен, вярвам, че не си убил Джина Мейсън. Наистина го вярвам.

— Ами… благодаря.

— И те уверявам, че ще победиш.

Отдалечавам се от рояла и сядам на дивана до адвоката си.

— Виж, преди да се сбогуваме, може би ще е добре да поработим над моя разпит. Следващият съм аз, струва ми се.

Бенет кима и изважда някакви документи от чантата си.

— Първо ще те питам дали си убил Дейл Гарисън. Какъв ще е отговорът ти?

— Не, не съм убил Дейл Гарисън. После се обръщам към съдията и повтарям същото. След това добавям: „Госпожо съдия, кълна се в Бога, че не съм“.

Бенет се усмихва. Последната част беше мое предложение. Отначало на него не му хареса особено, но първото правило е, че трябва да съм естествен, затова постигнахме съгласие.

— Готови сме, Джон. Преповтаряли сме го сто пъти.

— Добре, прав си.

Бенет се заглежда в пространството.

— Знаеш ли какво, Джон? Ти вероятно си най-добрият приятел, когото съм имал — той отмества поглед към мене. — Предполагам, че те изненадвам с това. То изненадва и самия мен. Отначало дори смятах, че няма да ми допаднеш.

Поглеждам го. Странен момент е за него да каже подобно нещо, но голямото напрежение от това дело породи в мене немалко неочаквани емоции. И аз наистина оценявам сантимента, въпреки че в този момент имам нужда повече от адвокат, отколкото от приятел.

Поглеждам часовника си, стрелките му бързо съкращават времето до края на едночасовата ни почивка. Остават още петнайсет минути и ще стане време да бъдем отново в съда и да убедим съдия Никол Бриджес, че съм невинен.