Дейвид Елис
Доживотна присъда (11)

10

Излизам от сградата и тръгвам по Ривър Стрийт. Стигам до ъгъла на Четвърта и Ривър и заставам до един пожарогасител. За момент кръстовището е безлюдно, само няколко таксита минаха. Оставам на място пет минути, опитвайки се да се отърся от зловещото чувство, породено от онова, на което бях станал свидетел току-що, после продължавам към офиса си.

Включвам клетъчния си телефон и набирам служебния номер на сенатора. Няма го там и оставям съобщение. После опитвам на телефона в колата му.

— Грант Тъли.

— Радвам се, че си седнал — казвам и му разказвам всичко в порядъка на две минути.

Сенаторът не продумва по време на обобщението ми, нито отговаря веднага.

— Дейл е мъртъв?

— Просто беше паднал върху бюрото си. Най-гадното нещо, което съм виждал.

— О, Боже. — Чувам клаксон да сигнализира в другия край на линията. — Говореше се, че бил доста болен.

— Предполагам.

Мълчание. Слаби звуци от автомобилно движение, тиха музика от стереото в колата на сенатора.

Представям си как Грант иска да ме пита какво е било мнението на Дейл за „коза“. Благоприличието надделява, да не говорим за факта, че „асансьорното правило“ — никога не говори в препълнен асансьор — в днешно време се прилага и за клетъчните телефони. Никога не знаеш кой може да подслушва.

— Да… Господи! — промълвя Грант. — Дейл е мъртъв.

Това ще бъде голяма новина. Смъртта на Дейл Гарисън няма да се възприеме просто като поредния смъртен случай. Той е от старата школа адвокати по съдебни дела в града, от хората, прекарали първите си години като обвинител, водейки съдебни процеси със съдебни заседатели, вместо да си седи в някоя от баровските фирми и да се рови в бумаги. Ако можех да получавам по четвърт долар за всяка военновременна история, която би дошла на езика на всеки от адвокатите в този град през следващите седмица-две, щях да си осигуря почивка на Бермудските острови.

— Ти отдавна се познаваш с него — казвам.

— Ами… да, разбира се. — Мълчание. — По дяволите!

— Е, аз продължавам по пътя си.

— Добре. Слушай, Джон?

— Да?

— Как можа да ти се случи — двама мъртъвци изневиделица?

Изключвам телефона и го прибирам в джоба си. Решавам да не отивам в офиса си. Хващам такси и се прибирам вкъщи малко след девет вечерта. Моите мопсове Джейк и Маги буквално скачат по мен, когато прекрачвам прага. Искат да ги нахраня и да ги пусна в задния двор. Откликвам на нуждите им — в този ред — и отварям куфарчето си. През този уикенд имам много работа — да проверя отчетите за финансовото състояние на кампанията, да прегледам рекламите за кампанията, разпространени от Ланг Тротър, да се срещна утре сутринта с организаторите на кампанията. Това ще запълни двата ми почивни дни и трябва да започна от тази вечер. Но аз потръпвам, полагам глава върху възглавницата на дивана, затварям очи, за да пропъдя образа на мъртвия адвокат, вторачен в лицето ми.