Дейвид Елис
Доживотна присъда (47)

46

Обвинението призовава Ленард Хорновски на свидетелската скамейка. Това е охранителят, който ме завари в кабинета на Дейл.

Хорновски изглежда навъсен по рождение. Може да се дължи на големите му, провесени надолу мустаци, но така или иначе, те пасват на изражението му. Не може да се каже, че е сериозен, по-скоро мрачен. Очите му са близко разположени, разделени от тънък нос, брадичката му е заострена. Има гъста коса с цвят на шоколад. Облечен е спретнато, въпреки едрото си, набито телосложение; вратът му е дебел, с изпъкнали вени.

Произнася пълното си име с авторитета на длъжностно лице. Гласът му е силен, с южняшки акцент. Изглежда неспокоен.

Ерика Джохансен го връща към въпросния ден. Смяната му започнала в пет следобед и свършила в ранните часове на сутринта. Охраната работела цял ден и цяла нощ, всеки ден от годината.

— Да се върнем към седем часа онази вечер — казва прокурор Джохансен. Тя отново е застанала зад адвокатската банка, разположена между масите на обвинението и защитата. Не чувства нужда от драматични пози или жестове в процес, в който съдията само установява факти.

— Получих съобщение по радиостанцията си, че нещо става на осмия етаж.

— Откъде ви се обадиха?

— От фоайето.

— В колко часа?

— Около седем и половина.

— Съобщението включваше ли нещо по-специфично освен „осмия етаж“?

— В северния край.

— Какви офиси се намират в северния край на сградата?

— Адвокатските кантори на Дейл Гарисън и фирма за недвижими имоти.

— Къде се намирахте, когато ви се обадиха?

— На шестия етаж. Взех асансьора до осмия. Асансьорът се намира в северния край, така че тръгнах първо към фирмата за недвижими имоти. Отидох до вратата, но тя беше заключена.

— Външната врата е била заключена.

— Точно така.

— И какво направихте?

— Продължих към канторите на Гарисън.

— Вратата беше ли заключена?

— Не, не беше. И аз влязох вътре.

— Разкажете ни какво се случи след това.

— Влязох във фоайето — вероятно е приемна. Там нямаше никой, затова продължих навътре.

— Съобщихте ли за присъствието си?

— О-о… да, съобщих. Още щом влязох. Продължих навътре в преддверието и забелязах подсъдимия да стои в ъгловия кабинет. Запътих се към него. Влязох в кабинета.

— Какво видяхте, като влязохте?

— Видях възрастен господин, захлупил лице върху бюрото си.

— Какво правеше подсъдимият? О, един момент. — Джохансен сама се прекъсва. — В момента в залата ли е човекът, когото сте видели да стои в онзи кабинет?

— Той е ето там — Хорновски ме посочва.

— Признаваме разпознаването — обажда се Бен с отегчен глас.

— И така, господин Хорновски. — Ерика Джохансен прелиства бележките си върху банката. — Вие сте в кабинета. Виждате мъж да седи зад бюрото, с глава върху бюрото.

— Да.

— Какво правеше подсъдимият?

— Стоеше в средата на стаята. Изглеждаше нервен. Не се зарадва, че ме вижда.

— Да се заличи от протокола — казва Бен, без да става.

— Не четете мислите му, сър — обръща се съдията към свидетеля. — Възражението се приема.

— Разговаряхте ли тогава с подсъдимия?

— Да. Той ми каза да пазя тишина. Каза, че мъжът спи.

— Вие какво му отговорихте, господин Хорновски?

— Ами аз… погледнах мъжа. Може и да е спял, но на мен не ми стори така.

— Какво беше вашето впечатление?

— Възразявам.

Прокурор Джохансен посочва към Бенет.

— Вярвам защитата да признае, че господин Гарисън е изглеждал като заспал. Наблюденията на свидетеля на това място са свързани с делото.

Съдията отхвърля възражението.

— Ами, достатъчно ми беше да го наблюдавам десет секунди и да забележа, че не диша.

— Тялото му не е помръдвало?

— Да. Той не си поемаше дъх.

— И вие отидохте до него.

— Да.

— И?

— И се оказа, че беше мъртъв. Беше мъртъв.

— Какво направихте тогава?

— Казах на подсъдимия да не мърда. Да остане на мястото си. И се обадих долу във фоайето да изпратят всички горе.

— Подсъдимият каза ли ви нещо?

— Каза ми, че е напуснал за кратко кабинета, но след това… господин Гарисън го е повикал обратно. И когато влязъл в кабинета, господин Гарисън бил „заспал“. Или умрял.

