Дейвид Елис
Доживотна присъда (39)

38

Когато го сварвам в кабинета му в седем часа същата вечер, Бенет Кеъри изглежда по-добре. Което обаче не означава, че е добре — четиринайсет часа на ден за подготовка за делото за убийство, заведено срещу приятел допринася за това, да не говорим за историята, която му изложих по-рано днес — но поне не е дълбоко разстроен.

— Нахвърлях някои бележки — поздравява ме той. — Въртят ми се някакви мисли. И въпроси.

Сядам.

— Съжалявам, че не ти казах по-рано. Не бях сигурен, че това дело е свързано със случая през седемдесет и девета и се опасявах, че ако ти кажа, ще го използваш. Не бях сигурен дали искам до го направиш.

— Разбрах — отговаря Бен. — Беше лош ход, но те слушам.

— Добре — потупвам облегалката на креслото. — Ти ли ще започнеш или аз?

— Аз. — Бен държи писалка над юридически бележник. — Обясни ми защо Лайл е убил Дейл Гарисън.

— Наскоро Дейл е издействал за Лайл условна присъда. Така че, двамата са се виждали.

— Хм.

— Дейл знаеше какво се беше случило онова лято. Ние никога няма да разберем какво точно са си говорили адвокат и клиент, но Дейл вероятно е бил доста вътре в нещата.

— Така е.

— Затова, когато Лайл е излязъл от затвора, той е повдигнал въпроса пред Дейл.

Бен вдига ръка. Възпира ме.

— Да не би да ми казваш, че Лайл е казал на Дейл, че ще те изнудва?

— Да. Не с толкова много думи. Но Дейл е разбрал накъде бие той и се е опитал да го разубеди.

— Дейл се е опитал да… — Бен заковава в мен поглед. — Откъде знаеш, Джон?

Отварям коженото си куфарче и изваждам писмото на Дейл до Косгроув, което открих.

— Едно от нещата, които щях да ти покажа, преди да си тръгнеш в транс от къщи.

Бен взима писмото и оглежда самата хартия, преди да започне да чете. Тя има ръбове от сгъването й на три, за да бъде пусната по пощата. Това е оригиналът. Копието, което направих, държа в ръката си.

Адвокатът ми ме поглежда, готов да ме попита откъде го имам, но аз го подканям:

— Просто го прочети.

Г-н Косгроув,

 

Беше ми приятно, че се видяхме днес. Още веднъж поздравления за условното Ви освобождаване. Пиша Ви, само за да изясня нещо от днешния ни разговор, което ме изпълни с безпокойство. Вие ми зададохте съвсем точен правен въпрос — дали има закон за срока на давност за убийство — и отговорът ми беше, че закон за срока на давност за убийство няма. Но другите коментари, които направихте, ме накараха да се запитам защо се интересувате.

— Косгроув е поискал да знае дали все още можеш да бъдеш съден за убийство — заключава Бен от прочетеното.

— И е разбрал, че мога — добавям аз.

Вие не ми изложихте открито намеренията си, нито защо поискахте това сведение, но не ми беше работа да питам. Предвид разговора ни за едно доста далечно минало обаче, съм любопитен какво смятате да правите с тази информация. Позволете ми да Ви посъветвам, и то много настоятелно, да не правите опит да изваждате на бял свят неща, станали преди двайсет години. Тогава ми казахте, и аз Ви повярвах, че Джон Солидей не е правил насила секс с онази млада жена и че тя е била жива, когато той си е тръгнал от дома й. Повярвах на думите Ви, а и Вие се заклехте, че това е самата истина. Прокурорите приеха свидетелските Ви показания, дадени под клетва и другите доказателства, подкрепящи тези показания.

— Господи! — промълви Бен. — Той се е опитвал да накара Косгроув да се придържа към показанията си, дадени тогава. Казва му, че никой няма да повярва, ако те замеси в престъпление.

— Така е — съгласявам се. — Защото той е говорил под клетва друго през седемдесет и девета година и защото „другите доказателства“ подкрепят онези показания.

