Беър Грилс
Призрачен полет (20)

19.

В действителност Йегер силно се надяваше, че ако все пак се натъкнат на племето, срещата ще бъде мирна. Част от него тръпнеше от перспективата да се изправи лице в лице с хора, с които никой досега не е установявал контакт. Ако някой разбираше загадките на джунглата, това щяха да са амазонските индианци — техните познания, натрупани през безбройните векове, би трябвало да са ключът към разкриване на древните й тайни.

Натоварен с цялата си обемиста екипировка, Йегер се затътри към мястото си и седна.

Беше най-близо до рампата.

Готов да скочи пръв.

Нарова беше следващата.

Закопчан, натоварен и тежък, Йегер се чувстваше като някакъв чудовищен снежен човек. Беше горещо, клаустрофобично, а и по принцип мразеше чакането.

Рампата на самолета се вдигна с хидравлично скимтене.

Трюмът се превърна в потънал в сенки тунел.

Като гигантски стоманен ковчег.

Очакваше ги малко над четири часа полет, така че ако всичко вървеше по план, щяха да бъдат над зоната за скачане някъде към 09:00 Зулу. Тогава щяха да се изсипят от самолета — десет фигури в зелени камуфлажи, с намацани с тъмен крем лица, увиснали под матови черни парашути.

Щяха да бъдат невидими и неми за всеки наблюдател от земята. Всичко щеше да е силно драматично, допълнение към тръпката за телевизионните камери. Но по някаква причина Йегер просто усещаше, че е по-добре да останат незабелязани.

Самолетът потегли с друсане и започна да маневрира по опалената от слънцето писта. Скоростта се забави, след което турбините завиха пронизително, докато машината се обръщаше на място към посоката на излитане. Йегер усети прилив на адреналин, когато двигателите зареваха още по-силно, а пилотът правеше последни проверки, преди да освободи спирачките.

Трюмът се напълни с отработени газове, но Йегер можеше да вдъхне и вкуси единствено замайващия приток на чист кислород. Чувстваше се ужасно ограничен, както беше навлечен е цялата си екипировка — костюм, ръкавици, ремъци, кислородна бутилка, парашут, шлем, маска, очила. Направо като в капан.

Трудно му беше да запази някакво чувство на перспектива.

Чистият кислород те поставяше в по-особено и приповдигнато състояние — сякаш си изпил солидно количество алкохол, но без да е нужно да се безпокоиш за неприятните ефекти на махмурлука.

Във воя на турбините настъпи рязка промяна и миг по-късно големият самолет се понесе напред, като мощно набираше скорост. След секунди Йегер го усети как се отделя от земята и се изкачва към натежалото небе. Той се пресегна назад и се включи към интеркома, за да чува разговора на пилотите.

Това винаги го успокояваше, докато се готвеше за скок.

— Скорост триста и трийсет километра в час — монотонно каза пилотът. — Височина четиристотин и шейсет метра. Скорост на изкачване…

Сега единствената пречка да стигнат до целта си можеше да е някоя буря, образувала се над джунглата. На височина девет хиляди метра условията бяха доста предвидими — леденостудено, силно ветровито, но стабилно, независимо от времето долу. Ала ако ниско долу се разразеше тропическа буря, приземяването щеше да стане невъзможно.

Спускането и кацането щяха да са проблематични, ако скоростта на вятъра бе повече от трийсет километра в час. Парашутите щяха да бъдат завлечени странично заедно с хората под тях, а рискът нарастваше още повече, защото избраното място за приземяване беше заобиколено от всички страни от опасности.

Могъща река — Рио де лос Диос — се виеше през джунглата. На един особено голям завой тя беше отложила дълга и тясна пясъчна ивица, напълно лишена от растителност. Това бе едно от малкото голи места сред огромната джунгла и затова я бяха избрали за точка на кацане.

Само че ивицата не им оставяше почти никаква възможност за грешки.

В единия й край се намираше речният бряг, отбелязан от високата стена на джунглата. Ако вятърът понесеше парашутистите натам, телата им щяха да се изпотрошат в дърветата. Другата опасност бе да паднат в реката, където тежката екипировка щеше да ги удави.

— Височина хиляда и шейсет — обяви пилотът. — Скорост четиристотин и шейсет километра в час. Изкачване до крайцерска височина.

— Виждаш ли онова прекъсване в джунглата? — обади се щурманът. — Ще следваме реката на запад през следващия час.

— Разбрано — потвърди пилотът. — А какво прекрасно утро само.

Докато слушаше разговора, Йегер усети как започва да му се повдига. Обикновено не му ставаше лошо при летене. Но сега се чувстваше някак безсилен с цялата тази тромава и тежка екипировка.

По време на обучението си Йегер бе преминал през серия тестове, за да определят издръжливостта му на голяма височина, при ниски количества кислород и екстремна дезориентация. Бяха го затворили в барокамера, която постепенно го поставяше в условия, еднакви с тези на девет хиляди метра височина.

На всеки деветстотин метра „издигане“ той трябваше да свали кислородната маска, да извика името си, чина и серийния си номер, след което отново да си сложи маската.

Тогава се беше представил доста добре.

Но после го пъхнаха в ужасната центрофуга.

Центрофугата представляваше нещо като гигантска пералня на стероиди. Машината завъртя Йегер все по-бързо и по-бързо, докато едва не изгуби съзнание. Малко преди да припаднеш, изпадаш в състояние, когато зрението ти се разпада на калейдоскоп от сиви петна. Трябва да знаеш кога наближаваш това състояние, за да го разпознаваш при истинския скок и да спреш безконтролното въртене във въздуха.

