Беър Грилс
Призрачен полет (34)

33.

Йегер падна на колене и хвана измъчената си туптяща глава.

Имаше чувството, че мозъкът ще пръсне челото му от напрежение и изтощение.

Изкривената чвореста растителност се размазваше пред очите му и се превръщаше в гърчеща се орда страховити чудовища. Знаеше, че е на път да изгуби съзнание. Дезориентацията бе настъпила преди часове, когато обезводняването достигна критично ниво, последвано от засилваща се болка и халюцинации.

Далеч от реката почти нямаше вода и още не беше валяло, а Йегер разчиташе на дъжда. Бутилките му отдавна бяха празни, след което се наложи да пие собствената си урина в отчаян опит да не рухне. Но преди около час бе престанал напълно да пикае и да се поти, което бе сигурен знак за неизбежния срив. Ала въпреки това някак успяваше да продължи със залитане напред.

Единствено със силата на волята успя да се изправи и да закрачи отново.

— Аз съм, Уил Йегер! — Гласът му проехтя през оплетените дървета около него — дрезгав, гърлен, пресипнал. — Уил Йегер, идвам!

Предупреждаваше членовете на експедицията, които би трябвало да са точно пред него на пясъчната ивица, която се надяваше, че приближава — стига да не се е объркал при ориентирането. През последните няколко часа беше в такова състояние, че не беше сигурен дали се намира на правилното място. Малко открито пространство в огромната джунгла — нямаше никакво място за грешки.

Продължи напред с несигурна, изтощена, лъкатушеща походка; умът му пищеше, но въпреки това някак успяваше да брои крачките си. Още стискаше малките камъчета в дясната си ръка и ги прехвърляше от джоб в джоб, за да отброява изминатото разстояние.

Ясно беше, че никой не можеше да извърши преход през джунгла по права линия, особено човек в състояние като неговото, при това принуден да върви през нощта. Затова двайсетте и седем километра бяха станали повече от четиресет и пет. Без никаква вода това си беше истински херкулесов подвиг.

Опита отново:

— Уил Йегер, идвам!

Никакъв отговор. Изправи се, помъчи се да застане неподвижно и да се ослуша, но се олюля от изтощение.

Опита отново, този път по-силно:

— Уил Йегер, идвам!

Последва кратка тишина, след което някой извика:

— Стой на място или ще стрелям!

Нямаше как да сбърка проехтелия през дърветата глас на Луис Алонзо, бившия тюлен.

Йегер се подчини, олюля се отново и рухна на колене.

Един силует се отдели от храсталаците на шейсет метра от него — характерната едра и силна фигура на афроамериканеца. Алонзо съчетаваше телосложението на Майк Тайсън и външния вид и чувството за хумор на Уил Смит — поне така беше започнал да го възприема Йегер през двете кратки седмици, откакто го познаваше.

Но точно сега се взираше в дулото на автомата „Колт“, а пръстът на Луис Алонзо беше свит напрегнато около спусъка.

— Крачка напред и се идентифицирай! — заплашително извика Алонзо. — Крачка напред и се идентифицирай!

Йегер се насили да се изправи и направи крачка напред.

— Уилям Йегер. Йегер.

Може би не трябваше да се изненадва, че Алонзо не го позна. Гласът на Йегер беше задавен от умора, гърлото му бе така пресъхнало, че едва успя да изграчи думите. Дрехите му бяха станали на парцали, лицето му бе подуто, зачервено и окървавено от всички ухапвания и драскотини, беше оплескан с кал от главата до петите.

— Горе ръцете! — озъби се Алонзо. — Хвърли оръжието!

Йегер вдигна ръце.

— Уилям Йегер. Невъоръжен съм, мамка му.

— Камиши! Прикривай ме! — извика Алонзо.

Йегер видя втора фигура да излиза от храсталака — Хиро Камиши, ветеранът от японските специални части, сега държеше Йегер на мушката на автомата си.

Алонзо тръгна напред, готов за стрелба.

— Долу! — извика той. — И разпери ръце.

— Господи, Алонзо, аз съм от нашите — възрази Йегер.