Ако се опитате да се закълнете за нещо различно сега, може да бъдете подведен под отговорност за много други престъпления, включително за лъжесвидетелстване, възпрепятстване на съдопроизводството и фалшифициране на доказателства. Трябва да Ви уведомя също така, че съдебните процедури за непълнолетни лица са поверителни и разкриването на каквото и да е, свързано с тях, също може да доведе до обвинение в престъпление. Още не съм преразгледал законите, отнасящи се до този въпрос, но трябва да Ви предупредя за такава вероятност.

— Заплашва Косгроув — продължава Бен.

— С пълни глупости. Косгроув не би могъл да бъде съден за нито едно от тези престъпления сега. Срокът за давност отдавна е изтекъл по отношение на лъжесвидетелство и възпрепятстване на съдопроизводството.

— Да, Дейл блъфира, така е. Но той е прав, че делата срещу непълнолетните са поверителни. Можеш да си хванеш беля, ако се забъркаш с това.

Нека Ви повторя онова, което Ви казах днес в кабинета си: че докато нашите разговори са под закрилата на адвокатската тайна, то тази тайна не се отнася до разговорите между адвокат и клиент, по отношение на (бъдещи) престъпления. Ако науча, че сте извършили някакво престъпление, свързано със събитията през 1979 година, от мене се изисква да преразгледам нашия разговор и да заключа, че днес в кабинета ми сме разговаряли за бъдещо престъпление. В такъв случай ще бъда принуден да разкрия предмета на разговора ни. Засега обаче, нямам впечатлението, че възнамерявате да извършите някакво правонарушение в бъдеще, затова, ако не се случи нещо, което да промени решението ми, съм длъжен, по силата на адвокатската тайна, да запазя поверителността на разговора ни.

Бен кима, докато чете.

— Никой не е обвинявал Дейл, че е глупав. Той е и прав. Адвокатската тайна не се разпростира до обсъждане на бъдещи престъпления. Дейл казва: „Ако се опиташ да изнудваш Джон Солидей, ще уведомя полицията“.

— Дейл е направил всичко възможно за мене. И ето какво го сполетя.

Бен поставя писмото на бюрото си.

— А сега може ли да те попитам откъде се сдоби с това? Избягвам да го поглеждам.

— Ако ти кажа, че го открих във файловете на Дейл… Какво ни даде обвинението?

— Тогава ще ти кажа, че грешиш. Няма номериран печат. — В долната част на всяка страница, която ни даде обвинението, имаше печатен номер, така че всяка страница да се разпознава по номера. Стандартна практика, когато страните ползват едни и същи документи. — Също така това е оригинал, а не копие.

— Така е.

— И тъй, Джон, откъде го взе?

— Какво ще кажеш, ако, докато те са копирали документите за нас, това се е изплъзнало през процепите и като са приключили, са пуснали оригинала в нашите папки?

— Джон! — поклаща глава Бен. — Това писмо е било сгънато. То е паднало от плик. То в никакъв случай не е могло да бъде в кабинета на Дейл. Той го е пуснал по пощата… — Бенет отмята глава назад. Продължителен, тих стон излиза от гърлото му.

Изражението ми се смекчава — не за друго, а за да му покажа, че е на прав път.

— Взел си го от Косгроув — казва той.

— Хазяинът ще пусне всеки, който спомене СПМ.

— О, не, Джон… Не съм се опитвал да ти давам съвет как да…

— Знам, знам. Просто трябваше да видя накъде води всичко това.

— Значи си влязъл незаконно в жилището на Косгроув и… — той взима писмото и го размахва — си откраднал това оттам?

Свивам рамене.

— Трябваше да разбера дали той е този, който ме изнудва.

Бен разперва ръце, става от стола си.

— Нали разбираш, че това доказателство не може да бъде представено в съда? Не можем да допуснем това.

— Да, мина ми през ума. Тогава ми се стори добра идея. Бях малко паникьосан.

— Имало е защо.

— Виж, Бен. Знам, че не беше редно. Но аз ще бъда съден за убийство. Поставяйки нещата на равни начала, няма да загубя съня си, задето съм нахлул незаконно в стаята на Лайл Косгроув.

Адвокатът ми ме оглежда продължително. Отчитайки всички обстоятелства, мъмренето не е на първо място в списъка му. Той си има предостатъчно работа преди началото на процеса.

— Значи Косгроув е трябвало да убие Дейл, за да изнудва теб. Иначе, ако Дейл научи за това, е щял да го предаде на полицията.

