Дейвид Елис
Доживотна присъда (18)

17

Стоя възможно най-безполезно вече два часа и чакам адвоката, когото баща и син Тъли ще изпратят. Мъча се да подредя пъзела, нашепващите спомени отпреди две нощи.

Май не биваше да си тук, каза Джина.

Искаш да си тръгна ли?

Можеш да останеш малко.

Какво ще си помисли гаджето ти?

Той всъщност не ми е гадже. А и не съм му собственост.

Останалото са накъсани картини. Дрехите ни са свалени, първо сме на леглото, после — на пода. Часът е, беше, незнайно колко, но си мисля, в дрогираното си състояние, че се застоях доста дълго. Не беше като друг път, непохватно и плахо. Беше на пълни обороти, страстно, с хващане на косата, с нокти, забивани в гърба. Когато свърших, се отпуснах тежко върху нея. Мисля, че заспахме така, на пода. Това е последното нещо, което си спомням, освен че в даден момент се прекатурих навън през прозореца на стаята й върху тревата.

Но тя не е спяла. Била е мъртва.

Потръпвам при тази мисъл, но само както щях да потръпна, ако гледах някаква уродлива сцена от филм. Вцепенен съм. Не съм знаел, че е мъртва. Не се чувствам свързан със смъртта й. Това не възпира сълзите — не ги спря в продължение на последния час, час и нещо. Но мисля, че сълзите са за мен самия, не за Джина.

Стъпки. Униформен се приближава до килията ми.

— Излизаш — заявява той почти бездушно.

Челюстта ми увисва, но не проговарям, докато заместник-шерифът отключва вратата и ме повежда към друга стая. Там стои един мъж.

— Джон Солидей? — пита той. — Аз съм Джеръмая Ъруин. Твоят адвокат.

Господин Ъруин е висок, сериозен човек, с дълбоко набраздено лице и прошарена коса. Облечен е в черен раиран костюм, с бяла риза и яркочервена вратовръзка.

Поемам ръката му.

— Семейство Тъли ли ви се обадиха?

— Да, те ми се обадиха. Ще те отведа у вас.

Отстъпвам назад, за миг ме изпълва въодушевление.

— Свободен съм да си вървя? Но нали бях арестуван.

Господин Ъруин поклаща глава.

— Не, само са те задържали, за да те докарат в Съмит Каунти. Никой не е повдигнал никакво обвинение срещу теб на този етап. Трябвал си им само за разпит.

— Значи трябва да ида там?

— Нека първо се махнем оттук. — Господин Ъруин поставя ръка върху гърба ми и ме извежда от полицейския участък. Поглеждам назад към полицейските служители — онези, които ме бяха задържали, но никой от тях не ме гледа как си тръгвам.

— Разговарях с властите там — казва той, когато излизаме навън и слънцето ме заслепява. — Уведомих ги, че днес ти няма да даваш никакви показания. Може би ще се съгласим на среща по-нататък.

— Какво казват те? — питам.

Господин Ъруин не ме поглежда, забил е поглед в пътя.

— Че една млада жена, на име Джина Мейсън, е била намерена мъртва в дома си. Казват, че ти си бил у тях в нощта, преди да я намерят мъртва. Смятат, че си я изнасилил и убил — той се обръща към мене. — Това, че го казват, още не значи, че е истина.

Преборих се с гаденето и се помъчих да изровя от ума се нещо повече от онази нощ. Останалата част от краткия ни път до колата извървяхме в мълчание. Господин Ъруин кара шевролет, луксозен модел, и кожените седалки ми носят голямо облекчение след твърдия цимент в арестантската килия.

— Къде отиваме? — питам, когато сме вече на шосето.

— У Тъли. Необходимо е да поговорим — той ми хвърля поглед. — Ти и Грант също трябва да си поговорите.

