Дейвид Елис
Доживотна присъда (34)

33

На не повече от петнайсет километра от мястото, където живея, е друг свят. В южната част на Уест Стантън Авеню има тухлена стена — границата на гробище, заемащо цялото каре — върху която минава бодлива тел, а над нея са надвесени клони на дървета. Листа са нападали върху тротоара и улицата, но повечето бяха навети от автомобилното движение покрай ръба на тротоара или набити в неравния паваж на оживената улица от вечерния ситен дъжд. На север се издига голяма купчина от избелели тухли — жилищен блок на теория, който прилича повече на крепост след битка. Единствената светеща улична лампа хвърля отражение върху блестящия мокър път. От този забравен квартал лъха на разложение, на зеле, на празнота. Квартал, изоставен след изнасянето на индустриалните предприятия.

Паркирал съм между две коли, които можеха да имат поне една врата без вдлъбнатина. Закопчавам шлифера си, взимам си коженото куфарче и тръгвам с вдигната глава — винаги с вдигната глава в квартал като този — но с поглед право напред. Подминавам млад човек, който спи изправен на една пейка, заровил брадичка в якето си, с двудневна брада и сплъстена коса, която се подава от скиорската му шапка. Двама мъже на средна възраст са се сгушили на входа на Уест Стантън Авеню 4210. Те се разделят, като ме виждат. Неслучайно съм с шлифер. Дълго палто и костюм означава представител на държавата, било то ченге или заможен работник. Държа ръцете си в джобовете, за да създавам още едно фалшиво впечатление — че имам оръжие. Поглеждам двамата мъже с остър поглед, не заплашителен, но да покажа, че владея положението. Ако е за въпрос, няма никакъв признак какви са намеренията на тези хора, но нищо не пречи да създавам такова впечатление.

Минавам през вратата и попадам на някакъв човек зад малко гише. Той е възрастен афроамериканец с очила ниско на носа, плетена жилетка с копчета до долу върху ръждивокафява риза с дълги ръкави. Чете книга с меки корици и не бърза да прекъсне приятното си занимание, за да ме погледне.

— СПМ — обявявам аз, като отварям портфейла си и оставям значката да увисне. Всяка година Службата за поправителни мерки праща на обиколка из изправителните домове служители от щатския законодателен орган. Аз бях на една такава преди около четири години. Бяха ни раздали временни значки и аз успях да открия своята в купчината от спомени, които събирам за албум или нещо такова с течение на времето. Забелих логото й и залепих моя снимка, за да я представя на вниманието на този човек. При по-старателно вглеждане значката нямаше да постигне целта си и тогава щеше да се наложи да се измета на бърза ръка.

Той обаче дори не погледна какво му показвам.

— Име — каза, като остави книгата и се обърна назад към таблото с ключове.

— Косгроув — отговорих. — Две-Де.

Той ми подава ключа и аз се запътвам към втория етаж със силно разтуптяно сърце. Лайл Косгроув е на работа тази вечер в една аптека на около три километра оттук. Бях се отбил там по-рано днес и попитах за него; казаха ми, че ще бъде на работа от шест вечерта.

Затова съм относително уверен, че никой няма да е в жилището, но нервите ми са опънати докрай. За първи път ще вляза незаконно в нечие жилище. Вероятно и по тая част не ме бива. Поне си взех чифт ръкавици, за да не оставям отпечатъци.

Жилището се оказа студио без вътрешни стени, освен за банята. Разхвърляно легло в единия ъгъл, дрехи по пода до него. В другия край на стаята, върху преобърната кутия, е поставен телевизор, чийто кабел се вие върху дрипав килим до извода. Всичко на всичко има само едно кресло — любимо място от черен плюш. Малка кухня със стари, кафяви прибори и едно много голямо петно върху очуканите плочки. Лайл Косгроув съвсем не живее като адвокат Райли тук.

Хвърлям бърз поглед из стаята, но не съм изненадан, че не виждам онова, което търся. Ако е тук — и то с голямо „ако“ — то няма да е изложено на показ, предполагам.

До леглото има тоалетка от старо дъбово дърво. Претърсвам чекмеджетата старателно. Търся листове хартия. Всичко, свързано с мен, с Джина Мейсън. Преравям петте чекмеджета без никакъв резултат — само малък асортимент от дрехи и бельо.

Спортна чанта в другия ъгъл, до банята. Виждам папка с емблема. Тя е от Службата за поправителни мерки и е с надпис „Наръчник на условно осъдените“. От двете страни има по един джоб, където са натъпкани документи. Прелиствам ги. Единият е наредби за условно осъдените. Правило номер едно с печатни букви гласи: НИКОГА НЕ ПРОПУСКАЙ СРЕЩА С ТВОЯ НАДЗОРНИК! Друг лист съдържа списък на службите по заетостта, които искат да наемат бивши затворници, горещ телефонен номер и тъй нататък. Преглеждам още няколко — „Често задавани въпроси“, „Какво да правя, ако ме арестуват“, списък на съветници по реабилитиране на престъпници и религиозни служби. Зад всичко това има статия от вестник, изрязана неравно и пожълтяла, от „Дейли Уоч“, доколкото разбирам.

ФОНДОВЕТЕ ЗА КАМПАНИЯТА НА ТЪЛИ ГОНЯТ ТРИ МИЛИОНА

Това е миналогодишна статия, в която пише, че Грант Тъли вече е събрал значителна сума в брой, за да се кандидатира за губернатор. Малка снимка на Грант, не особено привлекателна. В материала се споменава за заявлението му от предишната седмица, че ще се включи в надпреварата за губернатор. Ние парадирахме с парите, за да изплашим съперниците си.

Значи Лайл Косгроув знае добре колко са парите на Грант.

