Беър Грилс
Призрачен полет (30)

29.

Звуците на гората обгърнаха Уил Йегер — крясъците на животните високо в клоните на дърветата, бръмченето на хиляди насекоми в храсталака, ритмичното крякане на жабите, показващо, че някъде отпред има по-мокър терен.

Усещаше повишаването на влажността и леещата се от него пот. Гризеше го обаче нещо друго — нещо различно от сериозността на положението, в което се намираха в момента. Имаше странното чувство, че не са сами. Беше ирационално, но не можеше да се освободи от него.

Стараеше се да оставя колкото се може по-малко следи, тъй като с напредването на времето все повече се уверяваше, че ги наблюдават — мрачно усещане, което сякаш изгаряше тила и раменете му.

Но придвижването бе болезнено трудно, особено с тежестта, която носеше.

В много отношения джунглата бе най-трудната среда за действие. В снеговете на Арктика трябва да се тревожиш единствено да не губиш топлина. Ориентирането беше съвсем просто, тъй като почти винаги имаше джипиес сигнал. В пустинята основните предизвикателства бяха да се спасяваш от горещината и да пиеш достатъчно вода, за да останеш жив. Движиш се през нощта, а през деня лежиш на сянка.

Джунглата обаче криеше куп опасности, които нямаха еквивалент никъде другаде — изтощение, обезводняване, инфекции, окопна болест на краката, дезориентация, възпаления, ухапвания, порязвания, натъртвания, разнасящи болести насекоми и изгладнели комари, диви животни, пиявици и змии. В джунглата непрекъснато се бориш със затворен, задушаващ терен, докато Арктика и пустинята бяха открити във всички посоки.

Разбира се, не биваше да се забравят и паяците убийци — както и враждебните племена.

Йегер си припомни всичко това, докато си пробиваше път през гъсталака. Почвата под краката му бе хлъзгава и коварна. Ноздрите му бяха изпълнени с тежката миризма на плесен и разложение. Теренът започна да се спуска с приближаването към Рио де лос Диос. Скоро щяха да стигнат северния бряг на реката и тогава щеше да започне истинската веселба.

Колкото по-високо в джунглата се намираш, толкова по-лек е теренът — защото почвата винаги е по-суха, а растителността по-рядка. Но рано или късно трябваше да пресекат Рио де лос Диос, а това означаваше, че трябва да се спуснат в по-обрасъл и блатист терен.

Йегер спря за момент да си поеме дъх и да огледа пътя, който им предстоеше.

Пред него имаше дълбоко дере, което несъмнено се превръщаше в приток на Рио де лос Диос по време на дъждовете. Изглеждаше влажно и мочурливо, земята тънеше в мрак. Дерето беше гъсто обрасло със средни по размер дървета с гадни на вид шипове, стърчащи от стволовете.

Йегер познаваше добре тези бодливи дървета. Шиповете не бяха отровни, но това не беше от особено значение. При едни учения в джунглата беше паднал върху такова дърво. Шиповете бяха пронизали ръката му на няколко места и раните бързо се инфектираха. Оттогава ги наричаше „копелдашки дървета“.

Между стволовете на дърветата се протягаха дебели лиани, покрити с жестоко извити бодли. Йегер направи бърза справка с компаса. Дерето водеше на юг, в посоката, в която трябваше да вървят, но той реши, че е по-добре да го избегне.

Затова се обърна на запад, избра си група високи дървета и тръгна натам. Смяташе да заобиколи дерето, после да поеме на юг и да стигне до реката. На всеки двайсет минути оставяше Нарова, за да си поеме дъх и да пийне глътка вода, но почивките му никога не продължаваха повече от две минути.

Докато се изкачваше, нагласи Нарова така, че тежестта й да пада повече на раменете му. За момент се запита как ли е тя. Не беше казала нито дума, откакто тръгнаха. Ако беше изгубила съзнание, прекосяването на реката ставаше невъзможно и щеше да бъде принуден да измисли друг план за действие.

Петнайсет минути по-късно се плъзна надолу по лек склон и спря пред плътна стена от растителност. От другата страна едва различаваше някаква движеща се маса — и от време на време по някое слънчево зайче.

Вода. Почти беше стигнал реката.

Зрялата джунгла, останала недокосната в продължение на векове, като цяло се състои от високи дървета и относително рядка растителност долу. Но там, където девствената гора се нарушаваше — при прокарване на пътища или покрай коритото на река разчистените терени се заемаха от вторична растителност.

Рио де лос Диос прорязваше тунел от слънчева светлина в джунглата и от двете й страни растяха оплетени гъсталаци. Растителността пред Йегер беше като тъмна и недостъпна отвесна скала — високи горски гиганти и по-дребни, подобни на палми храсти, дървесни папрати и лиани, достигащи до самата земя. Беше почти невъзможно да мине през този гъсталак с подобен товар.

Обърна се на изток и продължи да следва реката, докато не стигна отново до дерето. Там, където то достигаше реката, теренът бе сравнително чист и имаше тесен каменист бряг, не по-широк от обикновен междуселски път в Англия.

Беше повече от достатъчно. Оттук можеха да пресекат реката — стига Нарова да бе в състояние да го направи.

Йегер я свали от раменете си и я положи на земята. Тя почти не показваше признаци на живот и за един ужасен миг Йегер се уплаши, че отровата на паяка я е убила, докато я е носил през джунглата. Но когато провери пулса й, долови леко треперене и спазми в крайниците й — отровата се опитваше да проникне по-дълбоко в нея.

Все пак Нарова се тресеше много по-малко, отколкото в началото, така че противоотровата очевидно действаше. Въпреки това тя изобщо не реагираше на външния свят. Йегер повдигна главата й и се опита да я накара да пийне малко вода. Тя пое няколко глътки, но така и не отвори очи.

Йегер бръкна в раницата и извади джипиеса. Трябваше да провери дали устройството „вижда“ достатъчно небе, за да работи. Джипиесът изпиука веднъж, втори и трети път, а на екрана му замигаха икони на сателити. Свери позицията с картата и се оказа, че ориентирането му е било отлично.

Погледна реката и се замисли как да я пресекат. Тя беше широка петстотин метра, ако не и повече. Тъмните лениви води се прекъсваха тук-там от тесни плитчини, които едва се подаваха над повърхността.

По-лошото бе, че на една-две от тях Йегер забеляза нещо, от което се опасяваше най-много — източените тела на огромни, подобни на гущери създания, които се приличаха на слънце.

Това бяха най-големите хищници в Амазония. Крокодили.

Или по-точно, тъй като се намираха в Южна Америка — каймани.