— Точно така. Но аз не мисля, че Дейл е щял да го съобщи, защото и той, не по-малко от мен, не е искал то да стане публично достояние.

— Но Косгроув не е знаел това.

— Е, вече знаеш, Бен. Косгроув е лошият.

— О, да.

— Тогава да минем към твоите въпроси и коментари — предлагам аз.

Бен кимва. Няма време да оплакваме съдбата си.

— Съгласен съм — и поглежда в бележника си. — Да поговорим за онова изслушване. Казваш, че Лайл Косгроув е дал показания. Свидетелствал е, че ти си отишъл в дома на онази млада жена…

— Джина. Джина Мейсън.

— Така. Отишъл си в дома на Джина и когато по-късно той е дошъл да те вземе, тя те целувала на раздяла. Така ли?

— Така.

— А ти даде ли показания, Джон? — Бенет като че ли стаява дъх. Клиент с досие вероятно не е нещо, което той иска. Особено след като съм му казал по-рано днес, че не си спомням нищо.

— Да, дадох. И да, казах, че съм я целунал на раздяла, за да отговоря на следващия ти въпрос. Казах, че е била жива и здрава и че усмихната ми е помахала за довиждане.

Бенет оформя едно „о“ с устата си. Леле, каква главоблъсканица е този негов клиент.

— Излъгал си под клетва.

— Лъжесвидетелство е, ако е било лъжа. Но може и да е било истина. — Трепвам, докато давам обяснението. Бенет не бърза да ме успокои. Мнението му за мене продължава да се влошава.

— Трябва да видя това досие.

— Имаш късмет — отговарям и изваждам от коженото си куфарче копията на трите страници, единствените три страници, останали в досието ми от 1979 година. Забелязвам изражението на Бенет. — Накарах Кал да го изрови.

— Не се и съмнявам. — Изненадите му не свършват.

— На първите две страници няма много — подавам му ги. — Това са моите показания. Съвсем кратки.

Той чете въпросите и отговорите от разпита на непълнолетен с нарастващ израз на ужас. Допира ръка до устата си.

— Орален секс… — промълвя той. — Джина била отгоре. Паднали сте — преглъща. — „Чукай ме по-силно?“.

— Точно така казах. И ти ще си точен, като кажеш, че не съм си спомнял нищо от това.

— Ти… си съчинил цяла версия за това?

— Да.

— Добре си бил подготвен. — В забележката му няма укор. Времето е кратко, справяй се с това, което имаш, което включва един клиент тъпанар, задържал съществена информация до последната минута. Бенет оставя листовете.

— Ето ти нещо, което наистина ще ти хареса — подавам му последната страница. — Следователят по делото го е написал, напъхал го е в протокола, след като фактите са били събрани. Изглежда, че цялата работа му е била прозрачна.

Бенет взима листа и чете под носа си:

Имам големи резерви спрямо заключенията, до които се е стигнало при това разследване. Убеден съм, че резултатите от аутопсията са били предадени по прекалено великодушен начин. Убеден съм още, че покойната не е могла да се съгласи да прави секс при никакви обстоятелства, предвид състоянието й на дрогиране, дори да приема версията за събитията, дадена от господин Солидей, а аз не я приемам. Вярвам, че г-н Солидей и г-н Косгроув са репетирали версиите си и са разчитали на отсъствието на всякакви други свидетели, за да избегнат обвинение в престъпление. Убеден съм, че Джон Солидей трябва да бъде арестуван и обвинен най-малкото в опит за сексуално насилие. Това изявление трябва да стане част от протокола. Вмъквам го в делото, независимо от отказа на обвинението да го включи.

— Прав е — отбелязва Бен. — Силно дрогиран човек не може да се съгласи да прави секс.

— Според закона ли?

— Да.

— Може би по онова време не е било така. Тогава, през седемдесетте, много от доказателствата за изнасилена жертва, валидни тогава, сега не важат. — Знам това от работата ми в законодателния орган. Докато бях там, ние направихме поправка в закона за „закрила при изнасилване“. Преди, когато някоя жена заявеше, че е изнасилена, а обвиненият твърдеше, че тя се е съгласила, на съдебните заседатели им се разрешаваше да изслушат всичко за сексуалния живот на жертвата. Смяташе се, че жена, която съвсем не е била целомъдрена и е правила предбрачен секс в миналото, е по-вероятно да се е съгласила да го направи с обвиняемия. Това ми напомня за онзи разпит на непълнолетни, когато прокурорът прочете няколко писмени клетвени декларации на момчета, спали с Джина Мейсън. Днес, по нашия съвременен начин на мислене, повечето от тези доказателства са недопустими в съда.