Замислям се за момент какво да правя с тази статия, накрая решавам да я върна на мястото й в страничния джоб. Няма смисъл да я взимам. Какво да правя, да се втурна в полицията ли с нея?

С изопнати докрай нерви пребърквам документите в другия страничен джоб. Това са съдебни документи, молби за условна присъда и официалното оповестяване на условното предсрочно освобождаване. Подскачам от телефонния звън, който прогърмява от другия край на стаята, и разпилявам документите от папката.

— По дяволите! — Успокой се, прегледай ги набързо и ги подреди както си бяха. Първият документ беше заявление за условно освобождаване — саморъчно написана молба от Косгроув да бъде пуснат от затвора. Издърпвам го, когато погледът ми пада върху долния край на страницата, където е подписът на адвоката.

С уважение,

Дейл Т. Гарисън,

адвокат на просителя

Изпускам листа от ръката си и замалко да падна заднешком. Изправям се без определена причина и оглеждам стаята.

Дейл Гарисън е бил адвокат на Лайл Косгроув за изслушването му за условно освобождаване! Дейл е помогнал на Лайл да бъде пуснат условно на свобода. Едва ли е мотив за убийство. Лайл не е убил Дейл за отмъщение, че е провалил делото му, та нали Дейл е бил тъй любезен да внесе молбата му за условно освобождаване. Но може да го е убил по друга причина.

Нещо повече: напоследък двамата са разговаряли.

Преминавам бързо към документите, които още не съм прегледал, най-долу в малката купчина върху килима. Единият е писмо от две страници с бланка на адвокатската фирма на Дейл Гарисън и с печата на Дейл върху подписа му. Писмото е с дата 6 август 2000 г. — дванайсет дни преди Гарисън да бъде убит.

Г-н Косгроув,

 

Беше ми приятно, че се видяхме днес. Отново поздравления за условното Ви освобождаване. Пиша Ви само, за да изясня нещо, което обсъждахме днес, и което ме изпълни с безпокойство. Вие ми зададохте съвсем точен правен въпрос — дали има закон за срока на давност за убийство — и отговорът ми беше, че закон за срока на давност за убийство няма. Но другите коментари, които направихте, ме накараха да се запитам защо се интересувате.

Вие не ми изложихте открито намеренията си, нито защо поискахте да знаете това, но не ми беше работа да питам. Предвид разговора ни за едно доста далечно минало обаче, съм любопитен какво смятате да правите с тази информация. Позволете ми да Ви посъветвам, и то много настоятелно, да не правите опит да изваждате на бял свят неща, станали преди двайсет години. Тогава ми казахте, и аз Ви повярвах, че Джон Солидей не е правил насила секс с онази млада жена и че тя е била жива, когато той си е тръгнал от дома й. Повярвах на думите Ви, а и Вие се заклехте, че това е самата истина. Прокурорите приеха свидетелските Ви показания, дадени под клетва, и другите доказателства, подкрепящи тези показания.

Ако се опитате да се закълнете за нещо различно сега, може да бъдете подведен под отговорност за много други престъпления, включително за лъжесвидетелстване, възпрепятстване на съдопроизводството и фалшифициране на доказателства. Трябва да ви уведомя също така, че съдебните процедури за непълнолетни лица са поверителни и разкриването на каквото и да е, свързано с тях, също може да доведе до обвинение в престъпление. Още не съм преразгледал законите, отнасящи се до този въпрос, но трябва да Ви предупредя за такава вероятност.

Нека Ви повторя онова, което Ви казах днес в кабинета си: че докато нашите разговори са под закрилата на адвокатската тайна, то тази тайна не се отнася до разговорите между адвокат и клиент по отношение на бъдещи престъпления. Ако науча, че сте направили опит да извършите друго престъпление, свързано със събитията през 1979 г., от мене се изисква да преразгледам нашия разговор и да заключа, че днес в кабинета ми сме разговаряли за бъдещо престъпление. В такъв случай ще бъда принуден да разкрия предмета на разговора ни. Засега обаче, аз нямам впечатлението, че възнамерявате да извършите някакво правонарушение в бъдеще, затова, ако не се случи нещо, което да промени решението ми, съм длъжен, по силата на адвокатската тайна, да не разгласявам нашия разговор.

Моля, помислете добре за това, което Ви казах. Трябва да се съсредоточите върху бъдещето, не върху миналото си.

Поздрави,

ДЕЙЛ ГАРИСЪН

Дейл Гарисън

Поставям внимателно документа на пода и се мъча да запазя съобразителността си, да устоя на лавината. Започвам да ходя напред-назад из стаята, с нервна крачка — момент на крайна паника, преди да се насиля да скоча от заснежената площадка. Лайл няма да се прибере скоро. Мога да седна и да помисля известно време.

Дейл Гарисън беше адвокат на Лайл Косгроув през 1979 година. Нает от двамата Тъли. Той уеднакви версията на Лайл с моята и аз се измъкнах.

Прочетох отново писмото, както лежеше на пода, не смеех да го докосна. Писмото на Дейл има две цели — да предупреди Лайл да не ме изнудва и да пази собствения си задник. Той „вярвал“ на Лайл през 1979-та, когато казал, че аз не съм направил нищо нередно. „Пита се“ защо Лайл Косгроув иска да знае за закона за срока на давност за убийство. „Няма впечатлението“, че Лайл планира да извърши изнудване. Разбира се. Защото Дейл трябва да съобщи за това и да предизвика приливна вълна от въпроси за главния съветник на сенатор Грант Тъли.

Лайл е трябвало да убие Дейл след това писмо. И той натопява мен. Ако ще натопяваш някого за убийство, кой е по-подходящ от онзи, който не може да обвини теб?

Няма в крайна сметка закон за срок на давност за убийство.