Дейвид Елис
Доживотна присъда (52)

51

— Детектив Гилис — казва Бен, — адвокатската фирма на господин Гарисън има два изхода.

— Да. — Гилис премята крак връз крак, но иначе не променя стойката си по време на кръстосания разпит. Досега е прекарал достатъчно време в съда. Знае как да се държи.

— Страничния изход, за който споменахте… за него не трябва ключ, за да се излезе, така ли?

— Да се излезе? Не. Само, за да се влезе през него от коридора.

— Значи, ако някой е в стаите на фирмата, той би могъл да излезе когато си поиска.

— Точно така.

— Взехте ли пръстови отпечатъци от този изход, детектив Гилис?

— Ами… не, в началото не взех.

— Не сте били сигурен, че е убийство, когато сте влезли там за първи път.

— Точно така.

— И все още не сте сигурен, нали?

— Не съм казал това, господин адвокат. Не се съмнявам в резултатите на съдебния лекар.

— Добре. Но вечерта на убийството на господин Гарисън, вие не сте посипали с прах изхода за отпечатъци.

— Не. Не смятах, че това е място на престъпление.

— Опитахте ли се да вземете отпечатъци по-късно?

— Когато се върнахме там, чистачките междувременно бяха чистили четири-пет пъти. Вече нямаше смисъл.

— Не обезопасихте ли кантората?

Гилис се усмихва.

— Сега, след дъжд качулка, ми се иска да го бях направил. Отначало не ставаше дума за престъпление. Много хора работят там. Не бях готов да им кажа да не влизат в кантората, след като дори не знаех резултатите от аутопсията. Беше доста необичайно.

— Ясно. — В момента Бен не печели нищо, като напада свидетеля. Не това е смисълът. — Значи каквито и отпечатъци да е имало, те вероятно са били заличени от всекидневната работа на чистачките.

— Да, сър.

Бенет се спира и слага ръце на хълбоците си. За миг ми минава през ума да не би да е забравил следващия си въпрос — той работи без бележки — но се оказва, че взима решение. Отива до масата на защитата и отваря една папка, лежаща в края.

— Господин детектив, в процеса на разследването на смъртта на господин Гарисън сте претърсили кабинета на клиента ми, нали?

— Да, претърсих го.

— И върху бюрото му сте намерили писмо.

Ерика Джохансен става на крака.

— Ваша чест, останах с впечатлението, че ако ще обсъждаме писмото…

— Аз не го представям като доказателство, Ваша чест — прекъсва я Бен. — Просто имам някои въпроси, свързани с него. В даден момент може да съм създал основанието за допустимост на доказателството. Но не мога да се възползвам, не и по време на главния казус на обвинението.

— То също така излиза и от рамките на директния разпит — вмята Джохансен. Кръстосаният разпит трябва да се ограничи до темите, обсъдени в първоначалния разпит на свидетеля.

— Това мога винаги да го направя по време на защитата — отговаря Бен. — Бих могъл да призова отново детектива. Но това е процес без участие на съдебни заседатели, Ваша чест. За да спестим съдебно време, предлагам да разгледаме всичко сега.

Съдия Бриджес изглежда угрижена. Тя допира юмрук до устата си и раздвижва челюстта си. Наистина е прелестна, прелестна е тази жена, която вероятно си мисли, че аз съм извършил убийството.

Бен се възползва от мълчанието.

— Ако възражението е уместно, Ваша чест, мога да ви уверя, че допустимостта на това писмо като доказателство не е спорен въпрос.

— Малко съм изненадан, че точно вие искате да се обсъжда това писмо — казва съдията. — Но това не значи, че не можете. Продължете. Вие, госпожо Джохансен, можете да водите директния си разпит по този въпрос като кръстосан разпит.

Поглеждам Ерика Джохансен, която, като всеки адвокат, не обича да губи доводи. Тя е предпазлива, но не дава вид, че е особено отчаяна. Знам, че окръжният адвокат е взел решението да не се подхваща теорията за изнудването и сега знам защо — заради лицето, което тя замесва, някой близък и скъп на окръжния адвокат човек. Знам още, че Дан Морфю се оттегли от делото като главен обвинител, защото не желаеше да работи с това ограничение. Но се питам колко от тези неща знае Ерика Джохансен. Вярвала ли е в онова, което е казала на съдията преди началото на процеса — че нямало да представят изнудваческата бележка, защото не я свързвали с мене — или пък действа като прикритие на окръжния адвокат? Дали са я избрали, защото не е много опитна и не би поставяла под съмнение нареждания отгоре, защото няма да знае какво правят те, когато й кажат да подмине изнудването? Или са я избрали, защото тя иска да върви ръка за ръка с политическата страна на това дело?

