Дейвид Елис
Доживотна присъда (20)

19

Вечеряме с родителите ми мълчаливо. Аз местя пилето и картофите си ту към едната, ту към другата страна на чинията си. Не подхващаме разговор. Чакаме телефонното обаждане. То идва в точния час — шест и половина.

— Ще отида сам — казвам им. Бяхме говорили за това. Баща ми иска да ме придружи, но по някаква причина ми разреши да контактувам директно по въпроса с двамата Тъли и господин Ъруин. Явно уважава онова, което сенаторът ще сложи на масата. И все пак можеше да настои да дойде и той. Примирението му показва нова страна във взаимоотношенията ни. По някаква доста необяснима причина това изпитание му е позволило да гледа на мене за първи път като на възрастен човек. Това, наред с дълбокото уверение от страна на сенатор Тъли, го беше накарало да се отдръпне. С майка ми беше различно. Тя стана много по-внимателна към мене, отколкото когато бях малък. На практика ме следва из къщата, като се опитва да ми даде пространство, но и отчаяно иска да ме огради със защитна стена.

Семейството ми, всеки по свой начин, е обляно със студения душ на действителността. Пораснал съм, не защото ще постъпвам в университета или ще почна работа, или ще се задомявам, а защото съм обвинен в убийство. Отнасят се с мен като с възрастен, защото правозащитният орган ще се отнася с мен като с възрастен.

— И добри, и лоши новини, но в общи линии — добри. — С тези думи ме посреща Грант на вратата. Пламенно разтърсва ръката ми и ми сочи да вляза в дневната. — Върви да говориш.

Джеръмая става от дивана. Той е пак с костюм, дори възелът на вратовръзката му не е разхлабен. Под сивия си костюм носи синя риза и яркожълта вратовръзка. Човекът наистина създава впечатлението, че се намирам в добри ръце.

Ръкуваме се. Аз сядам на съседното кресло. Разменяме си шеги непохватно, както става между възрастни и юноши.

— Да минем на въпроса — казва той и разпръсва няколко папки пред себе си върху стъклената маса. — Жената изкара положителна проба за спермата ти. Кръвта съвпада.

— Добре. — Опитвам се да изразявам оптимизъм. Не съм изненадан, но не мисля, че новината е добра.

— Аутопсията даде доста неубедителни резултати — той чете доклада. — Тя е починала от вътрешен кръвоизлив. — Вдига глава от бележките си. — Лесният начин да се каже е, че се е задавила от собственото си повръщано. Това е обичайна реакция след свръхдоза.

— Свръхдоза.

— Е, наречи го както искаш. Имала е високи нива на марихуана, кокаин и алкохол в кръвта си. Припаднала е и е повърнала. Лежала е по гръб и се е задавила.

— Значи… — разтварям ръце — не е убийство.

— Това е нашата позиция. Има и друга страна на нещата.

— Добре.

— Натъртвания на тила и врата й. Възможно е да е била насилвана и да е повърнала, докато се е съпротивлявала.

Спомням се, че паднах от леглото заедно с Джина. Това определено е оставило следи. Но мислех, че аз съм поел удара. Наистина не си спомням. Едва ли съм могъл да го почувствам в състоянието, в което съм бил.

— Значи би могло да е убийство — казвам.

— Би могло. — Той оставя доклада. — Но преди това ще ти трябва изнасилване, за да се наложи версията. А ти не си я изнасилил.

Ще ми се да имам същата сигурност, каквато има и защитникът ми. Признавам, че донякъде я чувствам от думите му.

— Другото момче потвърждава казаното от теб — добавя той.

— Лайл ли?

— Да. Лайл Косгроув. Той казва, че те е оставил пред къщата й, чакал е в колата, а ти си влязъл и си правил каквото си правил. Що се отнася до сексуалната част, той не може да каже нищо, но когато след време отишъл до прозореца, видял, че се разделяте с Джина. Тя те целунала на раздяла.

— Ама че работа! — смънквам. Изпълва ме непознато чувство, нещо подобно на чувството за избавление. Поне избавление в правния смисъл. Няма улики срещу мене. Мога да отърва кожата. Но нещо в мене гаси пламъците на еуфорията. Нямам представа какви конци е дърпал Грант, за да накара Лайл да каже това. А може би Лайл просто казва истината. Искам да го повярвам толкова силно, че чак боли. Но не мога да оставя настрана вероятността, че той ме прикрива заради някакво задължение към семейство Тъли.

— Там, в Съмит Каунти — продължава Ъруин — те извършват, както го наричат, „събиране на сведения“ за дела на непълнолетни, които биха могли да доведат до повдигане на обвинения като на възрастни. Нещо подобно на предварителното изслушване в нашия щат, само че не се води от съдия. Води се от прокуратурата. — Той ме поглежда. — Следваш ли мисълта ми?

— Донякъде.

— Добре. — Той се намества на мястото си. — Преди да се повдигне обвинение на непълнолетен като на възрастен, прокурорът събира сведения, за да реши дали да заведе дело. Той изслушва всички доказателства и взима решение.

— Като възрастен ли ще ме съдят? — Знам отговора на този въпрос. Но със задаването му, се връщам няколко седмици назад, когато не знаех отговора, когато бях невинен. Искам отново да съм невинен.

— Да — отговаря господин Ъруин. — За убийство? Безусловно. Ти си само една година под границата на възрастните. Това е лесен повод. — Той преценява реакцията ми, силата на думите си. — Но това е нашият шанс да задушим нещата още в зародиша им. Те не са решили да завеждат дело. Това е шансът ни да ги убедим да не го правят. А и изслушването ще е поверително. Запечатано в плик. Ако ги убедим да няма дело, случаят никога няма да излезе на светло.

— Добре — казвам с хладен оптимизъм. — Какви са шансовете ни?

— Добри, а може би и великолепни — той се навежда напред. — Съдебният лекар си свърши работата. Другото момче съдейства. Те нямат никакви свидетели. Има само един свидетел, който може да те прати на топло. — Той забива поглед в мен.

Разбирам какво има предвид.

— Готов ли си да говорим за свидетелските ти показания, Джон?

Кърша ръце и отговарям:

— Готов съм.