Дейвид Елис
Доживотна присъда (10)

9

— Той ме излъга. Каза, че човекът бил заспал. Той излъга…

— Добре, добре, един момент. — Детективът, все още с шлифер, вдига ръка, за да успокои охранителя, който нервно се повдига на пръсти.

Дейл Гарисън е мъртъв от половин час. Преди идването на парамедиците и ченгетата, петима членове от охраната на сградата, облечени в бледозелени горнища, слязоха в апартамент 820. Те стояха притеснени, всеки с оръжие в ръка, и гледаха в мен, мъжа, седнал на стол.

Парамедиците пристигнаха след петнайсет минути. Те се заловиха за работа без коментар — прегледаха тялото на Дейл върху килима, после го сложиха на носилка и го изнесоха от стаята. Ченгетата дойдоха преди пет минути и поговориха с парамедиците. На ченгето, ръководещо случая, му стана неприятно, че парамедиците преместиха трупа от „смъртното положение“. Веднага щом хвърли първоначален поглед на трупа, той изразходва няколко минути, опитвайки се да затвори устата на онзи охранител.

— Не съм излъгал — обаждам се аз от стола.

— Един по един — казва детективът. Той решава да започне с мен и с твърдо ръкостискане ми се представя като Брад Джилис. Джилис ми прилича на градско ченге. Лицето му е с дълбоки бръчки, бледо и с груби черти. Косата му е с цвят на помия, гъста и права и е подстригана така, че му придава вид на плашило. Очите му са ясни и напрегнати. Маниерите и поведението му създават впечатлението за образован човек. Както и гласът му — силен, но овладян, а говорът му — правилен.

Вече съм се съвзел от първоначалния шок при вида на мъртъв човек — втория за една седмица, като се замисля — и започва да ми става досадно. Ставам и започвам да се разхождам. Джилис поставя ръка на рамото ми, за да ме спре.

— Хайде да излезем оттук — предлага той и ме повежда към коридора. До този момент не е извадил нито бележник, нито нещо друго. Прави знак на охранителите да не се приближават, в случай че решат да ни последват в приемната.

— И тъй, разкажете ми какво се случи — подхваща Джилис.

— Дойдох тук да се срещна с Дейл. Дейл Гарисън… Покойника. Поговорихме си малко, после си тръгнах. Още не бях изминал и две пресечки, когато той ми се обади на клетъчния телефон да се върна горе. Така и направих. Като влязох в кабинета му, заварих Дейл захлупил лице върху бюрото — разпервам ръце. — После онзи човек, с униформата на охранител, влезе в кабинета и след малко двамата установихме, че Дейл не е заспал, а е мъртъв.

Джилис ме следи с очи, не записва нищо засега. Ръцете му са събрани зад гърба.

— Охранителят, който твърди, че сте го излъгали, той ли?

Потвърждавам с глава и правя гримаса.

— Дейл е почти седемдесетгодишен — продължавам. — Реших, че просто е заспал на стола си. Точно това казах на охранителя. Оказа се, че съм сгрешил.

— Добре. — Джилис поглежда към коридора, където бяха охранителите, преди да продължи към приемната. После отново се обръща към мене. — Защо се срещнахте с този човек?

— Ние сме адвокати. Разисквахме случай на клиент.

Той ме поглежда така, сякаш не ме разбира. Сигурно смята, че като ме гледа, аз ще продължа да говоря и ще му дам допълнителни сведения. Но бърка. Накрая повдига вежди.

— Кой е клиентът?

— Съжалявам, но това е адвокатска тайна — отговарям.

— Името на клиента е адвокатска тайна? — устните му се изкривяват подигравателно — Не можете да ми кажете дори името?

— Съжалявам, такива са правилата. — Не мисля, че важат за случая, но защо пък да разгласявам името на сенатор Тъли, след като не се налага?

Джилис прехапва устна, но лицето му остава безизразно.

— Значи ви е потърсил по клетъчния ви телефон?

— Точно така.

Джилис кимва едва забележимо.

— Ще ми дадете ли номера?

— Разбира се. — Подавам му телефона, чийто номер е записан на гърба. Той изважда бележник от джоба на сакото си, после писалка от джоба на панталона си и го записва.

— Значи сте си тръгнали оттук, вървели сте по улицата, отговорили сте на повикването и сте се върнали.

— Да.

— В такъв случай нямало ви е в кабинета не повече от пет минути.

— Горе-долу, толкова. Вероятно малко повече.

— Добре. — Детективът раздвижва челюстта си в размисъл.

— Върнах се в кабинета и заварих Дейл да лежи там. Извиках няколко пъти името му, за да го събудя. После оня човек влезе наперен.

Джилис се усмихва и кимва разсеяно, оглежда се наоколо и ми връща телефона. Надниква за момент в кабинета.

— Добре — казва с гръб към мене, после се обръща и избърсва с ръка устата си.

— Мога ли да си вървя?

— Разказахте ли това на полицейския служител?

— Да. — За всеки случай му подавам визитката си.

Детективът остава за миг неподвижен, с ръце на хълбоците. Накрая изпуска въздишка и казва:

— Да, вървете си.