Беър Грилс
Призрачен полет (13)

12.

— Аз… почти очаквах… винаги се боях… — Чичо Джо изпъшка и посочи към умивалника.

Йегер побърза да му налее вода.

Старецът взе чашата с трепереща ръка и пи, като разля половината по масата. Когато отново погледна Иегер, сякаш нещо беше изсмукало целия живот от очите му. Огледа се като че в къщата имаше духове; сякаш се мъчеше да си спомни къде се намира, да се върне в тук и сега, в настоящето.

— Къде намери това, за бога? — прошепна той и посочи телефона. — Не, не, не отговаряй! Страхувах се, че този ден може и да настъпи. Но никога не съм си представял, че ще дойде с теб, момчето ми. И след всичко онова, което преживя…

Погледът му се зарея към далечния ъгъл на стаята.

Йегер не знаеше какво да каже. Последното, което искаше, бе да причини някакво неудобство на скъпия старец, някаква тревога. Какво право имаше да постъпва така с човек в залеза на живота му?

— Момчето ми, по-добре да идем в кабинета ми — предложи чичо Джо, след като се изтръгна от унеса си. — Не искам Етел да чуе нещо… ами, нещо от това. Въпреки излетите в снега не е така силна, каквато беше навремето. И двамата не сме.

Той се надигна и посочи чашата.

— Ще ми вземеш ли водата?

Обърна се и се отправи към кабинета. Йегер си помисли, че никога досега не го е виждал такъв. Беше се прегърбил, почти превил на две, сякаш тревогите на целия свят се бяха струпали на раменете му.

Чичо Джо въздъхна дълбоко. Въздишката прозвуча като сух вятър в планината.

— Знаеш ли, мислехме си, че ще отнесем тайните си в гроба. Дядо ти. Аз. Другите. Все почтени мъже. Мъже, които знаеха — които разбираха — кодекса. Все войници. Знаеха какво се очаква от нас.

Бяха се затворили в кабинета му, където чичо Джо бе поискал да научи всичко, всяка малка подробност, всяка случка, довела до сегашния момент. След като Йегер приключи с разказа си, старецът бе останал мълчалив, потънал в мислите си.

Когато най-сетне наруши мълчанието, сякаш разговаряше със самия себе си или с други в стаята — с духовете на хора, които отдавна са си отишли.

— Мислехме си — надявахме се, — че със злото е свършено — прошепна той. — Че всички ще можем да си отидем с умиротворени души, с чиста съвест. Въобразявахме си, че сме направили достатъчно преди толкова много години.

Седяха в износени удобни кресла, наполовина обърнати едно към друго. По стените бяха окачени спомени от войната. Черно-бели снимки на чичо Джо в униформа, прокъсани знамена, отличителни знаци, бойният му нож, опърпаната му бежова барета.

Имаше само няколко изключения от военната тема. Джо и Етел нямаха деца. Йегер, Рут и Люк бяха тяхното семейство. Няколко снимки — предимно на Йегер, жена му и детето — заемаха бюрото, наред с една странно изглеждаща книга, която сякаш не беше на мястото си сред военните сувенири.

Второ копие на Ръкописа на Войнич, идентично с онова от военния сандък на дядо Тед.

— И после това момче, това скъпо момче идва продължи чичо Джо, — с… с това. Ein Reichsadler. — Последните думи бяха изплюти с ожесточение и погледът на стареца се спря върху телефона на Йегер. — С това гадно, отвратително проклятие! От думите на момчето излиза, че злото отново е надигнало глава… В такъв случай имам ли право да наруша мълчанието?

Въпросът му увисна във въздуха. Плътно изолираните стени на къщата поглъщаха всеки звук, но въпреки това в стаята сякаш отекваше някакво мрачно предупреждение.

— Чичо Джо, не съм дошъл да си пъхам носа… — започна Йегер, но старецът вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

С видимо усилие на волята той сякаш се върна отново в настоящето.

— Момчето ми, не мисля, че мога да ти кажа всичко — промърмори той. — Със сигурност дядо ти не би го одобрил. Освен ако положението не е абсолютно отчайващо. Но ти заслужаваш да научиш нещо. Питай. Сигурно имаш въпроси. Питай и ще видя какво мога да ти кажа.

Йегер кимна.

— Какво правихте през войната с дядо? Питах го, когато беше жив, но той така и не каза много. С какво сте се занимавали, та в крайна сметка документ като този — той посочи телефона, — се е озовал у него?

— За да разбереш с какво се занимавахме през войната, първо трябва да разбереш срещу какво бяхме изправени — тихо започна чичо Джо. — Много години минаха; много неща се забравиха. Посланието на Хитлер бе просто. И ужасяващо.

