Дейвид Елис
Доживотна присъда (30)

29

— Здравей, Кал. — Отварям на частния си детектив. Той влиза и с един поглед оглежда дома ми. Кал е едър човек, с месеста брадичка, бледи белези от младежко акне по бузите. Носът му е плътен и зачервен. Як ирландски пияч — знам това от първа ръка. Той е от хората, които се потят зиме. Облечен е в риза за голф с къси ръкави при наличието на климатична инсталация, а челото му лъщи.

Седим известно време. Кал оставя коженото си куфарче и отказва да пие нещо, включително някакъв алкохол, което ми подсказва, че няма да се заседава дълго.

— Извинявай, че те повиках тук — казвам, — но тия телефони… не ги обичам.

— Разбирам — Кал избърсва устните си. — Не знам кои хора познаваш там, но момчетата в Съмит Каунти бяха много отзивчиви. Преобърнаха наопаки архива. Не са много делата, съхранявани там.

— Опасявах се, че така стоят нещата.

— Но това се пази. По заповед.

— Чия заповед?

— Нямам представа. На някакъв прокурор. На кутията беше написано „Да се запази“.

— Но не скоро — казвам и изправям гръб. Бог да ми е на помощ, ако Даниел Морфю и приятелите му в окръжния съд вече знаят за това.

— Успокой се. Било е отдавна, струва ми се… Казаха ми, че съхраняват делата петнайсет години. Така че, преди да ги изхвърлят, някой е решил да го задържи. Невинаги се случва, но не е и нещо необичайно. Видях две кутии от шейсетте години.

— Сигурно съм малко параноик.

— При тия обстоятелства… — Кал кима мрачно. — Впрочем, това е между теб и мен, нали така?

— Точно така. Нищо няма да мине през фирмата или Бенет. Ще ти платя от джоба си.

— Не е нужно — отмахва с ръка думите ми Кал. — Радвам се, че помагам на приятел.

Изглежда, ще я карам с много помощ от приятелите ми.

— Признателен съм ти. — Барабаня с пръсти по колената си. — Е, и какво видя?

— Кутията беше почти празна — отговаря той. — В нея имаше част от записан разпит. Изглежда, листовете са изпаднали от подвързията. — Кал изважда от куфарчето си плик с големината на хартия за писма. — Само няколко листа са.

Гледам плика. Малкото останало от 1979 година. Успявам да се усмихна на детектива си.

— Дори не си надзъртал в тях, а?

— Официално? Не — той се навежда напред. — Извън протокола, нали разбираш, докато ги пусках на ксерокса, погледът ми улови няколко думи. Разпознах едно-две имена — той се вторачва в мен с разширени очи. — Но, Джонатан, приятелю мой, чуй ме какво ще ти кажа — погледът му е напрегнат. — Ще отричам, че съм видял каквото и да е някога.

Благодаря на Кал, когато той си тръгва. Оставам със записа, вторачен в мен. Пускам кучетата навън през задната врата и се връщам на дивана, като се преборвам за момент с опънатите си нерви. Отварям плика и изваждам документа — общо три листа от записа на разпита. Те са ксерокопия, оригиналите вероятно са върнати обратно в кутиите им. Част от пръста на Кал се е отпечатал върху страниците. Шрифтът е старомодният „Куриер“ — интервалът между буквите и абзаците са от епохата на процесора на думи.

Веднага разпознавам първите две страници. Две думи, дори без контекста, изникват в паметта ми.

влязохте в стаята?

О: Тя… ъъъ… тя ме опипа.

В: Къде те опипа, Джон?

О: Ами… по интимните ми части.

В: По пениса ли?

О: Да.

В: Какво друго, Джон? Нещо друго случи ли се?

О: Тя направи същото и със… с устата си.

В: Джон, казваш ни, че е правила с теб орален секс ли?

О: Да.

В: Съблече ли те?

(Свидетелят кима.)

В: Моля да ни отговаряш на глас, Джон. Трябва да отговориш на въпроса на висок глас.

О: Ами да, нещо такова, струва ми се. Свали ми панталоните.

В: Ти изхвърли ли сперма, Джон? Тогава?

О: Не.

В: А после?

О: После правихме секс, нали разбирате.

В: Ще ни кажеш ли позата, Джон? Имам предвид, кой беше отгоре?

О: Тя.

В: Тя е била отгоре. През цялото време ли?

О: Ммм… Не. Преобърнахме се.

В: И какво стана, като се преобърнахте?

О: Паднахме от леглото. Тя удари главата си.

В: Така. Стана ли й нещо?

О: Да. Каза, че я е заболяло.

В: Че главата я е заболяла.

О: Да.

В: Поиска ли да спреш?

О: Не.

В: Какво ти каза?

О: Каза, нали разбирате… да не спирам.

