Дейвид Елис
Доживотна присъда (3)

2

Полицаите избират кухнята на Бенет като място, където той може да седи и чака, докато ченгетата си вършат работата и дойде времето да го разпитат. Оставям Бенет с предупреждението, което самият той вероятно е давал на някои от клиентите си — не казвай нито дума на никого, дори „здрасти“ — и слизам обратно долу. Полицаите сигурно щяха да свършат по-добра работа от това да не ме изпускат от поглед, но това е единственото, което могат да правят, за да не внасят самите те бъркотия на мястото на престъплението. В най-добрия случай огромният брой униформени и цивилни ченгета и технически лица представлява организиран хаос.

Излизам навън и на тротоара набирам номер по клетъчния си телефон. Дон Грир едва ли очаква обаждане от мен посред нощ и със сигурност няма да очаква добри новини, като чуе гласа ми. Дон Грир е прессекретарят на щатския сенатор Грант Тъли, моя шеф. Сенаторът е издигнат от демократите за кандидат за губернатор и използва Дон за политическата си дейност. Освен това Грант Тъли е и лидер на мнозинството в Сената, така че Дон е също така и държавен служител. Човек трудно може да раздели двете дейности, защото всичко, което сенаторът върши, е политика, ако трябва да сме точни.

— Трябва веднага да чуеш това — казвам му аз.

Историята звучи по следния начин. Бенет се събудил от шум, предизвикан от човек, нахлул в дома му. Когато чул, че нарушителят се качва по стълбите, той взел пистолета си. Нарушителят влязъл в спалнята и Бенет стрелял два пъти, като го улучил веднъж, както личи, в рамото. После Бенет тръгнал след нарушителя, който побягнал надолу по стълбите. Той го следвал на разстояние и само се ослушвал, но продължил да слиза след него до приземния етаж. Там, виждайки в тъмнината фигурата на мъжа, изстрелял още три куршума и го убил.

Оказва се, че е застрелял нарушителя в гръб. Това е очевидният проблем, ако изобщо има проблем. Този проблем навежда на мисълта за убийство с цел отмъщение, щом е застрелян крадец с празни ръце, докато е бягал от къщата. Другият скрит проблем е, че нарушителят не е имал пистолет. Носел е железен лост, който е използвал, за да счупи стъклото на вратата, за да проникне в къщата. Пистолет срещу парче желязо.

— Велики Боже! — смотолевя Дон. — Той добре ли е?

— Изглежда добре, но се чувства зле заради станалото.

— Застрелял го е в гръб?

— Той не е знаел, че човекът се е обърнал с гръб към него — обяснявам аз. — Било е тъмно.

— Добре. Ти го казваш. — От другия край на линията чувам глас, по-скоро стон.

— Компания ли си имаш, Дон? — питам. Той живее сам, също както вече и аз. — Мъжка или женска?

Дон се кикоти.

— Слушай — продължавам аз, — познаваме ли някого в участъка?

— В полицейския ли? Не знам. С висок чин ли?

— Мамка му, и аз не знам. — Изсумтявам. Не съм свикнал да нямам готов отговор. Като главен съветник на сенатор Тъли съм се срещал с почти всички важни клечки в града. Но с ченгета? Не мога да се сетя как се казва директора на полицията, а освен това не го познавам.

— Трябва да сме предпазливи — казва Дон. — Това телефонно обаждане може да ни навреди.

Дъждът отново започва да вали. Пристъпвам от крак на крак.

— Сигурно. Просто искам да съм сигурен, че ще се отнасят добре с него. Това е всичко.

— Може би е по-добре да не се обаждаш ти. Ще говоря със сенатора, двамата ще измислим нещо. Ти се върни да се погрижиш за твоя човек.

Изключвам клетъчния телефон и тръгвам обратно към стълбите. Един полицай се опитва да ме спре, когато влизам отново, но аз съм твърде възбуден, за да му обърна внимание и той тръгва след мен по стълбите, като ми крещи, докато детектив Пейли не го отпраща. През цялото време дори не поглеждам към ядосаното ченге, което съвсем го вбесява. Малко удоволствие.

