Беър Грилс
Призрачен полет (4)

3.

Старейшина Ибрахим посочи към плажа на село Фернао, който бе толкова близо, че чуваха прибоя през тънките кирпичени стени на колибата му.

— Приготвихме кану. Заредено е с вода и храна. — Той замълча и докосна Йегер по рамото. — Никога няма да те забравим, особено децата.

— Благодаря — отвърна Йегер. — И аз няма да ви забравя. Спасихте ме по повече начини, колкото мога да обясня.

Старейшината погледна към стоящия до него — млад мъж с изваяно мускулесто тяло.

— Синът ми е от най-добрите мореплаватели на Биоко… Сигурен ли си, че не искаш хората ми да ви прекарат? Знаеш, че ще го направят с радост.

Йегер поклати глава.

— Когато президентът Чамбара разбере, че съм изчезнал, ще си го изкара на всеки, на когото може. И при най-малкия повод. Затова ще се сбогуваме тук. Това е единственият начин.

Старейшината се изправи.

— Бяха три чудесни години, Уилям. Иншаллах, ще прекосиш залива и ще продължиш към дома си. И един ден, когато проклятието на Чамбара най-сетне отмине, иншаллах, ще ни посетиш отново.

— Иншаллах — повтори Йегер. Двамата си стиснаха ръцете. — С удоволствие ще го направя.

Йегер погледна кръга лица около колибата. Хлапета. Мърляви, одраскани, полуголи — но щастливи. Може би на това го бяха научили децата — на смисъла на щастието.

Той се обърна отново към старейшината.

— Кажи им вместо мен защо ги напускам, но едва след като сме заминали.

Ибрахим се усмихна.

— Ще го направя. А сега върви. Стори много добрини тук. Върви с това знание и с леко сърце.

Йегер и Раф поеха към плажа под прикритието на гъсто растящите палми. Колкото по-малко хора ги видеха да заминават, толкова по-малка бе вероятността да си изпатят.

Раф наруши мълчанието. Виждаше колко болезнено е за приятеля му да изоставя младите си питомци.

— Иншаллах? — попита той. — Тукашните селяни мюсюлмани ли са?

— Да. И знаеш ли какво? Тези хора са едни от най-добрите, които съм срещал някога.

Раф го изгледа.

— Три години сам на остров Биоко. Проклет да съм, ако бомбата Йегер не се е размекнал.

Йегер му отвърна с крива усмивка. Може би Раф беше прав. Може би наистина се е размекнал.

Приближаваха чистия бял пясък на плажа, когато до тях дотича едно задъхано дете. Босо, облечено само в парцаливи шорти, момчето изглеждаше на не повече от осем. На лицето му бе изписана паника, граничеща с ужас.

— Сър, сър! — То хвана ръката на Йегер. — Идат. Хора на президент Чамбара. Баща ми… някой го предупредил по радио. Идат! Да намери вас! Да ви отведе обратно!

Йегер клекна, за да се изравни с момчето.

— Чуй ме, Мо, никой няма да ме отведе обратно. — Той свали очилата, горе-долу единственото, което притежаваше, пъхна ги в ръцете на детето и разроши прашната му коса. — Я да видя как ти стоят.

Малкият Мо си сложи слънчевите очила. Бяха му големи и трябваше да ги придържа, за да не паднат.

— Пич! Изглеждаш велико! — обяви Йегер. — Но ги скрий, поне докато хората на Чамбара си тръгнат. — Замълча за момент. — А сега бягай. Връщай се при татко си. Не излизай. И му кажи, че му благодаря за предупреждението.

Хлапето го прегърна за последно и си тръгна с насълзени очи. Мъчно му беше, че се разделят.

Йегер и Раф се скриха в храсталаците. Приклекнаха един до друг и Йегер хвана китката на приятеля си, за да хвърли бърз поглед на часовника.

— Ще се стъмни след около два часа — промърмори той. — Имаме две възможности… Да се опитаме да се измъкнем сега, по светло. Или да се скрием и да се измъкнем тихомълком по тъмно. Доколкото познавам Чамбара, освен хората, които е пратил в селото, той ще пусне и катерите си да претърсват океана. Намираме се на не повече от четиресет минути по вода от Малабо. Тъкмо ще потеглим и ще ни спипат. Което означава… че нямаме избор. Трябва да чакаме да се стъмни.

Раф кимна.

— Друже, живял си тук три години. Знаеш как стоят нещата на това място. Само че трябва да се скрием някъде, където никой няма да помисли да ни търси.

Той се огледа и погледът му се спря на тъмната мрачна растителност в другия край на плажа.

— Мангровото тресавище. Змии, крокодили, комари, скорпиони, пиявици и гадна кал до кръста. Последното място, на което би се скрил нормален човек.

Раф бръкна в джоба си и извади нож с характерна форма. Подаде го на Йегер.

— Дръж го подръка. За всеки случай.

Йегер го отвори и прокара пръст по тринайсетсантиметровото назъбено острие.