Отговорът на едрия американец беше да пристъпи и да го срита на земята. Йегер се просна с разперени ръце и крака.

Алонзо застана зад него.

— Отговори на въпросите — излая той. — С каква цел си дошъл тук с екипа си?

— Да открием катастрофирал самолет, да го идентифицираме и да го извадим от джунглата.

— Името на местното ни лице за контакт. На бразилския генерал-майор.

— Полковник — поправи го Йегер. — Полковник Евандро. Стефан Евандро.

— Имената на всички членове на екипа ти.

— Алонзо, Камиши, Джеймс, Клермон, Дейл, Крал, Краков, Сантос.

Алонзо клекна и го погледна в очите.

— Пропусна един. Бяхме десет.

— Не съм. Нарова е мъртва. Изгубих я, докато се опитвахме да прекосим Рио де лос Диос, за да стигнем до вас.

— Исус се просълзи. — Алонзо прокара пръсти през късата си коса. — Стават петима. — Той откачи бутилка от колана си и я подаде на Йегер. — Приятел, няма да повярваш през какво минахме през последните два дни. И за протокола, изглеждаш ужасно.

— Мога да кажа същото и за теб — изпъшка Йегер, докато вземаше предложената му бутилка. Отвори я и изгълта съдържанието й на един дъх. Махна с празната бутилка на Алонзо, който даде знак на Камиши да приближи. Йегер изпи втора и трета бутилка, докато почти не утоли жаждата си.

Алонзо извика трета фигура от сенките.

— Дейл, Коледа подрани! Имаш зелена светлина. Действай!

Майк Дейл пристъпи напред, закрепил на рамото си малката цифрова камера. Йегер видя как при микрофона примигна червена светлина — снимаше.

Погледна към Алонзо. Американецът сви извинително рамене.

— Съжалявам, приятел, но направо ми извади душата. „Ако Йегер и Нарова успеят, трябва да заснема пристигането им… Ако Йегер и Нарова успеят, трябва да заснема пристигането им“.

Дейл спря на една стъпка пред тях и клекна, така че камерата се озова на нивото на очите им. Продължи да снима няколко секунди, после натисна стопа и червената светлинка угасна.

Еха, такова нещо не може да се скалъпи — прошепна Дейл. — Страхотно. — Той погледна към Йегер зад камерата си. — Хей, но не можете ли да се върнете отново в храсталаците и да излезете по начина, по който го направихте? Само малко повторение. Разбирате ли, пропуснах тази част.

Йегер изгледа дълго и мълчаливо оператора. На двайсет и пет, дългокос, красив по един изкуствен начин, винаги с дизайнерска тридневна четина, като нагизден папагал. В него имаше нещо, което не допадаше на Йегер.

Или може би причината беше просто в инстинктивното му отвращение към камерата му. Беше толкова нахална и незачитаща личното пространство — което в общи описваше и самия Дейл.

— Да повторя думите си за камерата? — дрезгаво рече Йегер. — Не мисля. И знаеш ли какво? Видя ли те да снимаш и секунда повече, ще взема тая камера, ще я направя на парчета и ще те накарам да ги изядеш.

Дейл вдигна шеговито ръце, сякаш се предава — без да пуска камерата.

— Хей, ясно. Минали сте през ужасно изпитание. Разбирам. Но все пак камерата трябва да работи точно в такива моменти, когато нещата адски загрубяват. Трябва да ги заснемем. Така се прави страхотен филм.

— Страхотен филм ли? — Йегер отново изгледа продължително Дейл. Въпреки изпитата вода продължаваше да се чувства ужасно и изобщо не му беше до глупости. — Още ли си мислиш за страхотни филми? Дейл, трябва да схванеш нещо. Целта вече е да се опиташ да останеш жив. Оцеляване. Твоето и на всеки друг. Това вече не е филм. Живееш го.

— Но ако не мога да снимам, няма да има телевизионни серии — възрази Дейл. — И хората, които финансират всичко това, шефовете, ще са хвърлили парите си на вятъра.

— Шефовете май не са тук изръмжа Йегер. А ние сме. — Пауза. — Заснемеш ли и един кадър с това нещо без мое разрешение, филмът ти става история. И ти също, приятел.