Беър Грилс
Призрачен полет (38)

37.

Беше третият им ден по Рио де лос Диос — три дни, през които Йегер бе размишлявал върху следващия етап от пътуването им — размишления, които почти го подлудяваха. Три дни плаване на запад по река, течаща със средна скорост от шест километра в час — по вода бяха изминали сто и двайсет километра от пътя.

Йегер беше доволен от темпото. Подобно разстояние щеше да отнеме много повече време и да е по-изтощително, както и много по-опасно, ако го бяха изминали по суша.

Към десет сутринта на третия ден видя онова, което търсеше Кръстопътя. Тук Рио де лос Диос се срещаше с малко по-малка река — Рио Оуро, или Златната река. Докато Рио де лос Диос носеше тиня от джунглата и водата й бе тъмнокафява, почти черна, Рио Оуро бе златистожълта, тъй като водите й бяха богати на пясъчен седимент, довлечен от планините.

При срещата на реките по-студените и плътни води на Рио Оуро трудно се смесваха с по-топлите води на Рио де лос Диос, което бе и причина за онова, което виждаше Йегер пред себе си — поразителен участък от реката, където черно и бяло се носеха редом в продължение на цял километър или повече, почти без да се преливат.

При Кръстопътя по-малката река — Рио Оуро — се вливаше в Рио де лос Диос и от това място Йегер и екипът му трябваше да се намират само на три километра от задължителната им спирка, тъй като по-нататък ги очакваше непреодолима преграда — Дяволският водопад, висок почти триста метра.

Дотук бяха пътували през високо плато, покрито с джунгла. Водопадът бележеше мястото, където платото бе разкъсано на две от неравен разлом. На запад земята се намираше на триста метра по-ниско и образуваше безкраен килим от джунгла.

Крайната им точка — загадъчният самолет — се намираше на около трийсет километра от Дяволския водопад, насред джунглата.

Йегер подкара кануто напред, греблото му се потапяше беззвучно във водата, почти без да прави вълни. Като бивш командос от Кралската морска пехота, се чувстваше като у дома си във водата. Беше водил преходите по реката, като помагаше на онези след него да се справят с по-коварните плитчини. Замисли се отново за следващия им ход. Решението, което трябваше да вземе, бе жизненоважно.

Пътуването по реката бе относително спокойно, поне в сравнение с онова, което бе станало по-рано. Йегер обаче се боеше, че щом стъпят на сушата, този преходен период на спокойствие ще приключи.

Вече долавяше нова заплаха във въздуха — до ушите му достигаше дълбок гърлен рев, сякаш сто хиляди антилопи гну препускаха устремно из африканска равнина.

Погледна напред.

На хоризонта се виждаше надигаща се високо мъгла, или по-скоро пръски, хвърляни от Рио де лос Диос, докато падаше през ръба на разлома, образувайки един от най-високите и страховити водопади на света.

Нямаше начин да преодолеят Дяволския водопад — това стана очевидно при изучаването на въздушните снимки. Единственият възможен маршрут бе по нещо като пътека, спускаща се по отвесната стена, но тя се намираше на един ден преход на север. Планът на Йегер бе да оставят реката и да изминат последния етап — включително и тристаметровото спускане — пеша.

Заобикалянето на Дяволския водопад щеше да ги отдалечи от маршрута, но не виждаше друга възможност. Беше изучил терена от всеки ъгъл и пътеката бе единственият начин да слязат долу. Колкото до това кой точно я е прокарал — то си оставаше загадка.

Може би диви животни.

Или индианците.

Или пък загадъчният противник, който се спотайваше някъде тук — въоръжен, враждебен и опасен.

Вторият проблем, пред който беше изправен Йегер, бе, че винаги си бяха представяли, че ще изминат последния етап като екип от десет души. Сега бяха само петима и Йегер не беше сигурен какво да правят с екипировката на липсващите. Бяха прибрали личните им вещи в лодките, но нямаше начин да ги носят нататък.

Зарязването на тази екипировка означаваше да приемат, че изчезналите членове на екипа са мъртви, но Йегер не виждаше друг изход от положението.

Погледна назад.

Останалите го следваха в колона. Бяха общо пет лодки — надуваеми каяци на „Адвенсд Елементс“, спуснати в контейнерите на Камиши и Краков. Всяка лодка тежеше по двайсет и пет килограма и можеше да се сгъне на куб със страна около половин метър, но в отворено състояние беше способна да носи двеста и петдесет килограма багаж.

На пясъчната ивица бяха разопаковали каяците, след което ги напомпаха и пуснаха във водата, натовариха багажа. Всяка лодка имаше много издръжлив на пробиви трислоен корпус, вграден алуминиев скелет за допълнителна здравина и меки седалки, които можеха да се нагласят според нуждата и позволяваха продължително гребане без гребците да си прежулят кожата.

