Беър Грилс
Призрачен полет (24)

23.

Нарова замахна бързо и свирепо.

Странно, но когато ножът изчезна от погледа му някъде в долната област на корема, Йегер не изпита болка. Абсолютно никаква. Вместо това усети как първият ремък, който го държеше към Нарова, се скъса.

Тя протегна ръка напред, замахна и отново острият като бръснач нож намери целта си, разрязвайки здравия плат и найлон.

След като приключи с дясната страна, Нарова хвана ножа с лявата. Продължи да замахва, като режеше ожесточено ремъците от лявата им страна.

Още няколко удара и приключи.

След това Ирина Нарова, неизвестната величина в екипа на Йегер, се откъсна от него.

Веднага щом тя се освободи, Йегер я видя как разперва ръце и крака. Тъй като стабилизиращата поза забави падането й, Йегер профуча покрай нея. Секунда по-късно чу пукот отгоре, сякаш корабни платна са уловили вятъра, и в небето се появи парашут.

Ирина Нарова беше отворила резервния си парашут.

Само преди пет секунди шансовете на Йегер за оцеляване бяха нулеви, а сега изведнъж се оказаха много по-добри. Няколко дълги мига той отчаяно се опитваше да поеме контрол върху собственото си въртеливо движение и да се стабилизира.

Свободното му падане продължаваше вече почти две минути, когато най-сетне се осмели да дръпне халката — и над него се разтвориха трийсет и три квадратни метра фина коприна.

Миг по-късно сякаш гигантска ръка го хвана и го дръпна рязко нагоре за раменете. Рязкото забавяне на скоростта след подобно чудовищно ускорение бе като да забиеш кола в тухлена стена с колосална скорост, при което всички предпазни възглавници се отварят едновременно.

След като беше изправен пред неминуем, устремен, смазващ удар със земята, Йегер вече знаеше, че парашутът му го е спасил. Или по-скоро сръчната работа на Ирина Нарова с ножа беше спасила и двамата. Погледна нагоре да види дали парашутът му е в добро състояние. Хвана въжетата за управление и ги дръпна рязко, за да освободи въздушните спирачки и да остави парашута да лети истински.

Слава богу, всичко беше наред.

Бясно въртящият се, замайващ вихър на свободното падане и писъкът на вятъра в ушите се смениха със спокойствие и тишина. За момент Йегер се съсредоточи върху овладяването на сърцебиенето си, за да може да се отпусне и да си поеме с облекчение дъх.

Рискува да погледне висотомера. Намираше се на петстотин и петдесет метра височина. Току-що беше завършил убийствения му полет към земята, продължил осем и половина километра. На парашута му бяха нужни шест секунди да се отвори напълно. Ако го беше освободил десет секунди по-късно, щеше да се забие в земята с двеста километра в час.

„Размина ми се на косъм“.

При такава скорост нямаше да остане много за остъргване от папратите и гниещата дървесина, за да бъде погребано.

Йегер погледна нагоре.

Освен Нарова, в небето не се виждаха други парашутисти.

Завъртя измъчените си кървясали очи надолу към кадифено зеления балдахин. Той се носеше към него, но никъде не се виждаше поляна или свободно от растителност място.

Прецени, че двамата с Нарова трябва да са на трийсет или повече километра от мястото за приземяване. Планът беше да отворят парашутите на височина осем хиляди и петстотин метра и да прелетят около четиресет километра до пясъчната ивица. Но след нестабилното излизане и последвалото убийствено въртене всичко това се бе провалило.

Като не се брои несъмнено съобразителната и силна Нарова, Йегер бе изгубил всички останали от екипа си.

Двамата самотни парашутисти се спускаха в горещия влажен въздух, но нямаше къде да се приземят.

Едва ли можеше да стане по-лошо.

