Дейвид Елис
Доживотна присъда (13)

12

— Това е абсурдно — казвам на мъжа, който влиза в стаята. Намирам се в някакво полицейско управление в близката северна част и седя в най-обикновена стая; до мен е Бенет Кеъри. Тук сме от четирийсет минути. Бен непрекъснато ми беше повтарял да не казвам нищо по време на този разпит, но аз настоявам на своето. Нямам какво да крия, затова няма да мълча. Напомням му, че той беше в моето положение преди близо седмица.

— Помощник окръжен адвокат Даниел Морфю — представя се мъжът и протяга ръка над масата. Той има квадратна челюст, грубо, луничаво ирландско лице, стандартни мустаци, гъста къдрава сива коса. Изглежда съвършено спокоен, владее се напълно и е много доволен от това.

— Джон Солидей. — Ръкувам се с него.

Бенет също се представя — като мой адвокат, но те явно вече се познават, вероятно от времето, когато Бен работеше в прокуратурата.

— Вие работите за Рейкрофт — казвам.

Морфю ме оглежда за миг.

— Точно така.

— Предайте нещо на Елиът от мое име — казвам и Бенет поставя ръката си върху моята, но аз я отдръпвам. — Предайте му, че ако си въобразява, че може да ме очерни пред обществото, а после да ме освободи тихомълком, когато не получи никакви доказателства в подкрепа на твърдението, то го чака доста неприятна изненада. Ще разглася как един окръжен прокурор върши мръсната работа на Ланг Тротър.

— Джон — намесва се Бен, — стига толкова.

Даниел Морфю като че ли изобщо не е засегнат от избухването ми. В ръката си държи тънка кафява папка и я поглажда.

— Искате ли да разговаряте с мене, господин Солидей?

Изпускам въздуха си и се опитвам да се успокоя.

— Разбира се.

— Добре. — Морфю се пресяга към магнетофона в средата на масата. — Трябва да запиша този разпит, нали не възразявате?

— Все ми е едно.

Морфю включва устройството на запис и изрича името си, моето име, датата и часа.

— Присъства също и защитникът на господин Солидей… — той поглежда визитката на Бен, подадена му току-що — Уилям Бенет Кеъри.

— Не ми трябва адвокат — казвам. — Цялата работа е толкова нелепа. — По-добре да започна разговора както си му е редът.

Морфю хвърля поглед към Бен.

— Искате господин Кеъри да си тръгне ли?

— Не, той може да остане. — Отново си поемам дълбоко въздух. Нужна ми е съобразителност. — Преди всичко, сигурни ли сме, че Дейл не е получил сърдечен удар или пристъп, или нещо от този род? Той наближаваше седемдесетте и беше болен от рак.

Морфю свива устни. Обмисля какво да разкрие пред мен. Присвива очи.

— Бил е на шейсет и осем. Наистина е имал рак. И е бил удушен.

— Правена ли е аутопсия? — пита Бен.

— Да. Причината за смъртта… — Морфю отваря папката си и изважда един лист — асфиксия, причинена чрез удушване с ръце.

— Невъзможно — възразявам.

Прокурорът накланя глава на една страна.

— Как така е невъзможно?

— Защото единствено аз… — и млъквам.

— Защото единствено вие сте били с жертвата на етажа — той ме измерва с поглед и добавя: — Нали, господин Солидей?

Бен се пресяга към мен, но аз въпреки това отговарям:

— Доколкото знаех, да.

— Вие сте отишли в кабинета му, за да обсъждате правни въпроси — казва Морфю.

— Така е.

— Във връзка с какво?

— Във връзка с общ клиент.

— Сенатор Грант Тъли — уточнява Морфю.

— Това е адвокатска тайна.

— О! — прокурорът се усмихва. — Не е трябвало да чета този казус. Господин Солидей, тъй като всички тук сме адвокати, нека ви кажа, че това не е адвокатска тайна. За сенатор Тъли е ставало дума, нали?

— Давай нататък — обажда се Бенет. — Той няма да обсъжда това.