Дали разбира какво се кани да прави Бен?

— Благодаря, госпожо съдия. — Бенет раздава копия на изнудваческото писмо на прокурора и съдията, а после и на детектива. — Отбелязал съм този документ на защитата като Веществено доказателство номер едно за по-ясно разпознаване. Господин детектив, дали това е копието на писмото, което сте намерили върху бюрото на господин Солидей?

— Да.

— Моля, прочетете съдържанието за протокола.

Детектив Гилис чете текста на писмото на открито съдебно заседание — първото публично показване на изнудваческото писмо.

Предполагам, че аз съм единственият останал, посветен в тайната, която никой друг не знае. Мисля, че 250 000 долара ще я потулят. Един месец ще е достатъчно време. Няма да правя предположения за твоя източник на доходи, но ми се струва, че ако някой може да намери начин да бръкне във фонда за кампанията, без никой да забележи, то това си ти. В противен случай винаги мога да говоря със сенатора. Това ли искаш? Един месец. Не се опитвай да се свързваш с мене. Аз ще те търся.

От публиката се чува ясно шепнене. Това е пикантна история, независимо дали те я разбират, или не. И ще става още по-пикантна.

— Копието, което сте намерили в кабинета на клиента ми — продължава Бен, — единствено ли е?

— Не знам.

— Кой е писал този документ?

— Ако трябваше да се обзаложа…

— Не се обзалагайте. Кажете ми дали знаете със сигурност.

— Със сигурност, не, не знам.

— Знаете ли кой е изпратил това писмо?

— Не.

— Как го е получил господин Солидей?

— Предполагам по пощата. — Свидетелят забелязва кръвнишкия поглед на Бен. — Не мога да кажа със сигурност.

— Това писмо не е адресирано до никого, нали?

— В него не пише „Уважаеми господин Солидей“, ако това имате предвид.

— Това, което имам предвид е, че вие не знаете до кого е писано.

— Да, не мога да кажа с абсолютна сигурност, но мога да чета със сигурност между редовете.

— Значи не знаете кой го е писал, кой го е пуснал по пощата, колко копия от него съществуват или до кого е адресирано, така ли е, господин детектив?

— Само двама души имат достъп до фонда за кампанията на сенатора — казва Гилис. — Така че, съвсем ясно е, че е писано до подсъдимия.

— Фонда за кампанията на сенатора. — Бен пристъпва по-близо до свидетеля. — В писмото пише ли „фонда за кампанията на сенатора“? Или пише само „фонда за кампанията“?

Съдията поглежда копието на писмото пред себе си и бавно кима.

Детективът също чете своето копие.

— Да — отговаря той с по-тих глас, — пише само „фонда за кампанията“.

— Значи може да бъде фонда за всякаква кампания.

— Ами… теоретически, да, предполагам.

— Теоретически? — Бен размахва ръце и гледа свидетеля с почуда. — Господин детектив, известно ли ви е, че преди общите избори през ноември, две хилядната година, се провеждат стотици други гласувания? За президент, за сената, за конгреса, както и десетки и десетки щатски и местни надпревари?

— Един момент, господин адвокат — възпира го с ръка детективът. — Ние говорим за близо двеста и петдесет хиляди долара във фонд за кампания. Това би трябвало да изключи някои от другите кампании. Нека също да имаме предвид следващото изречение в бележката: „В противен случай винаги бих могъл да говоря със сенатора“. Това стеснява кръга, не мислите ли?

Бен кима и пита:

— А би ли изключило фонда за кампанията на главния прокурор Лангдън Тротър?

Пак има вълнение в съдебната зала, дотолкова, че кара съдията да призове за ред. Съдия Бриджес, самата тя на изборна длъжност, се намества на мястото си. Ерика Джохансен започва да пише нещо на един лист — аз все още не мога да разбера доколко знае тя за политиците в собствената й служба, свързани с делото.

От всички хора детектив Гилис изглежда най-малко засегнат от споменаването на главния прокурор.

— Мисля, че не, не напълно.

— Той се кандидатира за губернатор. Предполагам, знаете това, господин детектив?

— Разбира се.

— Предполагам също, че можете да кажете на този съд колко пари има във фонда за „неговата“ кампания.

— Не, това не мога.

— Не можете? — Бенет бавно се придвижва напред, към свидетеля. — Защо, господин детектив? Сигурен съм, че когато сте били в началния стадий на разследването, сте искали да бъдете непредубеден относно заподозрените. Вярно ли е?