За момент Йегер се запита дали оръжието му не се беше закачило за рампата на самолета и не бе станало причина за почти фаталното падане. Но как беше възможно диспечерите да не са забелязали нещо нередно? Тяхната работа бе да се погрижат всеки скок да започне нормално, да няма нищо разхлабено, което може да създаде проблеми. А и Йегер бе сигурен, че е стегнал добре пушката преди скока.

През годините беше работил с безброй диспечерски екипи. Всички до един бяха отлични професионалисти. Знаеха, че животът на скачачите зависи от тях и че всяка малка грешка може да се окаже фатална. Единствено чистият късмет и бързото мислене на Нарова, призна Йегер — беше причина двамата все още да са живи.

Нямаше логика диспечерите да са оставили оръжието му разхлабено преди скока. Просто не се връзваше. Всъщност, имаше куп неща, които не се връзваха. Първо, Смити беше умрял — или по-скоро беше убит. След това се появи загадъчен преследвач. А сега и това — закачането при скока от самолета.

Дали някой от диспечерите не се беше опитал нарочно да саботира скока? Нямаше как да знае, но започна да се пита какво още може да се оплеска.

Оказа се, че много неща — защото точно сега Йегер трябваше да се справи с огромен проблем.

Приземяването.

След отварянето на парашута приземяването винаги бе най-опасният момент, особено когато няма място, където да го направиш. Инструкторът по парашутни скокове веднъж ги беше предупредил — убива не свободното падане, а земята.

Йегер беше пропаднал няколко десетки метра под Нарова, след като тя се освободи от него. Сега бяха само двамата. Основният приоритет беше да останат заедно до приземяването и онова, което можеше да последва. Йегер се опита да намали скоростта си, за да може тя да го настигне.

Над него Нарова направи серия резки завъртания наляво и се спусна по спирала надолу, като бързо губеше височина с всяко завъртане. Самият Йегер действаше с въздушните спирачки, за да може да намали скоростта си.

След няколко секунди долови леко шумолене до себе си и видя Нарова. Погледите им се срещнаха през пустотата помежду им. Въпреки епичната им „битка с ножове“ във въздуха тя изглеждаше напълно спокойна, сякаш не се бе случило нищо нередно.

Йегер вдиша палец към нея.

Тя отвърна със същото.

Даде й знак, че той ще води приземяването. Тя кимна отсечено. Изостана и зае позиция на няколко десетки метра над него. До края на спускането оставаше още малко.

За щастие, Йегер беше обучен за онова, което предстоеше — падане в джунглата. Изобщо не беше лесно да се направи по правилния начин. Само най-опитните скачачи успяваха да се справят. Но от онова, което беше направила по време на свободното падане, Йегер реши, че Нарова има доста добри шансове за оцеляване.

Затърси място, където балдахинът да е по-рехав — място, където биха могли да минат между клоните. Обикновено парашутистите, падащи в гъста джунгла, изобщо нямаха намерение да се озоват там. Най-често те бяха пилоти, напуснали машината, която е била улучена, претърпяла е някаква авария или е останала без гориво.

Те падаха в джунглата без никаква идея какво да правят, без да са обучени как да оцелеят. Обикновено получаваха наранявания — счупени ръце или крака. Но после ставаше по-лошо. Парашутистът можеше и да мине през балдахина, но парашутът рядко го правеше. Той се оплиташе в горните клони и човекът увисваше във въздуха, непосредствено под върховете на дърветата.

И това често означаваше смърт.

Попадналият в подобна ситуация скачач имаше три възможности. Да остане да виси с надеждата, че някой ще дойде да го спаси. Да среже въжетата и да падне от височина двайсет или двайсет и пет метра. Или да се опита да се добере до някой клон и да слезе на земята.

Най-често парашутистите избираха да висят на въжетата, защото останалите възможности граничеха със самоубийство. Ранени, дезориентирани, страдащи от шок и обезводняване, измъчвани от хапещи насекоми, те оставаха и чакаха да бъдат спасени.

Повечето изкарваха по няколко дълги дни, преди да умрат.

Йегер нямаше такива планове за себе си, нито пък за Ирина Нарова.