Грант ме чака у тях, на прага на входната врата. Облечен е по-официално от обикновено, с най-хубавите си неделни дрехи: колосана кремава риза, разкопчана на врата, хубави панталони. Очите му са ужасно зачервени, косата му е в безпорядък, лицето му е зацапано от същите сълзи, с които е обляно и моето. Той прекрачва навън и ме посреща, като обгръща с ръка раменете ми, устните му треперят. Потискам всички възможни чувства и оставам със сериозно изражение.

Домът на семейство Тъли не е точно онова, което човек би очаквал да бъде домът на влиятелно семейство като това на сенатор Саймън Тъли. Безлична, двуетажна къща, заобиколена с половинакрова морава, и семпло озеленена отпред с храсти, натъпкани в леха от дървени стърготини. Това говори много за семейство Тъли или поне за сенатор Саймън Тъли. Той не е нито нафукан, нито гръмогласен, по-скоро е кротък човек, крайно сериозен — човек, който издига лоялността до нивото на семейната любов.

Влизам с Грант вътре, но не виждам сенатора, нито майката на Грант.

— Ще бъда там — казва Джеръмая Ъруин на Грант — и посочва с глава дневната, намираща се до входната врата.

Грант ме потупва по гърба и казва:

— Ела да се отпуснем за минута и да поговорим.

В гостната няма никой. Сядам на дивана. Грант донася чаша със сода и сяда до мене.

Той прочиства гърлото си и не отмества очи от пода. Потрива ръце.

— Господин Ъруин иска да чуя твоята версия. Така че, нека я изясним.

— Всъщност нямам версия — отговарям. — Няма много за казване, когато споменът ти е черна дупка.

Грант въздъхва. Напряга мисли за момент, накрая разперва ръце.

— Разкажи ми какво си спомняш, Джон.

Затварям очи.

— Влязох вътре. Влязох вътре заедно с едно от ония момчета. Лайл или Рик.

— Лайл — уточнява Грант. — Той трябва да е бил, щото Рик ме закара вкъщи.

— Добре, значи с Лайл. И тъй, влязох у тях. През прозореца й, по-точно.

— Тя ли те пусна?

— Да. И ние… нали знаеш — завъртам пръст в кръг.

Грант прави гримаса.

— Наистина? Докрай ли?

— Ами… да.

Грант грабва една от възглавниците на дивана, сякаш иска да я метне.

— Оставих улики. Именно това те безпокои.

— Те ще могат да докажат, че си бил ти — той връща възглавницата на мястото й.

— Е, да, в частта секс, да, аз бях.

— Лайл къде беше?

— В колата. — Отговорът ми като че ли смущава Грант. — Всъщност предполагам, че е бил в колата. Но сега, като се размислям, защо Лайл ми е предоставил възможност да спя с гаджето му?

Грант прави опровержение, като кима и казва:

— Струва ми се, че „гадже“ е малко силно казано. Във всеки случай грешката е моя, Джон. Аз купих… от онази стока тогава… и Лайл се почувства задължен. Попитах го за отношението му към Джина, отговори ми, че не проявявал особен интерес и тогава му казах, че ще е достатъчно, ако ти й пуснеш ръка някой път — той се усмихва извинително. — Но нямах предвид точно онази нощ.

— Значи Лайл ме е закарал до дома на Джина като отплата за безплатния кокаин? Господи!

— После какво стана, Джон? След онова, което сте правили вие с нея?

— Не знам. Като свършихме, се строполих върху нея. Май припаднах. После се свестих и си тръгнах оттам, струва ми се.

— Но не си спомняш.

— Не — признах си.

— Ами тя? Джина?

— Не знам. Не знам! — Почнах да си хапя устните. — Аз… нали разбираш, като си тръгвах, тя не реагира. Спеше. Не я събудих, нищо не направих, просто си тръгнах.

Избухвам отново в сълзи, почти се задавям. Отново не мога да определя източника им. Изплашен ли съм или съвестта ме гризе?

Грант ме изучава. Рухването ми го поощрява.

