Дейвид Елис
Доживотна присъда (54)

53

На път за вкъщи след срещата ми с Бен клетъчният ми телефон иззвънява. Не отговарям навреме, но на гласовата ми поща е оставено съобщение. От Трейси. Съобщава ми, че е излязла с приятелки, звъняла първо вкъщи, искала само да провери как вървят нещата. Компанията отивала в бара на „Уошбърн“, разбирала, че не ми е до това — били голяма компания, но предложението й си заслужавало.

Да, бе. Ще бъде истинска сензация за приятелките й. На купона пристига заподозрян в убийство. Можем да обсъждаме теории, доказателствени постановления, отражението върху надпреварата за губернатор. Може да размишляваме върху отделни подробности за следващите четирийсет години, прекарани в затвора.

Изведнъж ме пронизва мисълта, че Трейси отново проявява склонността си отпреди близо две години, когато бракът ни тръгна надолу. Канеше ме да отидем някъде, знаейки, че ще откажа. Не й се искаше да приема поканата й, но смяташе, че е длъжна да ме попита.

Но сега не ми се вярва да е така. Тя дойде в града заради мен. И какво да прави, ако не й се обадя? Да седи в дома на приятелката си Криста? Трябва да се забавлява по някакъв начин. Заслужава го. Крайно време е.

Улавям се, че пропускам оредяващите таксита, минаващи покрай мен. Запътвам се на изток към езерото. Разходката е приятна. Времето е необичайно меко за октомври, вятърът едва подухва.

Хотел „Уошбърн“ е като разкрасена железопътна гара. Мястото е великолепно — четирийсететажен палат край езерото. Интериорът винаги ми напомня на увеселителен парк — толкова различни неща стават там. Има ресторант, фоайе, игрална зала, салон.

Във фоайето е разположен порядъчно голям бар с оградена градинска площ на открито, където са подредени маси и столове. Мястото е оживено, десетки хора влизат и излизат в градинската част, а в самия бар е претъпкано.

Намалявам крачка и пристъпвам към входа. Портиерът не ми обръща внимание. Заставам точно до него и обхващам с поглед заведението. В първия момент не я забелязвам и ми олеква от този факт. После съзирам Трейси и приятелките й да седят близо до единия ъгъл.

Не ме изненадва, че изглежда шеметно, облечена за вечер в града. Приятелките й Криста, Стефани и Кейти са трийсет и пет-шест годишни, до една омъжени. Стефани има две малки дъщери, Криста и съпругът й опитват за деца от няколко години. Откакто се разведох, не съм разговарял с никоя от тях. Не мисля, че те таят някаква ненавист, просто вече няма нищо, което да ни свързва, след като приятелката им напусна града.

Тя се смее по познатия ми начин — отмята глава назад и по лицето й се разлива широка усмивка. Двама мъже се опитват да си пробият път до групата, предполагам, че Трейси им е в ума, но езикът на тялото й изразява безразличие.

Утре всичко ще е различно. Ужасна тайна ще се надигне от миналото, тайна, която дори Трейси никога не е знаела. Предполагам, има нещо знаменателно във факта, че никога не съм й я разкривал — това говори, че винаги съм знаел, че върша нещо нередно, както и че никога не съм се разкривал напълно пред жена си. Дали е това? Че съм я държал настрани? Че съм крил чувствата си? Не за първи път си задавам тези въпроси, но винаги стигам до едно и също заключение: че не е възможно да погледна назад и да разпозная източника. Защото това е преплетено с всичко останало.

В живота няма бутон за пренавиване. Като всеки друг, и аз бих постъпил другояче, ако имах възможност. Въпросът е какво по-различно бих направил? Навремето всяко нещо ми се е струвало важно, било е от първостепенно значение. В закъснялата преценка на събитията, подробностите от законодателството и съвещанията, тайните сделки и изборите се сливат в безсмислено петно и ме оставят единствено с факта, че жена ми ме е напуснала.

Това е прекалено много. Свръхтовар. Не е толкова просто, тъй като съм изправен пред съда, няма време да скърбим за миналото ни. Не, истината е, че отделих много място за мисли за Трейси, особено след завръщането й в града. Не за миналото мисля. А за бъдещето ни. То именно ме плаши. Освен че вятърът духа в една посока и аз прекарвам остатъка от живота си в затвор. И съм седнал да мисля за нашето бъдеще?

Кимам на портиера, който се е загледал в мен — някакъв мъж, който не помръдва от вратата.

— Открихте ли хората, които търсите? — пита ме той.

Отново поглеждам към Трейси. Тя слуша какво говори една от приятелките й, после, повдигайки ръка към лицето си, избухва в смях. Винаги е била добра слушателка.