Беър Грилс
Призрачен полет (44)

43.

Нарова седеше с двама други — Летисия Сантос, бразилката, и гиганта Джо Джеймс. Йегер изгуби ума и дума и пълното му объркване не остана незабелязано за индианския вожд. Всъщност, Йегер усещаше, че възрастният племенен първенец го наблюдава внимателно и изучава всяко негово движение.

Приближи тримата.

— Но как…

Погледна ги един по един и по лицето му бавно плъзна усмивка. Ако не друго, брадата на Джо Джеймс беше станала още по-гъста и рошава. Йегер протегна ръка.

— Ах, ти, голямо киви такова! Мислех си, че повече няма да те видя.

Джеймс не обърна внимание на протегнатата ръка и сграбчи Йегер в смазваща прегръдка.

— Пич, трябва да научиш нещо — истинските мъже се прегръщат.

Летисия Сантос бе следващата, тя се хвърли в обятията му с типичната невъздържана латиноамериканска топлота.

— Е, нали ти обещах — да се срещнеш с моите индианци!

Нарова беше последна.

Тя застана пред Йегер, два-три сантиметра по-ниска от него, с безизразни както винаги очи, които избягваха неговите. Йегер я огледа критично. Каквото и да бе преживяла, след като я бе изгубил в реката изгаряна от болка от ухапването на паяка и свита на кълбо върху импровизирания сал, — рускинята изглеждаше като нова.

Тя протегна ръка.

— Ножът.

За момент Йегер погледна ръката й. Беше лявата и ужасното подуване и следите от ухапването почти бяха изчезнали.

Леко се наведе и прошепна в ухото й:

— Дадох го на вожда. Налагаше се. Това беше единственият начин да откупя живота ни.

— Schwachkopf. Това намек за усмивка ли беше? — Ножът ми е у теб. Гледай да е у теб. Иначе вождът ще е най-малката ти грижа.

Вождът покани с жест Йегер да се настани.

— Имате приятели тук. Прекарайте с тях. Ще донесат храна и напитки.

— Много съм ви благодарен.

Вождът кимна към преводача.

— Пурувехуа ще остане с вас, поне докато не се почувствате като у дома.

И с тези думи излезе при хората си.

Йегер седна с останалите. Джеймс и Сантос първи разказаха историята си. В деня на приземяването в джунглата се разположили на лагер в гората на около час път от пясъчната ивица. Окачили подаръци по дърветата — най-различни дреболии — и зачакали.

И наистина индианците дошли — но не точно по начина, по който се надявали. През нощта и двамата били заловени.

Отвели ги в селището — индианците знаели тайни пътеки през гората и можели да се движат безшумно и бързо. Тук били разпитани от вожда горе-долу по същия начин като Йегер — дали са дошли с гняв или с мир и каква е целта им.

След като разказали всичко, което можели, Джеймс и Сантос останали с чувството, че са минали някакъв неписан тест. Едва тогава вождът ги събрал с Ирина Нарова. Преди това ги държал отделно, за да се увери, че историите им съвпадат.

А разпитът на Йегер беше трето ниво на проверка. Вождът беше скрил изчезналите членове на екипа, за да провери дали всички казват едно и също. Определено не беше вчерашен.

На практика беше изиграл Йегер — бе изиграл всичките — като опитен картоиграч.

— Ами Краков и Клермон? — попита Йегер и се огледа в полумрака на Къщата на духовете. И те ли са някъде тук?

Отговори преводачът. Пурувехуа.

— Имаме да говорим за много неща. Но най-добре вождът да ви разкаже за двамата ви липсващи приятели.

Йегер погледна останалите. Джеймс, Сантос и Нарова кимнаха сериозно. Каквато и участ да бе сполетяла Краков и Клермон, новината едва ли щеше да е добра.

— А ти? — Той погледна Нарова. — Кажи, как успя да се върнеш от оня свят, за бога?

Тя сви рамене.

— Явно си подценил способността ми да оцелявам. Или пък така ти се е искало.

Думите й го жегнаха. Може би беше права. Може би можеше да стори повече, за да я спаси. Но когато си припомни изтощителните усилия и последвалото претърсване на реката, просто не можеше да си представи какво повече би могъл да направи.

Гласът на Пурувехуа запълни тишината.

— Тази я’гуара намерихме вкопчена в бамбука. Отначало помислихме, че се е удавила, че е ахегуера, призрак. Но после видяхме, че е била ужилена от каявурия, паяка, който изяжда душите на хората.

Познаваме растение, което може да лекува това ухапване — продължи той. — Така че се погрижихме за нея. И я пренесохме през джунглата тук. После дойде момент, когато разбрахме, че няма да умре. Това беше моментът на нейното ма’е-ма’е — на нейното събуждане.

Пурувехуа обърна тъмните си очи към Йегер. Нещо в погледа му напомни за погледа на водача на войните. Поглед на дебнеща котка, пусти очи на ягуар — неразгадаеми, изучаващи жертвата си. Всъщност нещо в погледа му по някакъв начин напомняше за… Нарова.

— Изглежда, че ти е ядосана — продължи Пурувехуа. — Но ние вярваме, че тя е едно от децата духове. Оцеля от нещо, от което никой не би могъл да оцелее. Тя има много силен а’ага, дух. — Преводачът замълча за момент. Дръж я близо до себе си. Трябва да цениш много тази я’гуара. Този ягуар.