— Е, да, но… — Бен изопва ръце, показвайки ми дланите си — не е добре, Джон.

— Знам.

— Те ще намерят това. Прокурорите.

— Да.

— Мили Боже! — той се отпуска, потъва за момент в мисли, събирайки и подреждайки информацията. Свъсил е вежди. — Два въпроса. Първо, как е могло досие за двайсетгодишен случай, по който изобщо не е било завеждано дело, все още да се пази?

— Както ми обясни Кал, дела с давност над петнайсет години се унищожавали, освен ако някой не нареди да се пазят.

Това привлича вниманието на адвоката ми.

— Някой е залепил върху кутията писмена заповед „Да се запази“ — добавям.

— Кой? Кой? — гласът на Бен е умолителен.

— Подписът бил с лош почерк и Кал не могъл да го разчете. Но каза, че е станало преди пет години. Мислех, че е неприложимо.

— Неприложимо — повтаря Бен.

— Каза, че имаш и втори въпрос.

— Да — той сочи с пръст документа. — Защо страниците са само три?

— Ами били изпаднали от протокола от разпита.

— Аха, добре. Но къде е останалата част от протокола?

— О! — играя си с меката част на ухото си, което е признак на нервност. — Не съм мислил за това.

— Била е извадена. Някой я е извадил.

— Мисля, че прекалено драматизираш, Бен. Да, възможно е. Но тя може да е навсякъде сега. Вероятно под някоя купчина боклук.

Бен го допуска с размах на ръката си.

— Това е, Бен. Имаш вече картинката. И картинката показва, че съм доста загазил.

— Не съм съгласен.

— Не си? Тогава нека ти го кажа дума по дума. Определено има човек, когото мога да обвиня в убийството на Дейл. И това е Лайл. Ние разбрахме, че той е откраднал клетъчния телефон, по който ме извика да се върна в кабинета. Разбрахме, че той е имал зъб на Гарисън за провала на делото му преди дванайсет години. Подал е жалба срещу Дейл за това, нали така?

— Така.

— А сега знаем, че е искал да ме изнудва, но Дейл го е заплашил да го разкрие, ако го направи.

— Всичко е вярно — съгласява се Бен.

— Но ето ти уловката. Ако намеся Лайл, случилото се през седемдесет и девета ще изплува на повърхността.

— Да, така е.

— И аз пак мога да отида на бесилото за убийство. Измъквам се от едно обвинение в убийство и си навличам друго.

— Няма такава вероятност, Джон — Бен поглажда с ръка масата. — Тогава те не са могли да го докажат, няма да могат и сега.

— Не бъди толкова сигурен. Виж какво, тогава аз си държах главата заровена в пясъка, но съм напълно сигурен, че двамата Тъли са дърпали няколко конеца. Мисля, че са се разбрали със съдебния лекар, както и с прокурора.

— Според теб — обобщава Бен, — ако някой е искал да преразгледа доказателствата, той може да си помисли отново да те даде под съд.

— Да. И помисли за това кой е нашият окръжен прокурор. Елиът Рейкрофт. Човек на Ланг Тротър. Той с охота ще предложи всякаква помощ на Съмит Каунти. Напълно ще ме съсипе, ако вече не ме е съсипал. И какъвто и шанс да има Грант в тези избори — край, с него е свършено. Защото Грант ми е помогнал да се измъкна. Или поне е бил там.

Бенет се обляга назад с маниер на професор.

— Всяко нещо по реда си. Първо, да, те могат да възобновят разследването, но няма да издадат присъда. Второ, не ми е приятно да го кажа, но Грант Тъли няма да спечели тези избори, Джон. Чу ли последните резултати от допитванията?

— Не — признавам смутен. По правило аз би трябвало да узная пръв. Каква разлика отпреди два месеца!

