Беър Грилс
Призрачен полет (58)

57.

Пурувехуа остана да бди до хамака му през цялата нощ. Единствено той разбираше през какво минава Йегер. Питието, което му бе дал, бе подправено с някуана, ключа към многото силни образи, погребани дълбоко в съзнанието. Пурувехуа знаеше, че белият мъж ще бъде разтърсен до дъното на душата си.

На зазоряване никой от двамата не спомена за случилото се. Нямаше нужда от думи. Но през цялата сутрин Йегер бе мрачен и необщителен, затворен в черупката си с изкараните на повърхността спомени.

Физически поставяше крак пред крак през мократа джунгла, но мислено се намираше на съвсем друго място, в онази раздрана палатка в ледените възвишения на Уелс.

Екипът му нямаше как да не забележи промяната в настроението му, макар че малцина можеха да проумеят причините. Намираха се съвсем близо до самолета, откритието беше в ръцете им и те очакваха Йегер да бъде преизпълнен с енергия, да крачи бодро начело. А всъщност беше точно обратното — той изглеждаше затворен в някакво мрачно и самотно минало, изключващо всички останали.

Беше преди близо четири години. Йегер се готвеше за „Пен Уай Фен Чалъндж“ — двайсет и четири километровата надпревара през планините на Уелс. Беше Коледа и той, Рут и Люк бяха решили да прекарат празника по нов начин, на палатка в подножието. Чудесен повод да бъдат заедно в планината — нещо, което малкият Люк обожаваше, и възможност Йегер да потренира допълнително. „Комбинирано семейно приключение“, както шеговито бе казал на Рут.

Разположиха се на лагер недалеч от старта на надпреварата, в подножието на прословутия Пен Уай Фен. Състезанието беше вдъхновено от подбора на Британските специални части. В един от най-тежките моменти на подбора кандидатите трябваше да изкачат почти отвесната стена на „Фена“, да се спуснат по „Стълбата на Яков“, да продължат по висшия се римски път и в края му да направят кръгом и да повторят цялото упражнение в обратен ред.

Състезанието бе станало известно като „танца на Фена“ и бе брутално изпитание за скорост, издръжливост и добра физическа подготовка — неща, които бяха естествени за Йегер. Макар да бе напуснал армията, той често обичаше да си припомня на какво е способен.

Когато си легнаха, цялото тяло го болеше от здравата тренировка; жена му и синът му също бяха изтощени от планинското колоездене по заснежените низини. Следващият спомен на Йегер беше как идва на себе си седмица по-късно, в интензивното отделение — само за да научи, че Рут и Люк са изчезнали.

Използваният срещу тях агент бе идентифициран като „Колокол-1“ — малко известен руски газ, който действаше след една до три секунди. Като цяло не беше смъртоносен — освен ако жертвата не е изложена на него дълго време в затворено помещение, — но въпреки това на Йегер му бяха нужни месеци, за да се възстанови напълно.

Полицията беше открила багажника на Йегер пълен с коледни подаръци за семейството — подаръци, които никога нямаше да бъдат отворени. Като се изключат следите от джипа, от жена му и детето му нямаше и следа. Отвличането — а може би и убийството изглеждаше абсолютно немотивирано.

Макар да не бе точно главният заподозрян за изчезването им, понякога разпитите го караха да се чуди дали не е така. Полицаите се ровеха в миналото му да търсят мотиви или причини, които можеха да го накарат да пожелае изчезването на жена си и сина си.

Бяха проучили военното му досие и за силни травми, които биха могли да предизвикат посттравматично стресово разстройство — нещо, което би могло да обясни такова необяснимо поведение. Разпитаха най-близките му приятели. Освен това измъчваха неуморно роднините му и най-вече родителите му с въпроси за брака на Йегер.

Това донякъде стана причина майка му и баща му да се преместят на Бермудите в желанието си да се спасят от неканени гости. Родителите му бяха останали до Йегер, докато не премина през най-лошото, но когато той „изчезна без предупреждение“ и се качи на самолета за Биоко, те също използваха момента да започнат на чисто. Междувременно следата беше изстинала напълно. Жената и детето на Йегер липсваха вече почти година, смятаха се за мъртви, а в неуморното им издирване той едва не рухна напълно.

Бяха нужни дни, месеци — и вече години — скритите спомени от онази черна нощ да започнат да излизат мъчително на повърхността. А сега и това — беше си възвърнал някои от последните си спомени, най-дълбоко погребаните, благодарение на един воин амахуака и конска доза някуана.

Разбира се, на онзи нож не беше видял просто някакъв стар Reichsadler. А същия символ, който така бе ужасил прачичо му Джо в колибата сред шотландските хълмове. Думите му прозвучаха в ума на Йегер, докато вървеше през мократа джунгла — придружени с ужаса, изписан на лицето му.

„И после скъпото ми момче идва с това. Ein Reichsadler! С това гадно, отвратително проклятие! Злото отново е надигнало глава…“.

Според вожда на амахуака същият Reichsadler бил изрязан на гърбовете на двамата заловени войни от същата сила, с която Йегер и хората му в момента се бореха на живот и смърт.

Ала най-смущаващото и изумителното бе, че Йегер като че ли беше познал гласа зад противогаза. Но колкото и да измъчваше мозъка си, така и не се сещаше за никакво име или лице.

Дори да познаваше отнякъде мъчителя си, самоличността му си оставаше напълно неизвестна.