Беър Грилс
Призрачен полет (72)

71.

Картечницата на хеликоптера откри огън за трети път.

Свирепият откос се заби в задния ляв двигател на дирижабъла. Йегер и Нарова вече се бяха върнали в пилотската кабина, когато самолетът рязко се килна наляво, щом и втората перка излезе от строя.

Няколко безумни секунди гигантският дирижабъл се опитваше да се изправи, двете оцелели перки в противоположните му краища се мъчеха да изравнят невъзможния товар. Но когато дирижабълът постигна някакво равновесие, стана ясно, че вече не притежава нужната сила, за да се справи с тежестта на самолета.

Почти моментално скоростта започна рязко да намалява, тъй като хоризонталната тяга бе спаднала наполовина. Освен това губеха височина. Със закачения под гондолата товар дирижабълът се плъзгаше надолу към неизбежна катастрофа.

Хеликоптерът зае позиция отзад, извън полезрението на пилотската кабина на самолета. Йегер нито за миг не допусна, че командирът е дал отбой, така че какво беше замислил сега?

Сателитният му телефон прие съобщение:

БХ зае позиция зад вас. Приближава към лявото ви крило. Опит за абордаж?

Йегер впери поглед в екрана. Опит за какво?

Погледна през левия прозорец.

И наистина, пилотът на хеликоптера приближаваше машината към върха на лявото крило. Десетина тежковъоръжени фигури с черни защитни костюми и противогази се бяха скупчили при отворената врата.

Нарова грабна снайперистката си пушка, готова да свали агентите, ако се опитат да атакуват самолета.

— Недей! — Йегер хвана цевта и я дръпна надолу. — Засега нямат представа къде сме. Откриеш ли огън, ще направят кабината на решето.

— Тогава нека сваля пилота на хеликоптера! — запротестира Нарова. — Поне него!

— Ще убиеш пилота, вторият пилот ще поеме управлението и ще ни направи на решето. И не забравяй, че Сантос е там.

— Понякога трябва да отнемеш живот, за да спасиш живот хладно отвърна Нарова. — Или да отнемеш живот, за да спасиш много животи, както е в този случай.

— Не! — решително поклати глава Йегер. — Не! Трябва да има по-добър начин.

Огледа отчаяно пилотската кабина. Погледът му се спря върху купчината прашни раници под седалката на навигатора. Върху всеки от тях пишеше Fallschirm. Макар и да не знаеше думата, Йегер се досети какво означава. Посегна и грабна една.

„Прави неочакваното“.

Махна на Нарова.

— Това е парашут, нали?

— Парашут — потвърди Нарова. — Но…?

Йегер погледна през прозореца. Първата черна фигура скочи през отворената врата на хеликоптера върху гигантското крило на самолета и се приземи в клекнало положение. Миг по-късно скочи втора фигура и двете бавно тръгнаха напред — скоростта на самолета бе паднала значително и не заплашваше да ги изхвърли във въздуха.

Йегер тикна един парашут в ръцете на Нарова, даде втори на Дейл и взе един за себе си.

— Слагайте ги — извика той. — И се молете и в този случай немците да са произвеждали нещата така, че да издържат вечно!

Докато се мъчеха да си сложат парашутите, получиха ново съобщение:

Врагът се събира при фюзелажа. Залагат експлозиви.

Черните фигури се готвеха да пробият дупка в центъра на самолета и да влязат в товарния отсек.

Йегер написа:

Щом всички лоши влязат, откачи ни. Остави ни да паднем. И никакви възражения. Раф.

Знам какво правя.

Отговорът не закъсня:

Разбрано. Ще се видим в Рая.

Слава богу, че Раф беше на дирижабъла. Никой друг не би изпълнил безпрекословно подобна заповед. Такава бе уникалната връзка между двамата, изградена през тежката служба в продължение на години.

Някъде отзад се чу приглушена експлозия. Самолетът потръпна за миг, когато зарядите пробиха дупка във фюзелажа. Йегер мислено видя как черните фигури се изсипват в тъмния, пълен с дим товарен отсек с готови за стрелба оръжия.

Щяха да им потрябват няколко секунди, докато се ориентират и претърсят опашната част за Йегер и другарите му. След това щяха да продължат към преградната стена и да заложат нови взривове, тъй като вратата на пилотската кабина можеше да се отваря само отвътре.

Но въпреки това Йегер, Нарова и Дейл разполагаха само с няколко секунди.