Центрофугата беше чист ужас, който те караше да си избълваш червата.

Бяха дали на Йегер видеозапис за спомен. Изпадането в сивата зона изобщо не беше приятна гледка. Очите ти се издуват като напомпани с въздух, лицето ти хлътва и заприличва на мъртвешка глава, чертите ти се изкривяват до неузнаваемост.

Центрофугата едва не пречупи Йегер. Като човек, който обожаваше открития свят, той мразеше да влиза в онзи затворен метален барабан, в онзи задушаващ стоманен ковчег. Имаше чувството, че влиза в затвор. В собствения си гроб.

Мразеше да го заключват или да го ограничават по такъв неестествен начин.

Точно като сега, опакован в цялата тежка екипировка в очакване на скока.

Облегна се назад, затвори очи и си заповяда да поспи. Това бе първото правило, което беше научил в елитните части — никога не пропускай възможност да се нахраниш или да поспиш, защото никога не знаеш кога ще ти се отвори друг такъв случай.

По някое време нечия ръка го събуди. Беше един от диспечерите. За момент Йегер си помисли, че е време за шоу, но когато се огледа към останалите, видя, че никой не се готвеше да става от мястото си.

Диспечерът се наведе и извика в ухото му:

— Пилотът идва да поговорите.

Йегер погледна напред и видя една фигура да заобикаля седалката на щурмана в задната част на пилотската кабина.

Явно беше предал управлението на втория пилот. Мъжът приближи и се наведе към Йегер. И на него му се налагаше да вика, за да го чуват през рева на двигателите.

— Как я караш?

— Спинкам като бебе. Винаги е удоволствие да летиш с истински професионалисти.

— Винаги е добре да поспиш при удобен момент — съгласи се пилотът. — Е, току-що излезе нещо и реших, че трябва да те предупредя. Нямам представа какво означава, по… Малко след излитането останах с впечатлението, че ни следят. Веднъж нощен сталкер, винаги нощен сталкер, ако ме разбираш.

Йегер повдигна вежда.

— Бил си в АПСО? В 160-и?

— И още как — изръмжа пилотът. — Преди да стана твърде дърт и скован, за да бъда войник.

160-и Авиационен полк за специални операции, известен иначе като „Нощни сталкери“, беше най-добрата американска секретна част за въздушни операции. На няколко пъти на Йегер му се бе случвало да се озове дълбоко във вражеския тил и да вика техен хеликоптер, докато лошите му дишаха във врата.

Няма по-добра част от АПСО — каза Йегер. — Уважавам ви, момчета. Неведнъж сте ме измъквали от лайната.

Пилотът бръкна в джоба си, извади военен медальон и го подаде на Йегер.

Беше горе-долу с размерите и формата на шоколадовите медальони, които Йегер слагаше в чорапчето на Люк за Коледа. Коледа винаги беше специален празник за семейството, до последната — която бе потънала в пълен мрак. Споменът го жегна болезнено за момент.

Медальонът на АПСО беше студен, плътен и тежък в ръката му. На едната му страна беше изобразен символът на частта, а на другата бе изписан девизът й: „Смъртта дебне в мрака“. При американците имаше традиция да дават медальона на своята част на другар по оръжие. Уви, британските военни нямаха подобна практика.

За Йегер беше чест, че получава знака, и се зарече да го носи със себе си през цялата експедиция.

— Затова направих пълен оглед на триста и шейсет градуса — продължи пилотът. И както очаквах, засякох цивилен самолет на хоризонта, който се движеше в нашата посока. Колкото повече следваше този курс, толкова повече се убеждавах, че си имаме опашка. Още е там, на около шест и половина километра зад нас, а ние сме във въздуха от час и двайсет минути.

По сигнатурата на радара излиза, че е нещо като „Лиърджет-85“ — добави пилотът. — Малък, бърз, много лъскав частен самолет. Искаш ли да се свържа с тях и да ги питам защо си врат носовете в задника ми?

Йегер се замисли. Обикновено подобно поведение означаваше, че самолетът води наблюдение и се опитва да разбере какво са намислили онези отпред. Много войни са били спечелвани от онзи с по-добро разузнаване, и Йегер никога не беше обичал да го шпионират.

— Има ли вероятност да е някакво съвпадение? Може би някакъв цивилен коридор със същия вектор и скорост като нашата?

Пилотът поклати глава.

— Няма начин. Тези самолети летят на височина петнайсет хиляди метра. Ние сме на девет хиляди — колкото за скок. Пилотите винаги летят на различни височини, за да няма задръстване. Освен това крайцерската му скорост е с близо двеста километра в час по-висока от нашата.

— Могат ли да ни причинят някакви неприятности? — попита Йегер. — При скока?

— „Лиърджет“ срещу „Херкулес“? — Пилотът се изсмя. — Нека се пробват. — После погледна Йегер. — Само че остават зад нас, точно в сляпата ни точка. Няма грешка, имаме си опашка.

— Тогава нека останат с впечатление, че не знаем за тях. Така ще имаме повече възможности за действие.

Пилотът кимна.

— Става. Нека се заблуждават.

Може би са от някоя наша служба? — предположи Йегер. — Някоя, която иска да разбере какво правим тук?

Пилотът сви рамене.

— Възможно е. Но нали знаеш приказката — предполагането е майката на всяко преебаване.

Йегер се усмихна. Това беше една от любимите поговорки в САС.

— Да приемем, че опашката ни не е Дядо Коледа с шейна с подаръци. Дръж го под око. И ми се обади, ако има някакви промени.

— Дадено — отвърна пилотът. — Междувременно продължавам право напред, за да подремнеш още малко.