Сигурно помниш девиза на Хитлер: Denn heute gehört uns Deutschland. Und morgen die ganze Welt. Днес Германия ни принадлежи. Утре целият свят ще бъде наш. Хилядолетният райх беше замислен като истинска глобална империя. Той трябваше да следва модела на Римската империя; Берлин щеше да бъде преименуван на Германия и да стане столица на целия свят.

Хитлер твърдеше, че германците са арийската господарска раса, Übermensch. Те трябваше да приложат Rassenhygeine, расова хигиена, за да прочистят Германия от Untermensch, „подчовеците“, след което щели да бъдат непобедими. Untermensch щяха да бъдат експлоатирани, поробвани и избивани безнаказано. Осем, десет, дванайсет милиона — никой не е сигурен колко точно са били избити.

Обикновено си мислим, че става въпрос само за евреите — продължи чичо Джо. — Но не беше така. Прочистването засягаше всеки, който не е от господарската раса. Mischlings — полуевреи или от смесен произход. Хомосексуалисти. Комунисти. Интелектуалци. Цветнокожи. Към тях спадаха и поляци, руснаци, южноевропейци, азиатци… Einsatgruppen, отрядите на смъртта на СС, се бяха заели да унищожат всички тях.

А също и така наречените Lebensunwertes Leben, „онези, които не заслужават да живеят“, инвалидите и душевноболните. По силата на Aktion Т4 нацистите започнаха да избиват и тях. Представи си само! Инвалидите. Да убиеш най-уязвимите в обществото. И знаеш ли как го правеха? Събираха Lebensunwertes Leben в специален автобус по един или друг повод и ги развеждаха из града, като вкарваха вътре отработените газове, докато те гледаха през прозорците.

Старецът погледна измъчено Йегер, сякаш го преследваха призраци.

— Ние с дядо ти видяхме много от тези неща със собствените си очи.

Той отпи глътка вода. Направи видимо усилие да се вземе в ръце.

— Но не беше само изтреблението. Над порталите на концлагерите си бяха сложили девиз. Arbeit macht frei, трудът те прави свободен. Разбира се, нищо не би могло да е по-далеч от истината. Хитлеровият райх беше Zwangswirtschaft, икономика, основана на принудителен труд. В лицето на Untermensch той разполагаше с огромна армия от роби, които работеха до смърт и измираха с милиони.

И знаеш ли кое беше най-лошото? — прошепна той. — Действаше. Поне от гледна точка на Хитлер планът работеше. Резултатите говореха сами за себе си. Невероятна ракетна програма. Управляеми ракети. Крилати ракети. Свръхмодерна аеронавтика. Реактивни летящи крила. Стелт подводници. Нечувани химични и биологични оръжия. Уреди за нощно виждане. Почти във всяка област германците бяха първи. Изпреварваха ни със светлинни години.

Хитлер имаше абсолютна и фанатична вяра в технологията — продължи старецът. — Не забравяй, с Фау-2 те бяха първите, пратили ракета в космоса. А не руснаците, както се смята днес. Хитлер наистина вярваше, че технологиите могат да спечелят войната. И повярвай, като изключим ядрената надпревара, която спечелихме по-скоро е късмет, отколкото с друго, към 1945 г. той почти беше успял.

Вземи например стелт подводницата XXI. Тя беше изпреварила с десетилетия времето си. В края на седемдесетте ние все още се опитвахме да копираме и възпроизведем дизайна й. С триста такива подводници немците биха могли да стегнат обръча около Великобритания и да ни принудят да се предадем. В края на войната Хитлер разполагаше със сто и шейсет от тях, готови за действие.

Или вземи ракетата Фау-7. В сравнение с нея Фау-2 изглежда като детска играчка. Имаше обхват близо пет хиляди километра и ако бе въоръжена с някой от секретните им нервнопаралитични газове, като зарин или табун, можеше да сипе смърт от небето във всичките ни големи градове.

Повярвай, Уилям, бяха на косъм — ако не да спечелят войната и да постигнат техния Tausendjähriges Reich, то поне да накарат съюзниците да молят за мир. А ако го бяхме направили, Хитлер, нацизмът, това върховно зло, щеше да оцелее. Това беше единственото, от което се интересуваше Хитлер и основната му група от фанатици — да запазят своя Drittes Reich, който да просъществува хиляда години. Бяха на косъм…

Старецът въздъхна уморено.

— И в много отношения нашата работа с дядо ти беше да се опитаме да ги спрем.