— Вярно е. Към основателно заподозрените.

— Е, добре, господин детектив, не ми казвайте, че изведнъж сте дошли до заключението, че този неназован фонд за кампания трябва да е на сенатор Грант Тъли. Кажете ми, че поне сте проверили фонда за главния прокурор Тротър.

Детективът като че ли се изчерви леко, вероятно това е най-явният му признак на притеснение.

— Въз основа на факта, че клиентът ви е получил писмото и че той има достъп до фонда за кампанията, както и че шефът му заема длъжността сенатор… ами да, счетох го за логично.

— Кой ви каза да не проверявате Лангдън Тротър? — пита Бен. — Окръжният адвокат Елиът Рейкрофт, неговият политически съюзник ли?

— Възразявам…

— Да се заличи този въпрос — нарежда съдията, но думите й не прозвучават грубо.

— Някой ви е казал да не проверявате Лангдън Тротър — продължава Бен.

— Не е вярно — отговаря свидетелят. — Изобщо не е вярно. Ние се съсредоточихме върху най-логичното лице и върху фонда, до който то има достъп.

— Това се казва непредубеденост от ваша страна, господин детектив.

— Забележката ще се заличи, господин Кеъри. Моля, продължете.

— Искали сте да разследвате Лангдън Тротър, нали, детектив Гилис?

— Ами, господин адвокат, не, аз…

— Някой ви е казал да не го правите, така ли е, господин детектив?

— Не, господин адвокат. — Детектив Гилис като че ли по-скоро се забавлява. Неговата увереност създава преднамерено впечатление, опасявам се, като повишава правдоподобността си в очите на съдията и обезоръжава нас. — Няма никакъв заговор, уверявам ви. Вашият човек е получил писмото. Вашият човек работи за „сенатора“. Вашият човек има достъп до богат кампаниен фонд. Вярно е, не мога да ви кажа кой е изпратил писмото до него, нито дали има друго копие, но това е, защото клиентът ви не ми каза.

Тук трябваше да свърши поредицата от въпросите на Бен. Но колко е ужасно да се свърши по този начин. Бен също го чувства. Той крачи за момент, напрягайки се да измъкне нещо от ръкава си. Накрая се връща до масата на защитата, за да говори с мен. Пита ме дали има нещо друго, за което се сещам, но явно е, че по-скоро иска да печели време, да направи малка пауза след този добър отговор от Гилис. След малко вдига поглед и заявява, че е приключил.

Прокурор Джохансен става отново.

— Детектив Гилис, колко пари има във фонда за кампанията на щатския сенатор Грант Тъли?

— Милиони — отговаря той. — Щях да донеса документ с точната цифра, но не знаех, че ще стане въпрос за…

— А тази „тайна, която никой друг не знае“, виждате израза в писмото, нали, господин детектив?

— Да.

— Попитахте ли подсъдимия каква е тази тайна?

— Да, попитах го.

— Той каза ли ви?

— Възразявам! — скача на крака Бен. — Подсъдимият има правото според Петата поправка да мълчи, за да не бъде използван отговорът му срещу него.

— Приема се — казва съдията и повдига вежди към прокурора.

— Попитахте ли сенатор Тъли дали знае за някаква тайна?

— Попитах го.

— Какво ви отговори той?

Бенет Кеъри не прави поредното възражение срещу нещо, основано на слухове.

— Отговори, че не знае за никаква тайна.

— И тъкмо това е смисълът на писмото, нали, господин детектив? Това е тайна, която сенаторът не знае, заплаха да му бъде казана, така ли?

— Това е…

— Възразявам — обажда се Бен. — Това води до предположение.

— Ще го допусна — казва съдията. — И разбирам намерението, госпожо Джохансен.

— Господин детектив — продължава прокурорът, — открихте ли да е била теглена сума от фонда за кампанията на сенатор Тъли в размер на двеста и петдесет хиляди долара, наред с другите? Или подобна голяма сума, която да е била платена на Дейл Гарисън или в брой?

— Не, не открихме. Нито открих толкова пари в никоя банкова сметка на господин Гарисън.

— Не, не сте открили. Вместо това сте открили господин Гарисън мъртъв, нали?

— Точно така. Това далеч надминава плащането на четвърт милион долара.

Съдията поглежда към Бенет, който не възразява срещу забележката. Тази забележка работи за нас, доколкото Ланг Тротър, а не аз съм извършил убийството.

Прокурорът сяда на мястото си. Става Бенет.

