Беър Грилс
Призрачен полет (45)

44.

Храната и чувството за сигурност го бяха унесли. Събуди се и откри, че в огнището светят тъмночервени въглени. Пиршеството отдавна беше приключило. Високо в небето проблясваше по някоя звезда, а в колибата се бе възцарил топъл покой, в който обаче се долавяше нещо — очакване.

Йегер забеляза, че мършавият съсухрен старец, който се бе взирал дълбоко в очите му, сега е в центъра на вниманието. Беше се навел над нещо, което приличаше на по-къса и тънка версия на тръбите за изстрелване на стрелички. Старецът тъпчеше нещо в единия й край.

Йегер погледна въпросително Пурувехуа.

— Това е нашият шаман — обясни Пурувехуа. — Приготвя някуана. Мисля, че може да се нарече нещо като „енфие“. Това е… не се сещам точната дума. От него получаваш видения.

— Халюциноген — подсказа Йегер.

— Халюциноген — потвърди Пурувехуа. — Прави се от семето на дървото себия, изпечено и стрито на прах, смесено със сушени черупки на гигантски горски охлюв. Който го поеме, изпада в транс и може да посети света на духовете. Смъркаме по около половин грам. — Пурувехуа се усмихна. — Но за теб ще е по-добре да опиташ много по-малко.

Йегер го зяпна.

— Аз ли?

— Да, разбира се. Когато стигне дотук, някой от групата ти трябва да приеме тръбата. Не го ли направите, всичко добро, постигнато тази нощ, ще отиде на вятъра.

— Аз и дрога… — Йегер се опита да се усмихне. — Имам предостатъчно грижи и без главата ми да е замаяна. Мисля да пропусна, благодаря.

— Ти си водач на групата — тихо изтъкна Пурувехуа. — Можеш да оставиш някой друг да приеме честта. Но ще бъде… необичайно.

Йегер сви рамене.

— Мога да правя необичайни неща. Не ми пречи.

Загледа как тръбата обикаля Къщата на духовете. При всяко спиране някой допираше единия край до ноздрата си, а шаманът издухваше праха дълбоко в носа. Минути по-късно човекът скачаше на крака и започваше да припява и танцува, явно преселил се в някакъв друг свят.

— Чрез някуана общуваме с нашите прадеди и с духовете — обясни Пурувехуа. — Онези, които са свързани със света на джунглата — животните, птиците, дърветата, реките, рибите и планините.

Индианецът посочи един от надрусаните.

— Този човек разказва история за духовете. „Имало едно време жена амахуака, която се превърнала в луната. Изкатерила се на дърво, но решила да остане в небето, защото приятелят й намерил друга любима, и така се превърнала в луната…“.

Докато Пурувехуа говореше, тръбата приближаваше. Йегер забеляза, че вождът следи внимателно какво ще стане, когато дойде неговият ред. Шаманът спря пред тях и клекна, стиснал дългата, богато украсена тръбичка с посипан по нея прах.

Докато старецът приготвяше дозата, Йегер си спомни за една друга тръба лулата, предложена му много отдавна и в другия край на света. За момент се върна в кабинета на дядо си Тед в Уилтшър и усети богатия аромат на тютюна „Латакия“.

Щом дядо му беше сметнал за подходящо да предложи на шестнайсетгодишно момче лула, може би Йегер можеше да приеме и друга, приготвена от други ръце, от друг възрастен мъж.

За момент се поколеба.

Шаманът го погледна въпросително. В същия миг Джо Джеймс буквално разблъска всички, за да стигне пръв.

— Пич, помислих си, че никога няма да предложиш! — Той седна по турски пред шамана. Огромната му брада почти достигаше до земята. Грабна края на тръбата, напъха я в носа си и смръкна. Секунди по-късно умът на едрия киви явно се изстреля нанякъде.

Браво на Джеймс, помисли си Йегер. Кавалерията пристигна в последния момент.

Шаманът обаче не помръдна. Вместо това приготви втора доза и я зареди в тръбата.

— Вие сте две групи — обясни Пурувехуа. — Онези, които дойдоха първи, вече отвориха умовете си за някуана. Това не е първата среща на Джеймс с тръбата. А вие сте новодошлите. Втората доза е за вас.

Шаманът го погледна.

Очите му — същите, които бяха надникнали дълбоко в черепа на Йегер — го фиксираха. Изпитателно. Йегер пристъпи сякаш против волята си напред. Предложената тръба го привличаше неумолимо. Озова се седнал по турски пред шамана, точно като Джеймс преди малко.

Умът му отново се понесе към кабинета на дядо му. Но Йегер вече не беше шестнайсетгодишно момче. Подобно на дядо си, сега той беше водач, лидер, макар и на много различно място и в друго време, но въпреки това свързан с него чрез общия враг.

Мъжете и жените, които водеше, имаха нужда той да бъде силен, последователен и буден. Въпреки индианските обичаи и гостоприемство, Йегер беше дошъл тук да върши работа и бе твърдо решен да се придържа към задачата си. Той вдигна ръце пред себе си в жест, означаващ „дотук“.

— Мисля, вече знаеш, че тая много призраци в себе си — тихо каза той. — Но точно сега водя мисия. Затова тези призраци трябва да останат скрити, поне докато не изведа всички от джунглата и не ги върна у дома. — Той замълча за момент. — Не мога да приема тръбата.

Докато Пурувехуа превеждаше, шаманът се взираше в очите на Йегер, сякаш държеше ключа към отприщването на демоните, които така го измъчваха в сънищата. Но когато Пурувехуа завърши, старецът кимна и за миг в очите му се мярна уважение.

Той свали тръбата.

Мина известно време, преди отново да дойде на себе си.

Лежеше облегнат на раницата си, със затворени очи. След като му беше опростена дрогата, явно беше заспал пълният стомах и топлината в Къщата на духовете го бяха унесли дълбоко. Умът му сега беше напълно празен — с изключение на един хипнотизиращ образ, който сякаш бе прогорен по вътрешната страна на клепачите му.

Явно беше сънувал тази сцена, несъмнено провокирана от близката среща с шамана. Беше започнал да я смята за напълно невъзможна, но точно сега изглеждаше абсолютно реална.

Образът бе на красива зеленоока жена и дете, застанало закрилнически до нея. Жената му твореше тихо, гласът й го зовеше през изминалите години. А детето… изглеждаше много по-високо. Изглеждаше на единайсет години.

И още повече си личеше, че е одрало кожата на Уилям Йегер.