Беър Грилс
Призрачен полет (28)

27.

Пет минути по-късно беше приключил. Нарова още беше в съзнание, но й се гадеше, дишането й бе плитко и се гърчеше от силни спазми. Между ухапването и инжекциите бяха минали само няколко минути, но въпреки това имаше опасност отровата на паяка да я убие.

След като махна обемистия й защитен костюм, Йегер я накара да изпие колкото се може повече вода от бутилката, която сложи до нея. Трябваше да го направи, тъй като течностите щяха да помогнат за изхвърлянето на по-голямата част от токсините.

Той също се съблече, остана само по здравите бойни панталони и тениска. Дрехите му бяха подгизнали, а и продължаваше да се поти. До колкото можеше да прецени, влажността беше около деветдесет процента, че и повече. Въпреки силната тропическа жега потта му почти не се изпаряваше, защото въздухът вече бе наситен е нара.

През целия им престой в джунглата щяха да са вир-вода, така че бе най-добре да свикват.

Спря и се помъчи да събере мислите си.

Беше 09:03 Зулу, когато бяха пропаднали в зеления балдахин в края на чудовищния скок. Бяха изгубили около час, докато слязат от дърветата. Значи сега беше около 10:30 Зулу и положението им беше трагично — много по-лошо и от най-лошите сценарии, които беше очертал преди тръгването.

Един от инструкторите му в САС веднъж му бе казал: никой план не оцелява след първия контакт с противника. Мамка му, вярно беше особено — когато си в режим на свободно падане над Амазония от девет хиляди метра височина, привързан към руска ледена кралица.

Взе раницата си — седемдесет и пет литрова зелена „Алис Пак“, произведена в САЩ (военен модел „Берген“), предназначена специално за джунглата. За разлика от повечето големи раници, тази имаше метална рамка, която я държеше отделена на около пет сантиметра от гърба, като така позволяваше на потта да се стича свободно и намаляваше риска от спарване и ожулвания по хълбоците и раменете.

Повечето големи раници обикновено бяха широки и с външни странични джобове. В резултат бяха по-широки от раменете на носещия и често се късаха или закачаха в гъсталаците. „Алис Пак“ беше по-тясна горе и по-широка долу, като всички джобове бяха разположени в задната част. Така Йегер знаеше, че ако може да се провре някъде, раницата му също ще мине.

Раницата беше подплатена с як гумен „чувал за кану“, който я правеше непромокаема и й позволяваше да не потъва. Освен това осигуряваше допълнително омекотяваме при падане от трийсет метра височина като онова, което бе претърпяла преди малко.

Йегер провери съдържанието й. Както се беше опасявал, не всичко бе оцеляло. Сателитният му телефон „Турая“ бе пъхнат в един от джобовете за по-лесен достъп. Екранът бе пукнат и когато се опита да го включи, не проработи. Имаше резервен в контейнерите, с които бяха скочили Краков и Камиши, но точно тук и сега той не им беше от особена полза.

Извади картата. За щастие, шансовете тя да бъде повредена бяха нищожни. Беше я ламинирал, за да я предпази от водата, и вече беше разгъната на правилното място. Или поне би трябвало да е на правилното място — проблемът бе, че двамата с Нарова се намираха неясно къде, на разстояние най-много четиресет километра от точката на приземяване.

Седна върху раницата, облегна се на корена и разтвори картата на правилното място поне така се надяваше. Сгъването на картата всъщност беше недопустимо при военните. Така моментално издаваш на неприятеля каква е целта ти, ако те заловят. В случая обаче Йегер не беше на военна мисия в края на краищата, това трябваше да е цивилна експедиция в джунглата.

От ръчния си джипиес взе местоположението, което бе засякъл секунди преди да се вреже в зеления балдахин.

Устройството му показа шестцифрени координати: 837529.

Нанесе координатите на картата и определи къде точно са попаднали.

Замисли се над положението им.

Намираха се на двайсет и седем километра североизточно от набелязаната точка за приземяване — пясъчната ивица. Лошо, но можеше и да е по-лошо. Между тях и ивицата Рио де лос Диос правеше широк завой. Ако приемеше, че останалите от експедицията са стигнали до набелязаното място, то Йегер и Нарова се намираха от другата страна на реката.

Нямаше как да я заобиколят, това беше ясно. А двайсет и седем километра преход през гъста джунгла с изваден от строя човек едва ли можеше да се нарече приятна разходка.

Според процедурата, ако някой не успееше да стигне до зоната на приземяване, останалите трябваше да го изчакат четиресет и осем часа. Ако липсващият или липсващите не се появят дотогава, следващото място за среща беше един характерен завой на реката, на около един ден път надолу по течението, имаше и още две места за срещи през следващите два дни.

Рио де лос Диос течеше в посоката, в която трябваше да вървят, за да стигнат до катастрофиралия самолет, и това беше още една причина да изберат пясъчната ивица за отправна точка. Пътуването по реката би трябвало да е по-лесно, отколкото през джунглата. Но всяко следващо място за среща се намираше по-далеч на запад, което означаваше по-далеч от мястото на Йегер и Нарова.

Пясъчната ивица беше най-близката точка, което означаваше, че разполагат с четиресет и осем часа да стигнат до нея. Ако не успееха, останалите щяха да продължат повече или по-малко на запад и Йегер и Нарова вероятно нямаше да могат да ги настигнат.

Без сателитния телефон Йегер нямаше как да се свърже с когото и да било и да предупреди какво се е случило. Дори да успееше някак да поправи устройството, едва ли щеше да хване сигнал. Телефонът изискваше открито небе, за да установи връзка със сателитите.

Ако успееха да стигнат до Рио де лос Диос, след това ги очакваше изтощително пътуване през сърцето на джунглата. Йегер си даваше сметка и за друг сериозен проблем, освен неспособността на Нарова да извърши такъв преход.

Полковник Евандро бе пазил точното местоположение на катастрофиралия самолет в пълна тайна и бе предал координатите лично на Йегер, при това малко преди заминаването им. На свой ред Йегер се беше съгласил да не разкрива местоположението на останалите, тъй като не беше сигурен на кого точно от екипа би могъл да се довери.

Планът му бе да инструктира всички, след като се приземят на пясъчната ивица — оттогава насетне вече нямаше да има значение. Но когато разработваше процедурата за извънредни ситуации, Йегер изобщо не беше помислял, че именно той ще бъде онзи, който няма да стигне до мястото на приземяване.

Така че сега никой не знаеше координатите на катастрофиралия самолет, което означаваше, че не могат да продължат без него.

Погледна към Нарова. Състоянието й като че ли се влошаваше. Придържаше ухапаната си ръка, лицето й лъщеше от пот, а кожата бе станала мъртвешки бледа.

Йегер облегна глава на корена и вдиша дълбоко няколко пъти. Вече не беше просто експедиция — а борба на живот и смърт.

Вече ставаше въпрос за оцеляване и от решенията му зависеше дали двамата с Нарова ще излязат живи от положението.