Тук Морфю не може да упражни влияние. Дали е професионална тайна между адвокат и клиент, или не, Петата поправка ми дава правото да мълча. Бих могъл дори да не продумвам дума повече.

— Значи той просто се е срутил пред вас?

Прочиствам гърлото си. Морфю знае какво съм разказал на детектив Джилис по-рано — че съм си тръгнал от кабинета и съм се върнал, след като Дейл ми се е обадил по клетъчния телефон. Погледнато през очите на прокурора, това е неиздържана версия. Бил съм в кабинета, излязъл съм, някой се е промъкнал да удуши Дейл, после аз се връщам. Стомахът ми се обажда. Започвам да се замислям над съвета на Бенет. Морфю ме държи и в двата случая. Ако променя версията си, той ще ме обвини в лъжа. Ако повторя същата версия, той я има записана на магнетофона, което говори, че — колкото повече се размислям — звучи съвсем неубедително.

— Вие знаете, че не е станало така — казвам. — Бях в кабинета и после си тръгнах. Дейл ме повика по клетъчния телефон и аз се върнах. Влязох и го заварих мъртъв.

Морфю мълчи. Иска да не спирам да говоря.

— Вижте, просто сравнете — продължавам. — Можете да потвърдите телефонното обаждане, охранителят долу ме видя да излизам и да се връщам. Така че, помислете, как ще съм имал време да го убия за това кратко време.

— Сигурен съм, че господин Морфю е проверил записите на телефонните разговори в кабинета на Дейл Гарисън — намесва се Бенет, говорейки привидно на мен, но всъщност на Морфю. — Сигурен съм, че е проверил и записите на телефонните разговори, получени на твоя клетъчен телефон, Джон. — Бен се обръща към прокурора. — Е, и?

Морфю е малко по-възрастен от Бенет; вероятно е бил много по-високо в йерархията на прокуратурата, отколкото Бен, който се е занимавал с углавни престъпления, когато е работил там. Мисля си, че Морфю е достатъчно опитен и знае какво може да разкрие сега и какво може да запази за себе си. Очите му се местят от тези на Бенет към моите.

— Кажете ми какво ви каза Гарисън.

— Не отговаряй — Бенет разсича с ръка въздуха над масата. — Твой ред е.

Морфю повдига вежди, като че ли размяната на ролите не е нищо друго освен неудобство.

— Искам да чуя какво ви е казал Гарисън, когато ви се е обадил.

— Каза ми да се върна в кабинета му — отговарям, като издърпвам ръката си от хватката на Бен.

— Това е странно. — Морфю изправя гръб, сякаш е готов за основното ястие. — Защото записите на телефонните разговори показват, че господин Гарисън изобщо не ви се е обаждал. Няма никакви телефонни обаждания от кабинета му в този промеждутък от време, нито малко преди или след това.

Поглеждам Бенет, чието лице остава безизразно. Стаявам дъх за миг, преди прилива на адреналин. Това не може да бъде. Няма логика. Преглъщам трудно.

— Кой се е обаждал на клетъчния телефон на Джон? — пита Бен.

— Уместен въпрос, адвокате. Въпрос, на който се надявах господин Солидей да ми даде отговор.

— Беше Дейл — отговарям.

— Джон — Бенет ме стиска силно за ръката. — Млъкни за момент. — После към Морфю: — Какво показват записите на телефонните разговори?

Очите на Морфю трепват. Той изчаква секунда, преди да отговори:

— Клетъчният телефон е принадлежал на жена на име Джоан Сутър. Познавате ли я, господин Солидей?

— Не.

— Добре. Защото клетъчният телефон на Джоан Сутър е бил откраднат от чантата й по-рано същия ден.

Вдигам ръце.

— Хванахте ме натясно.

— Смятате, че Дейл Гарисън е откраднал телефона на тази жена и го е използвал да ви се обади по него ли? — пита ме той. — Има ли логика?

Не, разбира се, че няма. Вдигам трепереща ръка към лицето си.

