Беър Грилс
Призрачен полет (8)

7.

Йегер взе тежките режещи клещи и прескочи оградата. За щастие, охраната на яхтклуб „Спрингфийлд“ в Източен Лондон никога не е била особено сериозна. Беше напуснал Биоко само с дрехите на гърба си и определено не бе имал време да си вземе ключовете включително и онези, които отваряха портала.

Все пак това беше неговата лодка и той не виждаше причина да не влезе в собствения си дом, пък било и с взлом.

Беше купил клещите от един квартален магазин. Преди да остави Раф и Фиъни, ги беше помолил — както и Карсън, директора на „Уайлд Дог Медия“ — да му дадат четиресет и осем часа. Два дни, през които да реши дали е готов да поеме нещата след Смити и да поведе тази очертаваща се като злополучна експедиция в Амазония.

Но въпреки поисканото време Йегер знаеше, че не заблуждава никого. Вече беше техен — по толкова много причини, че просто нямаше как да откаже.

Първо, беше длъжник на Раф. Едрият маор бе спасил живота му. Освен ако наемниците на Питер Бурке не превземеха Биоко за рекордно кратко време, Йегер щеше да умре в затвора „Блек Бийч“ и смъртта му щеше да остане незабелязана за света, от който се беше оттеглил така категорично.

Второ, беше длъжник на Анди Смит. А Йегер не оставяше приятелите си да чакат. Никога. Нямаше начин Смити да е посегнал на живота си. Разбира се. Йегер възнамеряваше да провери подробно. Просто за да се увери напълно. Но усещаше, че смъртта на приятеля му трябва да е свързана с мистериозната самолетна катастрофа в дебрите на Амазония. Каква друга причина, какъв друг мотив би могло да има?

Инстинктът му подсказваше, че убиецът на Смити е член на експедицията. За да го намери, трябваше да стане един от тях и да го разкрие отвътре.

Трето, заради самия самолет. Малкото, което Адам Карсън успя да му каже по телефона, звучеше интригуващо. Направо го зариби. Абсолютна загадка, скрита в мистерия, скрита в енигма, както Фиъни се беше опитал да цитира Уинстън Чърчил.

Йегер установи, че не може да устои на привличането й.

Не. Вече беше решил — отива.

Беше поискал четиресет и осемте часа по съвсем други причини. Искаше да направи три посещения, да проведе три разследвания — и щеше да го направи, без да каже нито дума на никого. Може би последните няколко години го бяха направили дълбоко недоверчив. Неспособен да вярва на когото и да било.

Може би трите години на Биоко го бяха превърнали донякъде в самотник, предпочитащ собствената си компания.

Но може би така беше по-добре — по-безопасно. Това бе начинът, по който да оцелее.

Тръгна по пътеката, която заобикаляше яхтклуба. Мокрият чакъл хрущеше под подметките му. Вече беше късен следобед, започваше да се здрачава, над неподвижната зимна вода се носеха аромати на приготвена храна.

Гледката — ярко боядисаните лодки с лениво издигащия се от комините дим, така различаващи се от голите, неуютни февруарски нюанси на сивото от канала — му беше толкова позната и по някакъв странен начин напълно чужда.

Три дълги години.

Сякаш беше минала цяла вечност.

Спря до мястото за акостиране — през едно от неговото. Светлините на баржата на Ани светеха, старата печка за дърва пуфтеше, хриптеше и димеше. Качи се на борда и надникна неканен през отворения люк, водещ към камбуза.

— Здрасти, Ани. Аз съм. Резервните ми ключове у теб ли са?

Тя се стресна и се опули.

— Уил? Боже мой… Но къде… Всички си мислехме… Тоест всички се тревожехме, че си…

— Умрял? — Йегер й се усмихна. — Не съм призрак, Ани. Просто заминах. Преподавах. В Африка. И се върнах.

Ани поклати объркано глава.

— Боже мой… Истинско потвърждение на приказката, че тихата вода е най-дълбока. Но три години в Африка… Така де, един ден беше тук. А на следващия изчезна, без да кажеш нито дума на никого.