— Добре. — Гласът му е изненадващо силен. — Какво каза на Лайл?

— Нямам представа, Грант. Почти не си спомням как съм се измъкнал през прозореца й. Вероятно Лайл ми е помогнал.

— Лайл… — казва на себе си Грант. — Лайл, Лайл, Лайл. — Той прокарва ръка по лицето си. — Чудно е той какво казва за всичко това.

Питам Грант дали Лайл е бил арестуван или разпитван. Той повдига рамене. Не знаел нищо повече от мен на този етап.

— Но трябва да разберем какво казва Лайл — добавя той.

— Ами… — проточвам врат. Раменете ми са схванати както никога досега. — Предполагам, че няма да стане, ако поне му се обадим.

— Не и ти, Джон. Ти трябва да държиш устата си затворена.

Тук Грант е прав. Вероятно аз съм последният човек, който трябва да се свърже с това момче. Но и Грант не бива. Освен това ние всъщност дори не го познаваме добре.

— Момче като Лайл — заговаря Грант — вероятно ще каже каквото и да е, за да се опази чист.

— Не знам… — навеждам глава аз. — Не знам какво да правя.

Чувствам ръката му върху рамото си.

— Остави на мен грижата за Лайл. Сега ти трябва да мислиш за други неща. Или може би по-точно — да си спомниш други неща.

— Какво значи това?

Грант подгъва крак върху крак и се подпира върху дивана. Ръцете му са събрани като за молитва.

— Това значи, Джон, че ти не можеш да кажеш в полицията, че нямаш никакъв спомен от онова, което се е случило. Ако ченгетата кажат, че си я изнасилил и убил, ти не можеш да отговориш: „Да, правихме секс, но не си спомням подробностите“. Нито пък: „Не знам дали е била жива, или мъртва, когато си тръгнах“. — Грант ме хваща за ръката. — Трябва да признаеш, че си правил секс, но с нейно съгласие. И че тя определено е била жива, когато си си тръгнал.

— Боже Господи! — Думите, дори изречени в моя полза, пораждат бунт в червата ми. Изведнъж ме обзема клаустрофобия, очите ми шарят из стаята. — Да не би да съм проявил сила спрямо нея? Да не би… да не би да съм я изнасилил…

— Не — гласът на Грант е спокоен, но твърд. — Не би постъпил така, било то пиян или не. Момичето те е поощрило. Тя те е пуснала вътре, нали така?

— Да. Това си спомням.

— Чудесно тогава — той размахва ръка. — Няма начин да си я изнасилил.

— Тогава как е умряла?

Той свива рамене.

— Това не знаем. Ченгетата казаха ли ти нещо?

— Не.

— В такъв случай ние трябва да разберем и това.

— Те… — очите ми отскачат към тавана. — Те ще кажат, че съм проявил сила към нея, тя се е отбранявала и аз съм я убил. Сигурно това ще кажат.

— Много неща ще се случат, преди да кажат това. Първо ще трябва да се направи аутопсия, нали? Ще трябва да имат свидетел.

— Лайл — промълвявам.

— С Лайл аз ще се занимая — Грант изпуска бавно въздуха си. — Ние ще се погрижим и за аутопсията.

— В какъв смисъл? Как така ние ще… — Смразявам се. Грант не отговаря, нито ме поглежда. Това е нещо, изведнъж осъзнавам, което никога няма да ми бъде обяснено докрай.

— Баща ти… — казвам.

Грант кима важно.

— Баща ти познава хора там? В Съмит Каунти?

— Баща ми познава кого ли не. — Грант не изрича това с гордост.

— Не съм сигурен за това — въздишам аз. — Не искам да бъда изпратен в някой изправителен дом за непълнолетни или нещо от сорта, но защо просто да не им разкажа какво стана и да видя какво ще последва? Ще им кажа, че никога не съм употребявал сила спрямо Джина. Аз я харесвах. И няма начин да съм я убил.