— Господин детектив, попитахте ли Лангдън Тротър каква е „тайната, която никой друг не знае“?

— Не, изобщо не съм разговарял с него.

— Продължавате да разследвате случая, нали, господин детектив?

— Ами… всъщност, технически делото не е приключило.

— Ще говорите ли с Лангдън Тротър и ще му зададете ли този въпрос?

Детективът въздъхва шумно.

— На този етап не мога да ви дам отговор.

Бенет поклаща глава и си сяда.

— Госпожо Джохансен — казва съдията, — завършено ли е главното дело?

— Народът си дава почивка, Ваша чест.

— Утре сутринта ще изслушам иска на господин Кеъри — добавя съдията, преди да обяви края на днешното заседание.

Всички ставаме и изчакваме съдия Бриджес да напусне мястото си. Хващам Бен за ръката.

— На практика тя те покани — казвам му, имайки предвид споменаването на съдията за иска ни до съда за издаване на оправдателна присъда в моя полза. Това е иск, който защитата прави към края на делото на обвинението, оспорвайки, че липсват толкова много доказателства, че съдията трябва да ме оправдае. Точно това искам — да спечеля това дело, преди да се спомене повече за Лайл Косгроув и каквото и да е разкритие от 1979 година.

Бенет е мрачен, което е изненадващо след един успешен кръстосан разпит. Той не отговаря, докато шумът и бъбренето в съдебната зала не достига своя връх.

— Това е стандартна процедура — отговаря той. — Тя знае, че ще внеса такъв иск, нищо повече — и се навежда към мене. — Няма да хвърляме ези-тура за делото. Бъде готов за това. Затова те питам още веднъж: все още ли искаш да свидетелстваш?

Бенет и аз разисквахме тази идея с часове. Въпреки теориите ни относно Лангдън Тротър, бихме могли да не изграждаме защита и да оспорим, че доказателствата не разсейват основателните съмнения.

Но аз изпитвам належащата нужда на всеки невинен подсъдим. Искам да изложа своя разказ. Искам да отрека всичко това. Независимо от правната стратегия, независимо от дисциплината на съдията, има нещо в това да не говориш в своя защита, което ще повдигне вежди. Няма да позволя този процес да приключи и да останат хора, които да си мислят, че се крия.

— Да — отговарям. — Все още искам да свидетелствам.

Бенет се обръща към мене, поставя ръка на рамото ми.

— Грант Тъли може да води своя собствена битка, Джон. А ти, каквото и да правиш, го прави за себе си.

Нашата нова защита, замесваща Ланг Тротър, не е съвършена. Ние няма да съумеем да докажем, че Тротър е накарал Косгроув да работи за него. Няма да можем да докажем, че Дейл се е свързвал с Тротър по повод на „коза“. Има вероятно още много неща, които няма да можем да докажем. Бенет правилно чувства, че една от причините, поради която ми харесва аргументът е, че той атакува противника на Грант, дава му възможност за успех в тези много оспорвани избори.

— Искам да свидетелствам — повтарям.

— Тогава, знаеш, че ще говорим за всичко. Това е единственият начин, по който можем да си го обясним.

— Знам. — Двамата с Бен провеждахме този разговор много пъти, включително снощи и тази сутрин. — Освен ако не мислиш, че ще спечелим още сега — добавям. — В смисъл, сега с техния казус е свършено. Ние чухме всичко. Мислиш ли, че можем да спечелим, още сега? Да оставим делото и да хвърлим зара? Имаме ли основателно съмнение?

Бенет преглъща трудно. Поема и изпуска въздух, премигва бързо, докато прехвърля в главата си целия процес.

— Не, мисля — отговаря ми.

— Аз също — съгласявам се. — Затова нека си сложим сериозните маски на лицата. Чака ни дълга нощ.

— Ще кажем всичко — казва Бен.

— Да. Ще кажем всичко. Ама наистина всичко, Бен.

Той не схваща за какво му намеквам.

— Няма да разкажа историята, както я разказах през седемдесет и девета година. Ще разкажа истината такава, каквато си я спомням.

— Виж, Джон…

— Вече не съм на седемнайсет — настоявам аз. — И няма да се държа като такъв. Утре ще кажа истината, Бен, пък каквото ще да става.

Бенет приема изявлението ми не толкова като мой адвокат, а по-скоро като мой приятел. Издува устни и кима в знак на възхищение. Това не ми е нужно. Един зрял човек не бива да бъде поздравяван за това, че говори истината. Добре е миналите неща да бъдат уредени. Време е до го направя както трябва.