Болката ясно личеше в гласа й, да не говорим за негодуванието.

Със сиво-сините си очи и черна въздълга коса Йегер беше красив по един суров, леко мрачен и вълчи начин. В косата му имаше само отделни сребърни нишки и изглеждаше по-млад от годините си.

Никога не беше споделял лични подробности с останалите обитатели на яхтите, включително и с Ани, но се бе показал като надежден и верен съсед, който винаги бдеше над останалите „лодкари“. Общността се гордеете със сплотеността си. Това бе една от причините, които привлякоха Йегер тук — както и обещанието за дом, при който с единия крак си в сърцето на Лондон, а с другия в провинцията.

Яхтклубът се намираше на река Лий, чиято долина образуваше зелена ивица, достигаща на север до широки поляни и хълмове. След работния ден на кораба Йегер се връщате и излизаше да тича по крайбрежните пътеки, за да се освободи от натрупалото се напрежение и да се върне в така желаната форма.

Почти не му се беше налагало да готви — Ани непрекъснато му носеше домашни вкуснотии и той особено харесваше плодовите й коктейли. Ани Стивънсън — неомъжена, в началото на трийсетте, красива по един закачлив, хипарски начин; Йегер отдавна подозираше, че е влюбена в него. Но той бе категорично моногамен мъж.

Рут и момчето — те са неговият живот.

Или поне бяха.

Ани — колкото и прекрасна съседка да беше, колкото и да му харесваше да я дразни, че е такова хипи — нямаше никакъв шанс.

Тя се разрови из чекмеджетата и намери ключовете.

— Още не мога да повярвам, че се върна. Тоест… страшно се радвам, че се върна. Точно така. Знаеш ли, Нескопосника Джордж тъкмо се канеше да ти отмъкне мотора. Както и да е, печката работи. — Тя се усмихна. Нервно, но и с мъничко надежда. — Става ли да ти приготвя празничен кейк?

Йегер се усмихна. Изглеждаше толкова млад и енергичен в онези редки моменти, когато мракът се отдръпваше от него.

— Ще ти кажа нещо, Ани. Липсваха ми вкуснотиите ти. Но няма да остана дълго. Първо трябва да оправя някои неща. После ще имаме предостатъчно време за кейк и приказки.

Той слезе на брега и мина покрай баржата на Нескопосника Джордж, като се усмихна иронично. Типично за нахалното копеле да хвърли око на мотора му.

Секунди по-късно се качи на борда на собствената си лодка. Срита купчините мъртви листа и се наведе при входа. Дебелата верига и катинарът си бяха на мястото. Заключването на баржата бе последното, което беше направил, преди да напусне Лондон с полет до края на света.

Хвана веригата с режещите клещи, напрегна изтерзани мускули и — щрак! — веригата падна. Пъхна резервния ключ в ключалката и отвори двойната врата. Неговата баржа беше модел „Темза“ — по-широка и по-дълбока от останалите, осигуряваше достатъчно място, за да си позволиш и малко лукс.

Но това не важеше за Йегер.

Вътре бе поразително празно. Абсолютно функционално. Лишено от всичко, освен от няколко лични вещи.

Едното помещение бе превърнато в импровизиран фитнес. Другото беше спартанска спалня. Имаше мъничка кухня и дневна с няколко изтъркани килима и възглавници, пръснати по дървения под. Но най-голямата част от интериора бе заета от работното пространство, защото Йегер предпочиташе да работи оттук, когато можеше да си спести трескавото пътуване до централния офис „Глобъл Чалънджър“.

Не се задържа дълго. Грабна втората връзка ключове, окачени на един пирон, и излезе навън. На носа на лодката бе заключен и завит неговият „Триумф Тайгър Експлорър“. Моторът бе стар приятел. Беше го купил втора ръка по случай успешното минаване на подбора за САС преди повече от десет години.

Свали предпазната покривка, нави я и я остави на палубата. Наведе се над втората верига, сряза я и тъкмо се канеше да се изправи, когато долови слаб шум — тежки стъпки върху мокрия чакъл. Мигновено уви веригата около ръката си, като остави шейсетина сантиметра да висят свободно, с тежкия катинар в края.

