Беър Грилс
Призрачен полет (73)

72.

Веднага след като скочи, Йегер се запремята надолу. Както бе сторил при скока от C-130, той разпери широко ръце и изви тялото си в дъга, за да се стабилизира. След като успя, зае делта позиция — плътно прилепени към тялото ръце и разперени крака, за да стигне колкото се може по-бързо до облаците.

И докато скоростта му се увеличаваше, Йегер се ругаеше, че е такъв глупак. Нарова беше права. Адски права. Ако беше умрял на самолета, каква полза за когото и да било, особено за жена му и сина му? Беше постъпил глупаво, че се бе поколебал и бе изложил живота на Нарова на опасност. По дяволите, дори не знаеше дали е успяла да напусне самолета жива, а сега нямаше как да провери, докато падаше устремно надолу.

Самолетът набираше скорост, след като бе освободен от дирижабъла. В момента сигурно се носеше в небето с около триста километра в час, подобно на огромна призрачна стрела и на Йегер му оставаше единствено да се надява и моли Нарова да се е измъкнала жива.

Секунди по-късно се вряза в облаците. Когато плътните пари го обгърнаха от всички страни, той посегна към халката за отваряне на парашута, дръпна… и се замоли. Ако някога се бе надявал с цялото си сърце нацистите да са произвеждали продукцията си качествено, това беше сега.

Нищо не се случи.

Йегер погледна да види дали е дръпнал правилната халка. Нищо не беше лесно в полумрака на облака, особено когато вятърът те подмята като парцалена кукла. Но доколкото можеше да прецени, изглежда механизмът беше засякъл.

Докато земята се носеше устремно към него, в ума му изникна фраза: „Погледни — Намери — Отдели — Удари — Дръпни — Извий се“. Беше я научил преди години по време на тренировките, тя бе свързана със спешните процедури по време на скока, когато основният ти парашут не се отвори.

Едни и същи принципи, различна система, каза си той.

Грабна халката, която реши, че е за резервния парашут. Системата беше старомодна, но нямаше причина да не проработи. Сега или никога, защото земята приближаваше бързо. Дръпна още по-силно и резервният парашут — немска коприна, останала сгъната в продължение на седемдесет години в очакване да полети отново — се изду над него.

Подобно на повечето немски изделия, парашутът бе изработен с особено внимание към качеството и се отвори безупречно. Беше направо приятно да се спускаш с подобно нещо. Ако не се намираше в такава хаотична ситуация, Йегер щеше да се наслади на полета.

Германците са използвали дизайн, подобен на възприетия от британските десантни войски през Втората световна война. Парашутът беше с висок купол с формата на гъба и бе стабилен и солиден във въздуха — за разлика от по-плоските, по-бързи и по-маневрени военни парашути от съвременната епоха.

Излезе от облаците на височина около сто и петдесет метра. Първата му мисъл бе за Дейл и Нарова. Погледна на запад и му се стори, че различава бялата коприна на парашут на земята, отбелязваща мястото, където се бе приземил Дейл.

Погледна на изток точно когато бял купол излезе от облака.

„Нарова. Трябва да е тя“. Беше успяла по някакъв начин да се измъкне от кабината на самолета и доколкото можеше да съди по тялото й под парашута, беше съвсем жива.

Запомни двете позиции и погледна надолу.

Гъста джунгла, без свободно място за приземяване.

Докато се носеше към короните на дърветата, Йегер си помисли за самолета. От височина три хиляди метра той щеше да прелети десетки километри, но беше обречен. С всяка секунда след освобождаването му от дирижабъла той набираше скорост, но губеше височина.

Рано или късно щеше да се забие в джунглата със скорост над триста километра в час. Добрата страна бе, че в него бяха онези черни агенти — нямаше начин оцелелия хеликоптер да успее да ги прибере от понеслия се надолу самолет. А Йегер беше изхвърлил всички парашути през прозореца на кабината.

Лошата страна бе, че самолетът щеше да изчезне завинаги заедно с тайните си — да не говорим за токсичния товар, който щеше да се разпилее из джунглата.

Но Йегер не можеше да направи нищо по въпроса.

Необозначеният „Блек Хоук“ кацна на изолираното летище в джунглата.

Човекът с позивна Сив вълк шест и с истинско име Владимир Установ слезе от машината със сателитен телефон в ръка. Лицето му бе сиво и изпито, преживяното през последните няколко часа му се бе отразило тежко.

— Сър, разберете положението — изморено каза той в телефона. — От цялата група останахме само аз и още четирима. Не сме в състояние да започнем някаква смислена операция.

— А самолетът? — невярващо попита Сив вълк.

— Димящи останки, пръснати на няколко десетки километри в джунглата. Следвахме го, докато не се разби.

— А товарът? Документите?

— Разбити и разхвърляни на площ от десетки футболни полета, наред с някои от най-добрите ми хора.