— Преместихте ли тялото от първоначалното му положение, господин Хорновски?

— Не, не съм.

— А подсъдимият?

— Да, той го премести. Издърпа го от стола и го положи на пода. Мисля, че се преструваше, че прави сърдечно пулмонална реанимация. Но той само промени мястото на престъплението.

О, добре. Обръщам се към Бен, но той поклаща бавно глава. Не издавай чувства, беше ме предупредил.

Прокурор Джохансен задава няколко въпроса за следващия етап, с полицията. Тя завършва, като го пита по пет различни начина дали е могло да има някой друг освен мен и охраната в съседните кантори. Хорновски отговаря, че нямало начин да има, нямало как да има. Проверил всички кантори, осигурил изходите и неща от този род. Прокурор Джохансен се връща на мястото си.

Бенет се изправя до стола си.

— Отнело ви е десет секунди, за да разберете, че господин Гарисън не спи.

— Да, горе-долу толкова.

— Трябвало е да изчакате, за да видите дали диша, дали гръдният му кош се повдига и спуска.

— Да.

— Не е имало кръв, нали? Господин Гарисън не е кървял.

— Не.

— Никакви открити рани.

— Не.

— Никакви външни признаци, от мястото ви, че господин Гарисън е ранен.

— Не.

— Но както е бил седнал на стола — със скръстени ръце и с глава върху бюрото, — вие всъщност изобщо не сте виждали гръдния му кош, нали?

— Да, така е. Имах предвид, че когато човек диша, вижда се движение нагоре-надолу.

— Но от вашето място не сте виждали гръдния му кош.

— Не.

— А моят клиент го е виждал почти от същото място, където сте стояли вие.

— Да.

— И ако клиентът ми е влязъл в кабинета само минута преди вас, той не е разполагал с тези десет секунди, за да огледа господин Гарисън, така ли е?

— Не знам колко време е бил там.

— Но, ако току-що се е върнал в кабинета. Той вижда господин Гарисън за момент, после влизате вие и той поглежда към вас, нали?

— Да, така беше.

— Следователно, когато вие сте се влезли при него в кабинета, едва тогава клиентът ми е имал на разположение цели десет секунди, за да огледа господин Гарисън. Така ли е?

— Ако разказът му е верен, да.

— Но вие не можете да твърдите със сигурност, че разказът му е измислен, нали, господин Хорновски? Нямате представа, нали?

— Имам.

— Но нямате фактическо доказателство, нали, сър?

— Не, сър, нямам.

Бен спуска длани върху масата и поглежда към свидетеля.

— Не ви се е наложило да вадите пистолета си, нали?

— Не.

— Значи, когато сте казали на клиента ми да не мърда — след като сте установили, че господин Гарисън е мъртъв — той не се е съпротивлявал, нали?

Хорновски обмисля въпроса.

— Мисля, че стана по-предпазлив.

— Въпросът е, че не се е наложило да вадите оръжие.

— Не, не съм вадил оръжието си.

— Клиентът ми не е побягнал.

— Не.

— Не се е опитал да се бие с вас?

— Да се бие с мен? — свидетелят се ухилва широко. На този „щангист“ предположението му изглежда абсурдно.

— Не се е бил с вас, нали?

— Не, сър.

— Всъщност се е опитал да спаси живота на господин Гарисън, нали?

— Той го издърпа от стола и го положи на пода — отговаря свидетелят. — Той промени мястото му и сложи ръце върху Гарисън, за да може да обясни по-късно…

— Госпожо съдия — Бен посочва с ръка свидетеля.

— Да продължим — казва тя.

— Той се е опитал да извърши дишане уста в уста, нали, господин Хорновски?

— Той… правеше да изглежда така.

— Правил е да изглежда така? — Бен се отдалечава от масата и се приближава към свидетеля. — Той е вкарвал въздух в устата му, масажирал е гръдния му кош. Така ли е?

— Да.

— Нещо, което не може да се каже за вас, нали, сър? — Бен сочи с пръст свидетеля. — Вие просто сте стояли отстрани, докато клиентът ми се е опитвал да спаси живота му.

— Аз се обаждах по радиостанцията, опитвах се да обезопася мястото.

— Там е имало мъртъв човек и Джон Солидей се опитва да го върне към живот, а вие се занимавате с радиостанцията си.

— Обаждах се за линейка, в полицията и за допълнителна охрана. — Лицето на свидетеля се е зачервило. Той се е подпрял на свидетелската скамейка.

Бен се връща на мястото си и казва:

— Това е всичко.