Дейвид Елис
Доживотна присъда (36)

35

Минути след девет сутринта телефонът иззвънява. Успал съм се. Не че имам някакви срещи или друга работа. Пресягам се през кучетата Джейк и Маги и вдигам слушалката.

— Бен се обажда. Имам новина. — Не може да сдържи вълнението в гласа си. Това говори много за Бенет Кеъри. — Спомняш ли си за жената, чийто клетъчен телефон бил откраднат? Телефонът, по който си бил повикан да се върнеш в кабинета на Дейл…

— Да, разбира се — прочиствам гърлото си. — Сутър ли… или нещо подобно.

— Точно така. Джоан Сутър. Кал Рийди говорил с нея снощи.

— И?

— Чантата й била отмъкната от обществена библиотека в петък, в петъка, когато Дейл почина. Късно следобед. Тя станала от масата, за да иде до лавицата с книги или нещо такова и някакъв мъж грабнал чантата й и офейкал.

— Той е знаел, че разполага с известно време, за да го използва — вмятам, — преди тя да се обади във фирмата да блокират номера й.

— Така е — съгласява се Бен. — Първо тя се е обадила да й бъдат блокирани кредитни карти и услуги от този род. Неща, които биха могли да бъдат използвани веднага. Клетъчният й телефон е бил най-малката й грижа. За времето до седем часа — говорим за около три часа след кражбата — тя едва ли е успяла да подаде жалба в полицейския участък и да си тръгне. Но ето и добрата част, Джон.

— Я да чуя добрата част.

— Тя смята, че е видяла мъжа, който я е обрал. Противен тип не му приляга като определение.

— А как го е описала? — Сядам в леглото.

— Среден на ръст, с дънково яке… — Бен млъква за миг. — Дълга рижа коса, вързана на опашка.

— Той ли е нашият човек?

— Съвпада напълно с описанието на Лайл Косгроув. Чак до дънковото яке. Дори нещо повече.

— Слушам те.

— Кал. Трябва да го разцелуваш. Той носи у себе всякакви снимки, включително и на мутрата на Лайл Косгроув. Жената е посочила Косгроув като мъжа, откраднал клетъчния й телефон.

— Боже Господи! — Кучетата ми, и двете, си напъхват муцуните в скута ми.

— Лайл Косгроув се е обадил да те извика обратно в кабинета на Дейл — продължава Бен.

— Или пък някой друг, а Лайл е извършил убийството.

— Точно така, да. Чуй и това. Няколко дни по-късно Джоан Сутър получава колет по пощата. Отваря го и вижда вътре чантата си. Всичко си било на мястото, недокоснато. Само телефонът липсвал. Така че, според мен господин Косгроув има странни приоритети. Убийство — да, кражба — не.

— Това доказва нашето предположение. Единствената причина да открадне чантата е била да използва телефона.

— Знам. — Чувам как Бен барабани с пръсти по бюрото. — Питам се дали да не го използваме като важен свидетел.

— Какво каза?

— О! Ами… питам се, дали да не го задържим като важен свидетел.

— Нима можем да накараме полицията да го арестува? — питам.

— Да. Иначе може да избяга.

— Искаме ли да го направим? Мислех, че искаме да си кротуваме по отношение на него засега.

— Знам, но това се отнасяше за времето, когато той не ни се струваше нищо повече от празен стол. Сега обаче, мисля, че той е нашият човек.

— Добре де… а нужен ли ни е той за нещо от цялата тази работа? Имаме жената, която ще каже, че Лайл е откраднал телефона й. Имаме записите, които да покажат, че Косгроув е отскоро на свобода и има зъб на Дейл. Ако Лайл свидетелства, той просто ще отрече всичко. Може би е по-добре, ако той… нали разбираш… ако си остане празен стол. Ако не може да се защити.

— Хм. Не е зле като мисъл. Плюс това по този начин няма да си разкриваме картите. Ще чакаме, докато изготвим защита, покажем на Лайл съдебна заповед и го пипваме. Обвинението не поема отговорност.

— Има известен смисъл — казвам. Не съм напълно сигурен в мотивите си в случая. Казвам на Бен да не насочва вниманието към Лайл Косгроув точно в този момент. Може би просто забавям неизбежното. Но един обективен страничен наблюдател може да каже, че съм си наумил друго.