Беър Грилс
Призрачен полет (23)

22.

Според плана всички трябваше да се съберат по време на свободното падане и да отворят парашутите си тогава, когато Йегер отвори своя. По този начин щяха да се спускат като плътна група към зоната за приземяване. Но тъй като бяха двама и се въртяха, те вече започваха да се откъсват от останалите.

Носеха се отвесно надолу, като се въртяха все по-бързо и по-бързо. С увеличаването на скоростта се увеличаваше и ускорението, вятърът блъскаше Йегер в главата като беснеещ ураган. Имаше чувството, че е завързан за някакъв огромен, останал без управление мотоциклет, който се носеше в спирала по тунел със скорост четиристотин километра в час.

Предвид вятъра температурата сигурно беше минус сто градуса. И докато въртенето ставаше все по-бързо, Йегер започна да усеща как сивата зона пълзи по краищата на замръзналите му очи.

Зрението му се размаза. Жадно се помъчи да си поеме дъх. Горящите дробове се стремяха да поемат достатъчно кислород от бутилката. Сетивните му възприятия и способността да преценява къде е и дори кой е бързо го напускаха.

Пушката се мяташе до него като бейзболна бухалка, сгънатият приклад удряше по шлема му. Оръжието беше привързано плътно до тялото, но някак бе успяло да се освободи по време на падането и сега ги правеше още по-нестабилни.

Йегер беше на път да изгуби съзнание.

И не искаше дори да си мисли в какво състояние е Нарова.

С пулсираща глава и замаян от дезориентацията ум Йегер се помъчи да се съсредоточи. Трябваше да стабилизира падането. Нарова разчиташе на него, както и всички останали от групата.

Имаше само един начин, по който би могъл да спре въртенето.

И той го направи.

— Аааааарх!

Прибра ръце към гърдите си, след което рязко ги разпери заедно с краката си във формата на звезда, като стегна гърба си срещу непоносимите сили, които заплашваха да откъснат крайниците му един по един. Мускулите му закрещяха от болката и натиска. Издаде пронизителен писък, докато задържаше позата и се опитваше да закрепи и двамата в разредения въздух.

— Аааааарх!

Поне никой нямаше да го чуе как пищи — намираха се сами на самия покрив на света.

С разперени ръце и крака, играещи ролята на четири въздушни котви, тялото му се изви в безнадеждно разредената атмосфера. Ледения вятър виеше около него, а крайниците се схванаха от болката. Ако можеше да задържи тази поза достатъчно, за да стабилизира това безумно спирално спускане, можеше и да оцелеят.

Постепенно, мъчително бавно Йегер започна да усеща как въртенето се забавя.

Накрая двамата престанаха да се въртят.

Йегер насили капналия си ум да се съсредоточи.

Гледаше към ослепителното синьо.

Синьо означаваше небе.

Изригна серия ругатни. Бяха се обърнали неправилно.

Двамата с Нарова падаха с убийствена скорост с гръб към земята. Всяка секунда ги приближаваше със сто метра към размазващия сблъсък с гъстата джунгла. Но ако освободеше парашута в сегашното положение, той щеше да се отвори под тях. Щяха да паднат в него и да продължат да се носят към земята като два трупа, увити в копринен саван.

Щяха да се забият в гората с четиристотин километра в час.

Стопроцентови мъртъвци.

Или по-скоро мъж и жена, вкопчени в убийствена прегръдка.

Йегер промени позицията, като с мъка прибра дясната си ръка до тялото. Изви лявото си рамо, като се мъчеше да преобърне и двамата. Трябваше отново да види зелено. При това спешно.

Зелено означаваше земя.

Но поради някаква причина всичките му опити дадоха най-лошия възможен резултат — рязкото движение отново ги завъртя.

За момент се озова на ръба на паниката. Ръката му посегна неволно към халката на парашута, но успя да се сдържи. Насили се да си спомни как бяха опитвали точно това положение със специален манекен по време на тренировките.

Отвориш ли парашута по време на въртене, си търсиш неприятности. Големи неприятности.

Въжетата ще се оплетат като спагети в чинията на хлапе. Лоша новина.

Въртенето се засилваше и Йегер знаеше, че всеки момент ще се озове в сивата зона. Това беше моментът на срив. Все едно се намираше в центрофуга за стероиди, само че на много голяма височина и без копче за изключване. Картината пред очите му започна да се размазва, съзнанието му започна да се отдалечава и всеки миг щеше да го напусне окончателно.

— Фокусирай се! — изръмжа той.

Наруга се, мъчейки се да се освободи от заслепяващото объркване.

— Фокусирай се! Фо-ку-си-рай се.

Вече всяка секунда бе скъпоценна. Трябваше отново да заеме позата на звезда и да накара Нарова да направи същото. Имаха много по-добри шансове да се стабилизират, ако го направят и двамата. Нямаше друг начин за общуване помежду им, освен с езика на тялото и жестовете.

Йегер се канеше да я хване за ръцете и да й даде знак какво иска от нея, когато опърпаните му сетива доловиха фигура, която се гърчеше яростно срещу него. Беше Ирина Нарова и Йегер нямаше представа какво прави тя.

Сред цялото заслепяващо объркване нещо сребристо блесна във въздуха.

Острие.

Боен нож на командос.

Летящ напред, готов да се забие в гърдите му.

Йегер на мига разбра какво се случва. Беше невъзможно — но бе истина. Нарова се готвеше да го наръга с ножа си.

През ума му проблесна предупреждението на Карсън за Нарова: „Никога не можеш да я свариш без нож. Или неподготвена“.

Острието се понесе свирепо към него.

Йегер успя да блокира с дясната си ръка, като пое удара с якия висотомер. Острието се плъзна по дебелото стъкло и сряза ръкава на защитния му костюм.

Йегер изпита пронизваща болка в ръката.

Беше успяла да го рани с първия удар.

Няколко отчаяни мига продължаваше да блокира и отбива, а Нарова атакуваше диво с ножа си, отново и отново.

Тя замахна още веднъж, този път много по-ниско, към корема му. Ръката на Йегер, замръзнала като парче лед, закъсня с частица от секундата.

Не успя да отбие удара.

Напрегна се в очакване на агонията, когато острието се забие в корема му. Нямаше особено значение къде точно ще го наръга.

Успееше ли да го рани сериозно сега, докато пропадаха към земята със сто или повече метра в секунда, с него щеше да е свършено.