Беър Грилс
Призрачен полет (22)

21.

Йегер правеше всичко по силите си да изключи от съзнанието си безумното бясно пеене. За момент погледна в очите високата мускулеста рускиня пред себе си. Изглеждаше в отлична форма — сякаш никъде по стройното й тяло нямаше нито един излишен грам.

Йегер не знаеше какво точно е очаквал да прочете в погледа й.

Може би опасение? Страх?

Или нещо, граничещо с паника?

Нарова е служила в Спецназ, горе-долу най-близкия руски еквивалент на САС. И като бивш офицер от Спецназ би трябвало по подразбиране да е много корава, но Йегер познаваше не един и двама чудесни войници, които се насираха, преди да се хвърлят от рампата в смразяващата, виеща бездна.

На такава височина заоблеността на планетата се виждаше съвсем ясно на хоризонта. Скачането от рампата на C-130 по принцип си бе достатъчно обезсърчаващо начинание. А когато го правиш от горната граница на атмосферата, се превръщаше в чист скок на вярата, при това ужасяваш.

Но докато гледаше ледените сини очи на Нарова, Йегер долавяше единствено неразгадаемо спокойствие. Изпълваше ги изненадваща пустота, пълна неподвижност — сякаш нищо, дори скокът от девет километра в бездната, не можеше да достигне до нея.

Тя отмести поглед, обърна му гръб и зае нужната позиция.

Двамата се приближиха един към друг.

При скок в тандем двамата с партньора ти сте обърнати в една и съща посока. Парашутът на Йегер щеше да е достатъчен да поеме спускането и на него, и на Нарова до самото приземяване. Диспечерите застанаха от двете им страни и започнаха да ги стягат здраво един към друг.

Йегер беше скачал много пъти в тандем. Знаеше, че не трябва да се чувства по този начин, но точно сега му беше неловко и неудобно, че друг човек е в такава близост до него.

Досега винаги беше скачал с друг елитен боец, с брат по оръжие. С някого, когото познаваше добре и е радост би се сражавал рамо до рамо с него, ако се наложи. Но далеч не се чувстваше удобно, докато го притискаха плътно към напълно непознат, при това и жена.

Плюс това Нарова беше човекът в екипа, на когото имаше най-малко доверие — тя бе неговият главен заподозрян за убийството на Анди Смит. Същевременно не можеше да отрече, че поразителната й красота започва да му влиза под кожата. Колкото и да се мъчеше да пропъди тези мисли и да се съсредоточи върху скока, те упорито се завръщаха.

Музиката никак не му помагаше — дивият текст на AC/DC кънтеше в главата му.

Йегер се озърна назад. Всичко се случваше бързо.

Диспечерите вече търкаляха цилиндрите по релсите. Камиши и Краков се затътриха напред и се наведоха, сякаш се молеха над обемистите контейнери. Диспечерите закрепиха цилиндрите за ремъците на гърдите им. Двамата щяха да ги изтъркалят пред себе си и да скочат секунди след Йегер и Нарова.

Йегер се обърна отново към ослепителната бездна.

Изведнъж писъците и врявата от високоговорителите секнаха. „Магистрала към Ада“ бе спряна. Последваха няколко секунди тишина, нарушавана единствено от воя на вятъра, след което Иегер чу нов звук. Вместо адското парче на AC/DC зазвуча невероятно могъща и емоционално наситена музика.

Уникална.

Незабравима.

Класика.

Йегер си позволи да се усмихне.

Пилотът го беше подразнил доста добре, но накрая се оказа точен. Все пак пусна „Полетът на валкириите“ на Вагнер — за последните няколко секунди преди скока.

Йегер и тази музика имаха дълго минало заедно.

Преди да постъпи в САС, той бе служил като командос от морските пехотинци. Там се научи да скача и бяха пуснали именно „Полетът на валкириите“ на церемонията, на която получи отличителните си знаци — парашут с криле. Много пъти се бе хвърлял от рампата на C-130 със събратята си от САС, докато музиката на Вагнер гърмеше от високоговорителите на самолета.

Това бе неофициалният химн на британските въздушни части.

И чудесна мелодия, ако трябва да скачаш в мисия като тази.