Рязко се обърна, вдигнал импровизираното си оръжие като средновековен топуз на верига.

Гигантска фигура се извисяваше в мрака.

— Знаех си, че ще те намеря тук. — Очите се стрелнаха към веригата. — Очаквах обаче по-топло посрещане.

Йегер отпусна напрегнатите си мускули.

— Прав си. Нещо за пиене? Мога да ти предложа тригодишно мляко и изветрял чай в торбички.

Влязоха вътре. Раф се огледа.

— Спомен от миналото, друже.

— Да. Прекарахме хубави мигове тук.

Йегер се зае с чайника и подаде на Раф димяща чаша чай.

— Захарта е твърда като камък. Бисквитите пък са меки като лайно. Предполагам, че ще ги пропуснеш.

Раф сви рамене.

— Чаят си го бива. — Той погледна през отворената врата към мотора. — Смяташ да направиш кръгче ли?

Йегер нямаше намерение да издава нищо.

— Нали знаеш как е — живееш, за да караш.

Раф бръкна в джоба си и му подаде листче.

— Семейството на Смити. Новият им адрес. Няма смисъл да ходиш на стария. Местиха се на два пъти през последните три години.

Лицето на Йегер си остана неразгадаема маска.

— Имало ли някаква конкретна причина? За местенето?

Раф отново сви рамене.

— Изкарваше добри пари при нас. В „Ендюро“. Непрекъснато търсеше нещо по-голямо. Трябваше му допълнителна стая. Смятали да си имат още едно дете.

— Не е точно поведение на самоубиец.

— Определено. Трябва ли ти помощ с мотора?

— Да, благодаря.

Двамата избутаха мотора по импровизираното мостче на крайбрежната пътека. Йегер видя, че гумите са спаднали. Трябваше да ги напомпа. Върна се в лодката за екипировката. Непромокаемо яке „Белстаф“. Ботуши. Дебели кожени ръкавици. Накрая добави шал и древни на вид пилотски очила, сякаш останали от времето Втората световна война.

Отвори едно чекмедже, обърна го и махна плика, който бе залепил за долната страна. Погледна вътре — хиляда лири в брой, точно както ги беше оставил.

Прибра парите, заключи и се върна при Раф. Включи електрическия компресор и напомпа гумите. Беше оставил мотора включен към слънчев панел. Дори в разгара на зимата панелът осигуряваше достатъчно енергия за поддържане на акумулатора. Двигателят направи няколко празни оборота и изрева.

Уви шала около устата си, надяна каската и сложи пилотските очила. Те бяха специални за него. Безценни. Дядо му Тед Йегер ги беше носил през Втората световна война, докато служел в някаква секретна специална част. Никога не говореше много за това, но от снимките по стените ставаше ясно, че е карал открития си джип по много далечни, разкъсвани от битки терени.

Йегер често съжаляваше, че не го беше питал повече, когато дядо Тед бе още жив, какво точно е правил през войната. И след последните няколко часа съжали, още повече че не го е направил.

Яхна мотора и погледна празната чаша на Раф.

— Просто я остави на лодката, а?

— Дадено. — Раф се поколеба, после протегна едрата си лапа и я постави на кормилото на мотора. — Друже, видях нещо в очите ти, когато гледаше снимката на Смити. Където и да отиваш, каквото и да си намислил, внимавай.

Йегер го изгледа продължително. Но дори докато го правеше, погледът му сякаш беше обърнат навътре.

— Винаги внимавам.

Раф стисна по-силно кормилото.

— Знаеш ли… един ден трябва да започнеш да се доверяваш на някого. Никой от нас не знае през какво си минал. Дори не сме се престрували, че знаем. Но ние сме твои другари. Твои братя. Никога не го забравяй.

— Знам. — Йегер помълча. — Четиресет и осем часа. Ще се върна с отговор.

После даде газ, ускори по тъмния чакъл и изчезна.