Йегер се смути. И преди беше ставал свидетел на подобна тенденция при откъснатите племена. При тях повечето мисли и изживявания бяха колективни. Те почти не признаваха граници между общото и личното — между онова, което може да се обсъжда пред всички, и нещата, които бе най-добре да се казват на четири очи.

— Ще направя всичко по силите си — тихо отвърна Йегер. — Не че изглежда достатъчно… Кажи ми, Пурувехуа, как така едно „непознато“ племе има младеж, който говори английски?

— Ние сме амахуака, братовчеди на съседното племе уру-еу-вау-вау — отвърна Пурувехуа. — Ние и уру-еу-вау-вау говорим един и същи език, тупи-гуарани. Преди двайсет години уру-еу-вау-вау решили да установят контакт с външния свят. След време те ни казаха какво са научили. Казаха ни, че живеем в страна на име Бразилия. Казаха, че трябва да научим езика на другите, защото те рано или късно ще дойдат.

Посъветваха ни да научим португалски и английски, езика на Бразилия и езика на света. Аз съм най-младият син на баща ми, вожда. Най-големия, който е един от най-добрите ни войни, го срещнахте при реката. Баща ми смята, че моите качества са в главата ми, а не в ръката, която мята копието. Че трябва да съм воин на ума.

С помощта на уру-еу-вау-вау той ме изпрати да се образовам — завърши историята си Пурувехуа. — Прекарах десет години навън и учих езици. После се върнах. И сега съм прозорецът към външния свят за племето.

— Радвам се, че е така — каза му Йегер. — Мисля, че днес спаси живота ни…

Угощението продължи до късно вечерта. От време на време мъжете и жените от племето танцуваха в открития център на Къщата на духовете. По ръцете и краката си имаха нанизи от семена на горския плод пекиа с формата на лунен сърп. Когато тропаха с крака и размахваха ръце в унисон, семената се удряха едно в друго и отмерваха ритъм, който пулсираше през сгъстяващия се мрак.

Поставиха пред Йегер кратуна, пълна със странна червена паста. Отначало той се обърка не знаеше какво да прави с нея. Летисия Сантос му показа. Обясни, че пастата се правела от кората на определено дърво и когато се размажела по кожата, действала като силен репелент.

Йегер реши, че няма да е зле да го използва. Остави Сантос да намаже с пастата лицето и ръцете му и със задоволство забеляза неудобството — може би ревността? — в очите на Нарова. Пуснаха да обикаля някаква по-голяма купа, пълна със сива, пенлива течност с остра миризма. Сантос обясни, че това било масата, алкохолно питие, характерно за амазонските племена. Да го откажеш, означавано да обидиш домакина.

Едва след като Йегер отпи няколко големи глътки от гъстата, топла и лепкава течност, Сантос му каза как точно я правят. Говореше на португалски, така че изключи останалите от разговора, включително Нарова. По този начин двамата с Йегер останаха изолирани заедно, докато се смееха с отвращение на онова, което бяха погълнали току-що.

За да приготвят напитката, жените от селото вземали сурова маниока — подобен на картоф, богат на нишесте корен — и го сдъвквали. Изплювали кашата в купа, добавяли вода и оставяли да ферментира няколко дни. Получената смес била въпросната масата, която бяха пили току-що.

„Гадост“.

Гвоздеят на вечерта беше печено, чийто аромат изпълни Къщата на духовете. На огнището в центъра на постройката се въртяха на шиш три едри маймуни и Йегер трябваше да признае, че ароматът е изкусителен, макар че печената маймуна не попадаше в челните места от списъка му с мечтаните ястия. Но пък след цяла седмица сухоежбина се чувстваше изгладнял.

От сборището се надигна вик. Йегер нямаше представа какво означава той, но Нарова като че ли разбра.

Тя протегна ръка към Йегер.

— За трети и последен път — дай ми ножа.

Йегер вдигна шеговито ръце в знак, че се предава, бръкна в раницата и извади бойния нож „Феърбеърн-Сайкс“.

— Предпочитам да изгубя него, отколкото живота си.

Нарова го взе. Извади го почтително от канията и впери продължително поглед в него.

— Изгубих другия в Рио де лос Диос — тихо рече тя. — И заедно с него изгубих хиляди спомени. — Изправи се на крака. — Благодаря, че го върна. — Не гледаше към Йегер, но думите й прозвучаха искрено. — Приемам това като първия ти успех в тази експедиция.

Обърна се и отиде в центъра на Къщата на духовете. Йегер не откъсваше поглед от нея. Нарова се наведе над огнището с ножа в ръка и започна да реже парчета димящо месо. По незнайна причина амахуака отстъпваха правото на тази чужденка, на тази жена, на тази я’гуара първа да вземе от храната.

Раздадоха парчетата месо и не след дълго по брадичката на Йегер се стичаше горещ мазен сок. Заситен, той се облегна доволно на раницата си. Имаше обаче и нещо друго, нещо много по-ценно и ободряващо от храната, което го радваше — чувството, че този път не му се налага да бъде нащрек. Че като никога не са заплашвани от загадъчния враг, спотайващ се в сенките.

За момент Йегер можеше да си позволи да се отпусне и да се почувства спокоен.