Докато събираше кураж, Йегер за момент се замисли за загадъчния самолет зад тях. Пилотът повече не спомена за него. Това го накара да допусне, че най-вероятно преследвачът им е изчезнал може би се е отказал, след като самолетът им навлезе във въздушното пространство на Боливия.

Определено нямаше да попречи на скока, в противен случай пилотът щеше да вземе мерки.

Йегер примигна и пропъди мисълта.

Побутна Нарова и двамата се затътриха към отворената рампа. От двете им страни диспечерите се закрепиха с ремъци за корпуса, за да не бъдат отнесени навън.

Номерът при скоковете от голяма височина бе винаги да си наясно с пространственото ориентиране, да знаеш къде точно се намираш сред другите парашутисти. Като водач, Йегер задължително трябваше да ги държи заедно. Ако изгубеше някого, не можеше да го повика по радиото да се върне — турбуленцията и воят на вятъра правеха комуникациите по време на свободното падане невъзможни.

Йегер и Нарова спряха на самия ръб на рампата.

Останалите се наредиха зад тях. Сърцето на Йегер биеше като картечница от притока на адреналин във вените му. Намираха се на самия покрив на света, в царството на звездното небе.

Диспечерите направиха последен оглед, за да се уверят, че няма разместени, оплетени или висящи ремъци. При Йегер направиха и ръчна проверка, за да е сигурно, че двамата с Нарова са завързани добре и здраво един за друг.

Главният диспечер извика последното си нареждане.

— Проверка на екипировката отзад напред!

— Десет наред! — извика последният.

— Девет наред!

След като извикваше, че е добре, скачачът тупваше по рамото онзи пред него. Липсата на потупване означаваше, че човекът зад теб има проблем.

— Три наред! — Йегер усети перването на скачача зад него. Беше Майк Дейл, младият австралиец, който щеше да заснеме как Йегер и Нарова скачат от рампата с помощта на миниатюрната камера, закрепена на шлема му.

Йегер се застави да извика, преди думите да са замръзнали в гърлото му:

— Едно и две — наред!

Опашката се скупчи още повече. Твърде голямо разделяне в небето и рискуваха да се изгубят един друг при свободното падане.

Йегер погледна сигналната лампа.

Тя замига в червено — готови.

Обърна се и надникна над рамото на Нарова. Вятърът развя в лицето му няколко кичура от косата й, правоъгълникът на рамката се очертаваше рязко на фона на ярката, зейнала паст на небето.

Отвън имаше само чиста, беснееща, ослепителна светлина.

Вятърът дърпаше шлема му и се опитваше да изтръгне очилата. Той наведе глава и се приготви да се хвърли напред.

С крайчеца на окото си видя как червената светлина се смени със зелена.

Диспечерите отстъпиха назад.

— Давай! Давай! Давай!

В следващия миг Йегер буташе Нарова напред и се хвърляше с нея в разредения въздух. Двамата се преметнаха заедно в озъбената пустота. Но докато напускаше откритата рампа, Йегер усети как нещо го закачи за момент и рязко го пусна, с което извади от равновесие и двамата.

Веднага разбра какво се е случило — бяха направили „нестабилно излизане“.

Бяха изгубили равновесие и щяха да започнат да се въртят.

А това можеше да се окаже наистина лошо.

Йегер и Нарова бяха всмукани в зейналата паст от въздушния поток, който ги засилваше все повече и повече. Изхвърлени от самолета, те се понесоха към земята, като се въртяха като огромен полудял пумпал.

Йегер се съсредоточи върху броенето на секундите, преди да рискува да отвори парашута.

— Три хиляди и три, три хиляди и четири…

Но докато гласът отброяваше в главата му, той осъзна, че положението бързо се влошава. Вместо да се стабилизират, въртенето им етана неудържимо. Сякаш се повтаряше кошмарът от центрофугата, само че този път на девет хиляди метра над земята и съвсем наистина.

Опита се да прецени с каква скорост се въртят, дали може да рискува да отвори парашута. Единственият начин да го направи беше да брои колко бързо въздухът около тях става от зелен син и отново зелен. Синьо означаваше небе, а зелено — джунгла.

Синьо — зелено — синьо — зелено — синьо — зелено — сииииньо — зелеееено — сииии… Аааааарх!

Точно в момента Йегер се мъчеше да запази съзнание и изобщо не му беше до опити да се ориентира.