— Добре, ето какъв е планът — каза Йегер. — Всеки момент дирижабълът ще ни откачи. Като всеки добър самолет, освободен в движение, нашият ще набере скорост и ще започне да планира. Веднага щом ни откачат, изхвърляме тези неща навън — той посочи останалите парашути — и скачаме.

Не отваряйте парашутите, докато не навлезете в облаците — продължи Йегер. — В противен случай хеликоптерът ще може да ни настигне. Гледайте да стоите заедно по време на падането. Ред на скачане — Дейл, Нарова, аз. Готови?

Нарова кимна. Очите й горяха от притока на адреналин и жаждата за бой.

Дейл пък беше пребледнял като платно и сякаш се канеше за втори път да си изповръща червата. Но въпреки това събра сили да вдигне палци. Този тип изумяваше Йегер — беше минал през ужаси, способни да извадят от строя и опитни войници, но въпреки това бе издържал изпитанието, при това доста добре.

— Не забравяй камерата или поне картите памет — заръча му Йегер. — Каквото и да стане, не бива да губим филма!

Той измъкна останалите парашути и ги натрупа до стената. Отвори двата прозореца, за да имат максимално място за изнасяне.

Обърна се към Нарова.

— Не забравяй документите си, каквито и да са те. Закрепи здраво чантата и не я изпускай от поглед…

Трябваше да преглътне последните си думи, защото самолетът внезапно се разтресе.

Изпита чувството, че съдържанието на стомаха му тръгва нагоре към устата, докато самолетът се понасяше свободно надолу. Дирижабълът го беше откачил и за няколко изпълнени с ужас секунди големият JU-390 сякаш пропадаше вертикално, после крилете му уловиха въздуха и падането премина в стръмно, спиращо дъха спускане.

— Давай! Давай! Давай! — извика Йегер, докато изхвърляше първия парашут през прозореца.

Една по една раниците изчезнаха във виещата бездна.

Дейл отиде до прозореца, подаде половината си тяло навън и замръзна. Въздушната струя заплашваше да го разкъса, но краката му сякаш бяха залепнали за металния под.

Не помръдваше.

Йегер не се поколеба нито за миг. Наведе се, грабна Дейл за краката и го вдигна с всички сили, като го изхвърли — крещящ с пълно гърло — навън.

От другата страна на преградната стена вече се чуваха викове. Черните фигури се готвеха да си пробият път. Нарова скочи на пилотската седалка, хвана се за тавана и изкара краката си през прозореца.

Погледна назад към него.

— Идваш, нали?

Явно прочете колебанието в очите на Йегер. За миг мислите му се върнаха обратно към онзи тъмен планински склон през зимата, когато му отнеха жената и детето. Не беше направил всичко по силите си — по дяволите, не беше направил нищо, за да претърси самолета за улики кой и защо беше отвлякъл любимите му хора.

За една мъчителна секунда в съзнанието му онзи глас зад противогаза — гласът, който изглеждаше така познат на Йегер, изрече: „Никога не забравяй. Не успя да защитиш жена си и детето си. Wir sind die Zukunft!“.

Йегер се беше заковал на място. Не можеше да помръдне.

Дълбоко в сърцето си отчаяно се нуждаеше от отговори.

А ако изоставеше самолета, може би щеше да ги изгуби завинаги.

— Отивай при прозореца! — изкрещя Нарова. — Веднага!

Йегер откри, че се взира в дулото на пистолет. Нарова беше извадила къса компактна „Берета“ и я бе насочила в главата му.

— Знам всичко! — извика тя. — Убиха дядо ти. После са посегнали на теб и семейството ти. Направил си нещо, което ги е предизвикало. Ще открием отговорите. Но ако умреш сега в самолета, те ще спечелят!

Йегер се помъчи да принуди крайниците си да се раздвижат.

— Скачай! — изкрещя Нарова. Пръстът й бе побелял върху спусъка. — Няма да позволя да пропилееш живота си!

Внезапно отзад се разнесе оглушителен грохот. Преградната стена отлетя, изпълвайки кабината с гъст, парлив дим. Силата на взрива изхвърли Йегер до прозореца и му помогна да се свести. Докато се измъкваше навън, Нарова откри огън с пистолета по масата черни фигури, които се изсипваха през зейналата дупка.

Миг по-късно Йегер се хвърли във виещата синя бездна.