Бенет все още е с боксерките и с одеялото около раменете си. Сядам на другия стол до малката кухненска маса.

— По-добре да не разговаряме с тях тази нощ — казвам му. — Утре ще ти осигурим подходящ адвокат. Пол Райли. Или може би Дейл Гарисън. Дотогава си кротувай.

Детектив Пейли отново се приближава към нас. Мъкне един стол от трапезарията. Оглеждам го повторно и достигам до същото заключение. Той изглежда бащински настроен, загрижен, търпелив. Сега ръкавите на ризата му са навити. Очите му са уморени и кървясали. Вероятно до края на дежурството му са оставали няколко часа, когато се е получило това повикване. Сега вече няма да си легне по-рано от днес следобед.

— Тежка нощ — обръща се той към двама ни. Бенет е все още неотзивчив.

Понечвам да изнеса речта си, определена за детектива — никакви разпити тази нощ, ще поддържаме връзка — но решавам да изчакам, да разбера какво става. Ако детективът няма намерение да навреди на Бен, може да влоша положението, като го карам да мълчи.

— Мисля, че клиентът ми е в шок — казвам.

— Естествено. — Гласът му е изненадващо тих, висок шепот. Вероятно му помага при работа — не при грубата, а при разпитите. Той е доброто ченге в рутинните си задължения.

— Установихте ли нещо, детектив? — питам го. — Какво е правил онзи мъж в къщата?

Пейли се намръщва. Челото му е плътно и силно набраздено.

— Моето предположение е, че е бил обикновен крадец.

— Един крадец задига вещи — възразявам аз. — Имал е възможност да открадне доста неща, но се е запътил направо към спалнята на Бен.

— Точно там са примамливите вещи, господин адвокат. Ценностите. — Детективът говори със силен градски акцент, произнасяйки „адвокат“ почти без първото „а“. — Ако е искал да убие вашия клиент, вероятно е щял да носи нещо повече от железен лост.

— И с железен лост можеш да убиеш.

— Искам да ми върнете пистолета — проговаря Бенет за първи път. Това привлича вниманието както на детектива, така и моето. Пресягам се и го хващам за ръката. Той я отдръпва.

Пейли повдига рамене.

— Ще имаме грижата.

Бенет присвива очи. Върнал се е в действителността.

— За какво ще имате грижата?

— Вероятно ще го задържим за известно време — пояснява Пейли.

— Защо?

Пейли разперва ръце.

— Хайде, господин Кеъри. Та вие сте адвокат.

Никой от нас не отговаря. Това е веществено доказателство, иска да каже той.

— Боите ли се за живота си, господин Кеъри?

Примигвайки бавно, Бенет обмисля въпроса. Всъщност повечето от движенията му са забавени. Очите му са хлътнали от стреса и липсата на сън. Лицето му е бледо с изключение на две червени петна на бузите.

— Не знам от какво се боя — отговаря той.

— Мисля, че тук трябва да спрем — намесвам се аз. — Господин детектив, с удоволствие ще ви дадем показания, но смятам, че преди това клиентът ми има нужда от няколко часа сън.

— Може и сега — вмята Бенет, вторачил поглед в кухненската маса.

— Не — казвам на детектива. — Ще ви се обадим, да речем около обед…

— Не. — Бенет издиша силно и изправя гръб. — Каквото и да искате да знаете, е добре.

— Не — настоявам аз. — Ще говорим по-късно с…

— Просто искам да преповторим отново две неща.

Поглеждам към клиента си, после към Пейли.

— Разговаряли ли сте вече?

Пейли изглежда доволен да ми съобщи новината.

— Обсъдихме случилото се преди час.

Вторачвам се в Бенет и го чакам да ме погледне, за да му покажа, колко съм ядосан. Той само премигва и възвръща объркания си втренчен поглед.