— Той е назад с двайсет пункта за оставащите пет седмици. Това е малко преди края, но той няма да победи Ланг Тротър. С него е свършено.

— Не искам да го приема. А и не съм толкова уверен като теб, че аз пък няма да бъда осъден за убийство, извършено през седемдесет и девета година.

— Джон, трябва да проумееш едно нещо. Бележката с изнудването, писмото на Гарисън до Косгроув — те доказват само, че нещо ужасно се е случило в онази година. Толкова ужасно за теб, че не искаш да го изкарваш наяве. Това е основателна причина за изнудване. Но не значи, че си убил онази жена.

Говори като Грант.

— Прекалено много ми вярваш. — Прокарвам ръка през косата си. — Не съм сигурен, че схващаш основната идея, Бенет.

— Ами помогни ми, тогава.

Раздвижвам челюсти. Той е мой адвокат, мога да оставя всичко на него. Отговорът се изплъзва бързо, избълване на немислимото.

— Замисли се над това… не като приятел, който ми мисли най-доброто, а като безпристрастен адвокат. Ако единственото, което е искал Косгроув, е било просто да ме изнудва за онзи ужасен инцидент, той можеше да го направи. Божичко, та той можеше да отиде право при сенатора с това. Щеше да има повече смисъл. Нямаше да се съсредоточи само върху мене, както направи. И нямаше да напише бележката по този начин.

— А как е написал бележката?

— Не помниш ли? Пише, че той е „единственият останал“, който знае тайната. Пише, че „винаги можел просто да говори със сенатора“. Той не заплашва, че ще разгласи публично тайната. Заплашва, че ще отиде при Грант. И защо го прави, Бенет?

Адвокатът ми разтваря ръце.

— Защото Грант смяташе, че съм невинен, ето защо. Точно това е казал на баща си, точно това каза и на мен, точно това е казал вероятно и на Лайл. Лайл обаче знае истината и се обзалага, че аз ще му платя четвърт милион долара, за да е сигурен, че Грант няма да научи за това.

— Той заплашва да каже на сенатора, че ти си убил онази жена — казва тихо Бенет.

Липсата ми на отговор е потвърждение.

— И кой знае какви доказателства има в подкрепа на твърдението си — добавям. — Може би моята дума срещу неговата, а може би не. Нямам представа. Ако обвиня него, той може да ме ужили жестоко. Здравата съм го загазил, Бен. Единственият човек, за когото мога да твърдя, че е убил Дейл, има имунитет. Освен ако просто не поискам да хвърля зара. Изобличи го, Бен.

Адвокатът ми изпуска въздишка, признава смисъла.

— Добре, де… тогава къде ни отвежда това?

— Това е моят въпрос към тебе, Бен — млъквам за миг. — Има ли някакъв начин да посочим Лайл, без седемдесет и девета да излезе наяве?

— Ами… — Бен размахва безпомощно ръце — не виждам как.

— Теорията за бивш затворник, търсещ мъст? Той е имал мотив… Дейл е провалил делото му. Открадва клетъчен телефон, което доказва, че има пръст в тази работа. Той е углавен престъпник. Това не е ли достатъчно?

— Да, може би, Джон, във вакуум. Но когато споменем Лайл, те ще изровят криминалното му досие и… кой знае? Може би ще го свържат с теб. Освен това не мислиш ли, че Лайл сам ще повдигне случая, когато бъде изправен пред съда… от обвинението, ако не от нас? Той ще каже: „Джон Солидей уби онази жена през седемдесет и девета. Излъгах за това, защото адвокатът, когото двамата Тъли ми наеха, ме накара. Но Гарисън и аз знаехме истината — че убиецът е Джон. Затова Солидей уби Дейл Гарисън, за да прикрие «тайната, която никой друг не знае» и натопи мен. Той е чакал през цялото време, докато съм бил в затвора, и когато излязох, уби Дейл и натопи мен“.

Настъпи мълчание, кръвта нахлува в лицето ми. Той е прав. Аз съм в капан, докато Лайл Косгроув се навърта наоколо, за да ме изобличи.

Бенет предлага да помислим по въпроса, само че той току-що го научи, а аз от доста време водя битка с този въпрос. И все идвам до едно и също заключение: накъдето и да се обърна, съм в капан. Докато Лайл Косгроув е наоколо.