Погледът на Грант може да смрази слънцето. Лицето му е червено. Той облизва устни, преди да заговори:

— Преди всичко — казва той бавно, с треперещ глас — те ще те съдят като възрастен, ако е убийство. Можеш да получиш кой знае колко години в изправителен дом. Второ, приятелю мой, ако им кажеш, че не си спомняш някои неща, не можеш да изключиш вероятността, че си я изнасилил и че си я убил. Твърдението ти „едва ли съм бил аз“ не е защита. Особено след като беше по-пиян от всякога.

Той се потупва силно по гърдите. Очите му се насълзяват, но не от ярост, а от съжаление.

— Вината е моя, Джон. — Лицето му се изкривява, сълзите му пак потичат. Но той продължава през болката. — Аз те забърках с тия хора. Аз те накарах да употребиш наркотици, след като никога в живота си не беше и опитвал. И после те изоставих. Моя е вината и аз ще оправя нещата. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Няма да загубя и теб… — гласът му секва. — Няма да допусна това да стане.

Грант има предвид по-големия си брат, Клейтън Тъли. Клей загина при автомобилна катастрофа преди три години. Беше по средата на следването си в „Айви Лиг“ — интелигентен, порядъчен, амбициозен двайсетгодишен младеж с класическа хубост. Грант направо го боготвореше. В много отношения Клей напълно засенчваше Грант. Имаше много по-високи оценки, беше по-добър атлет и много по-свързан с политическите кръгове.

Клей правеше много за по-малкия си брат. Едни от очебийните неща бяха да го съветва и окуражава. Но правеше и много повече. Клей опазваше Грант от бремето на бащините очаквания за него. Веднъж Грант ми беше споделил, че баща му планирал един ден да предаде сенаторското си място на Клей. Това беше нещо, което Клей желаеше. Докато Грант не толкова. Грант е по-свободен дух, бунтовник, човек, който се възползваше от златната пътека, която му бе проправена, но не искаше да я обръща в пари. Не знам какви планове има Грант за бъдещето си, но допреди няколко години щях да предположа какъв щеше да бъде — нищо повече от брата на сенатор Клей Тъли и от сина на бившия сенатор Саймън Тъли. Това вероятно щеше да е достатъчно за един добър живот. Грант щеше да завърши образованието си, да получи научна степен по право, да постъпи в престижна адвокатска фирма и да има куп клиенти, стараейки се да стигне добрата страна на Клейтън. Той щеше да има лесен живот.

Но откакто Клей почина, Грант като че ли беше издигнат до мястото на брат си. Баща му никога не го беше изразявал с думи, но Грант мисли, че сега баща му иска той да го наследи в сената. И Грант никога не го бе изразявал с думи, но аз знам, че тази мисъл го ужасява. В онази автомобилна катастрофа той загуби нещо повече от по-голям брат. Загуби живота, който искаше.

Спомням си годината след смъртта на Клей. Грант тръгна дори по-често по купони, тогава започна и с кокаина. Не го признаваше пред мен, по-порядъчния му приятел, но като че ли беше на път да стане зависим. Бележките му в училище спаднаха много — те и не бяха кой знае колко добри, ако е за въпрос, отказа се да спортува училищен бейзбол, за което имаше талант. Едва миналата година Грант всъщност се възроди. Според мене мисълта, че ще напусне дома си, за да следва, му вля енергия, несъзнателно чувство, че когато бъде далече от баща си, животът ще си е само негов.

Изражението на Грант в този момент ми напомня за изражението, което имаше на погребението на Клей. Комбинация от болка, неверие и отчаяние.

— Но ти трябва да поемеш също своята част — добавя Грант. — Трябва да им кажеш, че Джина е искала да правите секс, трябва да им кажеш също, че когато си си тръгнал, тя ти е помахала на раздяла с усмивка на лицето. — Той се съвзема, потискайки емоцията си, и се фокусира върху настоящата задача. — Остави на мен да се погрижа за останалото.