— За мен е ясно, че вие не сте действали сам — казва прокурорът. Ръцете му лежат върху масата — приятелски жест. — Който и да е бил в другия край на линията, е бил част от това. Именно той ми трябва. Затова, защо още сега не изясним кой е бил другият? Кажете ми кой ви се е обадил и ние с вашия адвокат ще сключим сделка. Нещо, което ще ви държи далече от електрическия стол.

Ставам рязко от стола си.

— Нямам какво да ви кажа. Не съм убил Дейл. Някой ме е натопил. Не разбирате ли?

Морфю посочва с показалеца си масата.

— Седнете.

Поглеждам към Бенет, който кимва мрачно. Сядам отново, все още изпълнен с ярост, граничеща с паника.

— Господин Солидей е главен съветник на сенатор Тъли — пояснява Бенет — и колега на Дейл Гарисън. Версията ти издиша, Дан. Той не е убиец. И никой няма да повярва, че е убиец.

Морфю поглежда за миг към Бен. После — към мен. Има нещо хищническо в погледа му — животно, подгонило плячката си.

— Изнудвал ли ви е някой, господин Солидей?

Затварям очи. Онова писмо. Онова проклето писмо.

— Ние приключихме — казва Бен.

Морфю плъзга копие от писмо пред мене.

— Това било ли е в най-горното чекмедже на бюрото ви, господин Солидей?

Предполагам, че аз съм единственият останал, посветен в тайната, която никой друг не знае. Мисля, че 250 000 долара ще я потулят. Един месец ще е достатъчно време. Няма да правя предположения за твоя източник на доходи, но ми се струва, че ако някой може да намери начин да бръкне във фонда за кампанията, без никой да забележи, то това си ти. В противен случай винаги мога да говоря със сенатора. Това ли искаш? Един месец. Не се опитвай да се свързваш с мен по въпроса. Аз ще те търся.

— Вие сте заместник-ковчежник на „Граждани за Грант Тъли“ — казва Морфю. — Имате достъп до фондовете за кампанията. — Прокурорът изчаква отговор. — Дейл Гарисън ли е бил? Той ли ви е изнудвал?

Поглеждам Бенет, който не се нуждае от напомняне.

— Приключваме този разпит.

— Защото, ако не е бил Гарисън — продължава Морфю, — със сигурност ще ви бъде от полза, ако ми го кажете веднага.

Бен отново хваща ръката ми. Изведнъж се чувствам като спукан балон.

— Бях в кабинета на Дейл — отговарям. — Той най-неочаквано е починал, след като съм си тръгнал. Върнах се горе-долу по времето, когато охранителят правеше нощната си обиколка и…

— Той не е правил нощна обиколка — прекъсва ме Морфю. — Бил е повикан да се качи на осмия етаж, защото в кабинета на Дейл ставало нещо.

Почувствах парене в гърлото, в стомаха си.

— Каква е тази тайна, господин Солидей? — пита прокурорът. — „Тайната, която никой друг не знае“, господин Солидей?

Бенет става и ме насилва да се изправя и аз.

— Ние си тръгваме. За по-нататъшни…

— Господин Кеъри, кажете на клиента си, че даде ли обяснение, че тази бележка не е била от Дейл Гарисън, може и да отърве ареста.

— Ще го обсъдим, господин прокурор — отговаря Бен. А сега може ли да си вървим?

Морфю също става.

— Само вие можете да си вървите, господин Кеъри.

Вратата се отваря и Брад Джилис влиза в стаята с белезници, подрънкващи на колана му.

Паника се изписва по лицето на Бен.

— Няма да говорите с него — казва той на Морфю и Джилис. После към мене: — Дръж си устата затворена, Джон. Ще те изкарам оттук възможно най-скоро.

Стоя като онемял, докато детектив Джилис чете правата ми и ми поставя белезниците.

— Каква е „тайната, която никой друг не знае“? — повтаря Морфю.

Пренебрегвам въпроса и се накланям до ухото на Бен.

— По-добре се обади на сенатора.