— След като е поискал адвокат — започвам аз, — нямате право…

— Той не е искал адвокат, господин Солидей. — Детективът очевидно се радва на факта, че адвокатът не е имал възможност да затвори устата на клиента си.

— Човекът е прав, Джон — обажда се Бенет. — Доброволно предложих да съдействам. Казах му същото, което разказах и на тебе.

Отпускам се назад на стола.

— Бих искал да видя записките, които сте направили — казвам на Пейли.

— Не съм се и съмнявал, че ще ги поискате, господин адвокат. Само че няма да ги получите. — Той кима към Бен. — Наистина, само още две уточнения.

— Не — възразявам аз.

— Джон, няма нищо — намесва се Бенет и придърпва одеялото около себе си.

— За виковете — продължава Пейли. — Не си спомняте да сте казвали нещо на мъжа, така ли?

Бенет клати глава — не.

— Или той на вас?

Изкашлям се.

— Поне ми изяснете за какво става дума, господин детектив.

Пейли ме гледа известно време. Предполагам, че можеше да ми каже да си гледам работата. Но като се има предвид всичко дотук, той като че ли се справя с лекота.

— Един съсед е чул викове — обяснява ми той.

Бенет събира ръце върху масата.

— Вече казах. Ако твърдите, че той е викал, ще го приема. Но аз не съм го чул. Сигурно ушите ми са бучали от изстрелите. Помня, че сърцето ми биеше лудо. Всичко стана толкова бързо…

— Разбрахте — намесих се аз. — Бен не е чул нищо.

Известно време детективът гледа замислено Бенет, после кима решително с глава.

— Вероятно е било шок. Очевидно той не е очаквал, че ще стреляте в него. — Пейли се изправя от стола си и се приближава до Бенет. Хваща го за рамото. — И аз щях да направя същото — казва и леко разтърсва Бенет. — Само че щях да го сваля още в спалнята.

— В какво положение се намираме, господин детектив? — питам аз.

Той прави физиономия.

— От вашата гледна точка ли? Всичко е чисто. Оправдано. Ако човек не може да застреля нарушител в дома си, то тогава кого може да застреля?

Казвам наум молитва. Поглеждам към Бен, който се държи сякаш не е чул думите на детектива.

— Какво искате да кажете с това „от вашата гледна точка“?

— Ами… — Пейли поглежда над главата ми — ако сметна, че някой е искал да нападне господин Кеъри, ще ми се да разбера кой е той и причината за това. Но този човек просто е влязъл да краде. Вероятно е видял, че колата я няма в гаража и е решил, че господин Кеъри е извън града. Това е хубав квартал, хубава къща — има много неща за крадене. Човекът е носил железен лост и торба, за да нахвърля в нея ценните предмети. Не е възнамерявал да упражни насилие.

Въздъхвам.

— Значи приключихме.

— Ще установим самоличността му. Ще разследваме нещата, които пасват. — Той се накланя към мене. — Но нека кажем, че освен за самоличността му, не би трябвало да очаквате да се чуем отново.

Изправям се и му подавам ръка.

— Благодаря ви.

Бенет бавно поклаща глава. Вече сме сами в кухнята. Глъчката в къщата постепенно затихва. Видяха всичко, което искаха да видят. Ченгетата се изнизват в индийска нишка.

— Трябва да се опиташ да забравиш за станалото, Бен — казвам тихо аз. — Било е лош сън.

— Той щеше да ме убие.

Бен гледа навън през прозореца на кухнята, макар че едва ли вижда нещо повече от собственото си отражение. Вероятно има нужда да повярва в това. Не би искал да си мисли, че е убил човек, който е възнамерявал да отмъкне часовник „Ролекс“ или диамант. Обръщам се и виждам Пейли да ми помахва мълчаливо на тръгване, давайки ми да разбера, че той е последният от групата. Пак се обръщам към Бенет, в чието изражение сега се чете чиста агония.