— Щом не можем да се доберем до тях, по-добре е, че са унищожени. — Кратка пауза. — Така че най-сетне постигнахте нещо, Владимир.

— Сър, изгубих два хеликоптера и трийсет мъже…

— Цената си заслужава — безсърдечно го прекъсна Сив вълк. — Плащаше им се да си вършат работата, при това добре, така че не очаквайте никакво съчувствие от моя страна. Кажете, някой измъкна ли се жив от самолета?

— Видяхме три фигури да скачат. Изгубихме ги в облаците. Не е ясно дали са оцелели или не. Съмняваме се, че са имали парашути, а дори да са имали, попаднали са в джунглата.

— Но биха могли да оцелеят, нали? — изсъска Сив вълк.

— Биха могли — призна Владимир Установ.

— Биха могли да оцелеят, което означава, че е възможно да са взели от самолета онова, което търсим, нали?

— Биха могли.

— Връщам се обратно — рязко каза Сив вълк. — При липса на персонал няма смисъл да идвам на място. Вие и другите оцелели идете на ваканция на някое далечно и затънтено място. Но не изчезвайте. Поддържайте връзка.

— Разбрано.

— Оцелелите — ако има такива — трябва да бъдат намерени. Онова, което търсим ако е у тях трябва да ни бъде върнато.

— Разбрано, сър.

— Ще поддържаме връзка по обичайния начин. Междувременно, Владимир, няма да е зле да наемете нови хора на мястото на онези, които изгубихте така безгрижно. Същите условия, същата мисия.

— Разбрано.

— И още нещо. Още ли държите бразилката?

Владимир погледна фигурата, лежаща на пода на хеликоптера.

— Да.

— Дръжте я. Може да ни бъде от полза. Разпитайте я по вашия специален начин. Разберете какво знае. Ако имаме късмет, може да ни отведе до останалите.

Владимир се усмихна.

— С удоволствие, сър.

Командирът, познат като Сив вълк, направи второ обаждане от летящия над Мексиканския залив „Лиърджет-85“. То бе прехвърлено в невзрачен сив офис в сив комплекс от постройки, разположен насред сива гора в отдалечена част на Вирджиния, на източния бряг на САЩ.

Обаждането мина през сграда, пълна с най-модерните системи за прехващане и проследяване на сигнали в света. До входа на сградата имаше малка месингова табела. На нея пишеше: ЦРУ — Отдел за асиметричен анализ на заплахи (ОААЗ).

Отговори човек в елегантно неофициално цивилно облекло.

— ОААЗ. Хари Питърсън.

— Аз съм — каза Сив вълк. — Пристигам със самолета и искам да откриете онзи индивид, чието досие ви пратих. Йегер. Уилям Йегер. Използвайте всички възможни средства — интернет, имейли, мобилни телефони, резервирани полети, паспортни детайли — всичко. Последното му известно местоположение е в Западна Бразилия, до границата с Боливия и Перу.

— Разбрано, сър.

Сив вълк затвори.

Облегна се назад в седалката си. Нещата определено не минаха особено добре в Амазония, но си напомни, че това е просто сблъсък. Един от многото подобни в една далеч по-дълга война — война, която той и предшествениците му водеха от пролетта на 1945 г.

Удар, определено, но поправим. Нищожен в сравнение с някои удари, които бяха понесли в миналото.

Посегна към елегантния таблет на масата пред него. Включи го и отвори файл, съдържащ списък от имена по азбучен ред. Премести курсора надолу и написа няколко думи до едно име: Изчезнал по време на акция. Ако е жив, да се ликвидира. Основен приоритет.

Името беше на Уилям Йегер.

Взе лежащото до него дипломатическо куфарче, постави го на масата и прибра таблета вътре. Затвори рязко капака и активира кода на ключалката.

Върху капака на куфарчето имаше релефен надпис с малки златни букви: Ханк Камлер, заместник-директор, ЦРУ.

Ханк Камлер — известен и като Сив вълк — докосна леко, почти благоговейно надписа. В края на войната баща му бе принуден да смени името си. SS Oberstgruppenführer Ханс Камлер бе станал Хорас Крамер, за да влезе по-лесно в Бюрото за стратегически операции, предшественика на ЦРУ. Докато се издигаше нагоре по йерархичната стълба, „Хорас Крамер“ нито за миг не загърби истинската си мисия да се крие пред очите на всички, да се прегрупира и да възстанови Райха.

След преждевременната смърт на баща си Ханк Камлер бе решил да продължи делото му и да влезе в ЦРУ. Усмихна се леко и очите му блеснаха подигравателно. Сякаш би се задоволил с работата си в ЦРУ и би забравил славата на нацистките си предци.

Неотдавна си върна нещо, което беше негово по право. Роден като Ханк Крамер, той бе сменил официално фамилията си на Камлер — и така си възвърна наследството на баща си и всичко, за което смяташе, че му принадлежи по рождено право.

За него това възстановяване беше само началото.