— Поредното менте ли?

Раф се намръщи.

— С оръжията никога не правя компромиси.

— Значи, хората на Чамбара идват насам, несъмнено с намерението да ни замъкнат обратно в „Блек Бийч“ — замислено рече Йегер. — А ние сме двама с един нож…

Раф извади втори нож.

— Повярвай ми, прекарването дори на тези играчки през летището си беше чудо.

Йегер се усмихна безрадостно.

— Добре, по един нож на човек. Нищо не може да ни спре.

Двамата се запромъкваха през палмовата горичка към тресавището.

Отстрани плетеницата от преплетени корени и клони изглеждаше непроходима. Без да се смути нито за миг, Раф се просна по корем и запълзя напред, като се провираше през невъзможни пролуки, а невидими създания се разпълзяваха по-далеч от него. Спря едва когато навлезе на двайсетина метра навътре, следван плътно от Йегер.

Преди да се махнат от плажа, Йегер бе откъснал няколко палмови клонки, за да замете следите им. Когато се скриха дълбоко сред мангровите дървета, нищо не показваше, че някой е вървял по пясъка.

Двамата се потопиха във вонящата черна тиня, докато накрая на повърхността се подаваха само главите им, също покрити с дебел слой кал и мръсотия. Единственото, което ги издаваше, беше бялото на очите им.

Йегер усещаше как под тъмната повърхност на блатото около тях кипи от живот.

— Още малко и ще започна да съжалявам за килията си промърмори той.

Раф изсумтя в знак на съгласие и зъбите му проблеснаха за момент.

Погледът на Йегер се зарея из плетеницата клони, образуваща плътна катедрала над главите им. Дори най-голямото мангрово дърво не беше по-дебело от китката на мъж и се издигаше на не повече от шест метра, но там, където корените се подаваха от тинята и се миеха всекидневно от прилива, те стърчаха право нагоре на метър и половина или повече от повърхността.

Раф хвана един корен и го сряза с назъбеното острие до нивото на тинята. После го скъси до дължина около метър и двайсет и подаде пръчката на другаря си.

Йегер го погледна въпросително.

— Крав мага — изръмжа маорът. — Умения за бой с пръчки при ефрейтор Картър. Нещо да ти говори? Заостри си я сам.

Йегер се усмихна. Как би могъл да забрави?

Извади ножа си и започна да дялка единия край на твърдата дървесина.

Постепенно започна да се оформя късо остро копие.

Ефрейтор Картър беше доайенът на оръжията, както и на ръкопашния бой. Двамата с Раф бяха обучавали частта на Йегер на крав мага, хибридно бойно изкуство, разработено в Израел. Смесица между кунгфу и уличен бой, крав мага те учеше да оцеляваш в ситуациите, в които те поставя реалният живот.

За разлика от повечето бойни изкуства основната цел на крав мага беше колкото се може по-бързо да сложиш край на сблъсъка, като нанесеш максимални поражения на противника. Цялостни, както винаги ги наричаше Картър, поражения, които водят до смърт. Нямаше правила и всички движения целяха да удариш най-чувствителните части от тялото — очите, носа, врата, слабините и коленете. При това здравата.

Златните правила на крав мага бяха скорост, агресивност и изненада — да удряш пръв и да импровизираш с оръжията. Биеш се с всичко, което ти попадне — дъски, метални пръти, дори счупени бутилки.

Или с подострена пръчка от корен на мангрово дърво.

 

 

Хората на Чамбара се появиха малко преди здрачаване.

Бяха двайсетина в един камион. Отидоха в другия край на плажа и се разгърнаха да го претърсят целия. Спираха при всяко кану и го обръщаха, сякаш очакваха да намерят жертвите си отдолу.

Това беше очевидното място да се скриеш — което категорично го правеше абсолютно неприемливо за Йегер и Раф.

Войниците от въоръжените сили на Биоко стреляха с автоматите си G3 и надупчиха няколко лодки. В действията им обаче нямаше много ред и Йегер си отбеляза внимателно кои канута бяха останали незасегнати.

На войниците не им отне много време да открият лодката с провизиите. Изкрещяха се заповеди. Две фигури в камуфлажно облекло забързаха към селото и се върнаха минута по-късно, подхванали помежду си дребна фигура.

Хвърлиха я в краката на командира.

Йегер разпозна едрия дебел мъж от едно от многото му посещения в „Блек Бийч“, където надзираваше разпитите и побоите.

Командирът срита проснатата фигурка в ребрата.

Малкият Мо изкрещя приглушено.

Викът му отекна болезнено през потъналия в здрач плаж.

Йегер стисна зъби. Момчето на старейшината му беше като син. Умен ученик, чиято усмивка винаги го развеселяваше. Беше се доказал и като майстор на плажния футбол — любимата им игра след края на учебния ден.

Но не само това свързваше двамата. В много отношения малкият Мо напомняше на Йегер за собственото му момче.

Или поне за сина, който бе имал някога.