В: С тези думи ли, Джон? Това ли бяха точните й думи?

О: Ммм… Не.

В: Джон? Какви бяха точните й думи? (Свидетелят отговаря едва чуто)

В: Джон, разбирам, че ти е трудно. Но моля те, говори високо. Какви бяха точните думи на Джина към теб, след като сте паднали заедно на пода?

О: „Чукай ме още по-силно.“

Затварям очи, преглъщам трудно. Спомням си как се упражнявах с адвоката си, както и — още по-ясно — думите си по време на изслушването. Джина смъкна късите ми панталони и коленичи. Тя беше върху мен. Така всичко изглежда по-съгласувано, а не насилствено.

Мятам листата във въздуха безцелно. Не си спомням нищичко от казаното под клетва. Просто „пеех песента“, написана от адвоката ми. С охота.

Следващия лист грабва окото ми. Не го разпознавам от пръв поглед. Не ми е познат документ. Но е било преди…

Не. Никога не съм виждал този документ. Писан е на ръка.

Имам дълбоки резерви относно заключенията, направени в това разследване. Убеден съм, че резултатите от аутопсията са изтълкувани по много произволен начин. Убеден съм още, че покойната не е могла да бъде съгласна да прави секс при никакви обстоятелства, като се има предвид състоянието й на дрогиране, дори да приема версията за събитията, изложени от господин Солидей, а аз не я приемам. Убеден съм, че г-н Солидей и г-н Косгроув са репетирали версиите си и са разчитали на отсъствието на други свидетели, за да избегнат обвинение в престъпление. Смятам, че Джон Солидей трябва да бъде арестуван и обвинен в престъпно сексуално насилие, най-малкото.

Това становище трябва да стане част от протокола. Вмъквам го към делото, въпреки че прокурорът отказа да го включи.

Бележката е подписана набързо, но мога да разчета името — Гари Дегнън. Спомням си го много добре. Човекът беше наясно с цялата работа.

И той го е представил в писмен вид.

Ставам от дивана, краката ми треперят. Крача из стаята, после се връщам до дивана и взимам портативния телефон. Набирам номера на Кал Рийди.

— Още половин час, и щеше да ме изпуснеш — казва той.

— Трябва ми още нещо. Извинявай. — Чакам реакция от негова страна. Доколкото Кал Рийди не иска да знае каквото не иска да знае, той е кристално наясно с факта, че каквото е правил в Съмит Каунти е против правилата. Опитал се е да рови в поверителни документи. Така че, бих го извинил, ако не пожелае да чуе молбата ми. Но той просто ме изчаква.

— Искам да открия едни хора. Двама души.

Мълчание.

— Добре.

— Само да ги откриеш. Нищо повече.

— Дай ми имената им. Ще ги открия.

— Първото е Гари Дегнън. Д-е-г-…

— Този човек е мъртъв — прекъсва ме Кал.

— Мъртъв?

— Да. Видях името в един от документите, а мъжът там, който ми помагаше, го познавал. Бил е нещо като следовател, нали?

— Да.

— Пенсионирал се преди пет години и починал от рак, каза ми мъжът. Преди около две години.

— Добре — изпускам въздишка. Никога не е добра вест да чуеш, че някой се е споминал. А щеше да ми е приятно да си поговоря чистосърдечно с този човек. Но нямам представа за неприятностите, които покойният следовател можеше да ми донесе.

— Другото име? — пита Кал.

— Лайл Косгроув. — Повтарям фамилията по букви.

— Аха. И това име срещнах. Кажи ми каквото можеш за него.

Казвам му каквото знам. Израснал в Съмит Каунти. Бивш затворник. Наскоро пуснат на свобода.

— Бенет не бива да узнае, че се интересувам — допълвам. — Той знае за този човек. Може да те накара да провериш за него още сега.

— Бъди спокоен.

Отварям задната врата и пускам кучетата да влязат вътре.

— Извинявай за тази шпионска дейност, Кал. Може да дойде време, когато да кажа на Бенет за това.

— Ей, стегни се! — Кал живее в съвършено черно-бял свят на морала. Между нас има невидима нишка, от едната страна е моят бизнес, от другата — неговият.

— Знам, знам, благодарен съм ти — казвам. Той пренебрегва благодарностите ми и затваря телефона.

Сега изглежда толкова очевидно — получих каквото ми трябваше. Да узная истината. През 1979 година извърнах глава, за да оставя Грант Тъли и баща му да павират пътя към оневиняването ми. Не беше редно и никога не е било. Надявам се, че истината ще надделее, че Лайл Косгроув е казал истината за мене. Но аз никога не се опитах да се свържа с Косгроув за потвърждение. Държах главата си заровена в пясъка. Време е да я извадя. И веднъж науча ли истината, ще остана с един-единствен въпрос.

После какво?