С шестте си надуваеми камери и възглавници каяците бяха на практика непотопяеми — както се доказа няколко пъти, когато попадаха в бързеи.

Първоначалният план на Йегер бе във всеки каяк да пътуват по двама души, но след стопяването на екипа се наложиха промени и сега на всеки човек се падаше по една лодка. Дейл и Крал като че ли изпитаха най-голямо облекчение, че няма да им се налага да понесат тридневното плаване заедно.

Йегер смяташе, че враждебността помежду им се свежда до следното. Крал негодуваше заради старшинството на Дейл. Дейл ръководеше филмирането, докато Крал бе „само“ помощник — и понякога антипатията на словака се проявяваше. Колкото до Дейл, неприятният навик на Крал да си смуче зъбите го дразнеше ужасно.

Йегер беше участвал в достатъчно подобни експедиции и знаеше, че адът на джунглата може да накара и най-добрите приятели да се хванат за гърлата. Трябваше да реши по някакъв начин проблема с Дейл и Крал, защото подобни търкания можеха да застрашат цялата експедиция.

Колкото до останалите, Йегер, Алонзо и Камиши си пасваха доста добре. Нищо не свързваше алфа-мъжкарите по-здраво от знанието, че са изправени пред колкото неочакван, толкова и опасен враг. Тримата бивши елитни войници бяха обединени срещу противника — само двамата от снимачния екип се дърлеха помежду си.

Докато подобната на стрела лодка оставяше бразда през Кръстопътя — златистобяла вода от едната страна и черна от другата, Йегер си помисли, че се чувства почти щастлив в реката.

Почти. Разбира се, загубата на петима души хвърляше тъмна и постоянна сянка върху пътуването им.

Но това бе едно от нещата, които Йегер бе очаквал с нетърпение в Лондон — дълго гребане в дива затънтена река, в сърцето на най-големите джунгли на планетата. Тук реките бяха коридори както на слънчевата светлина, така и на живота — дивите животни се струпваха по бреговете им и въздухът бе изпълнен с плясъка на безброй птичи криле.

Всеки каяк имаше еластични мрежи, осигуряващи бърз достъп до важно оборудване. Йегер беше сложил в тях пушката си, за да му бъде подръка. Ако някой кайман се опиташе да му причинява неприятности, можеше да я грабне и да стреля за секунди, ако се наложеше. Повечето каймани обаче предпочетоха да стоят настрана, защото лодките бяха горе-долу най-големите неща в реката.

По едно време сутринта Йегер бе оставил каяка си да се понесе тихо по течението, докато гледаше как един ягуар силен мъжкар — дебне жертвата си. Голямата котка се промъкваше покрай брега, като внимаваше да не издаде нито звук и да не вълнува водата. Беше приближил откъм сляпата зона на каймана и бе преплувал реката до плитчината, на която се припичаше влечугото.

Беше кайман якаре, по-дребен от черните каймани.

Голямата котка стигна до плитчината, издебна и скочи. Кайманът долови опасността в последния миг и се опита да се обърне и да щракне с челюсти, но котката бе далеч по-бърза. Ягуарът скочи върху раменете на каймана, заби дълбоко нокти в тях, захапа главата на звяра и зъбите му потънаха дълбоко в мозъка.

След мигновеното убийство ягуарът повлече жертвата си във водата и доплува обратно до брега. Йегер бе наблюдавал целия лов и му идеше да аплодира голямата котка. Резултатът бе едно на нула за ягуара и Йегер беше доволен от резултата.

След сблъсъка му с гигантските влечуги и загубата на Ирина Нарова бе развил омраза към кайманите, проникнала дълбоко в него.

Имаше и едно друго удоволствие от пътуването по реката — каяците на Дейл и Крал бяха последни. Йегер бе преценил, че те са най-неподготвените гребци и затова трябва да останат възможно най-далеч от евентуални неприятности. Като бонус нареждането им отзад го поставяше далеч от хищната камера на Дейл.

Ала през последния ден откри, че разговорите пред обектива му липсват. По някакъв шантав начин камерата се беше превърнала в отдушник, възможност да поговори, да се освободи от товара. Йегер никога преди не беше участвал в експедиция, в която да е така лишен от близка душа, от компания.

Алонзо се справяше добре като негов заместник. В много отношения му напомняше за Раф. Йегер не се съмняваше, че с масивното си телосложение бившият тюлен ще се окаже чудесен воин. След време реши, че Алонзо може да стане добър и верен приятел, но не и довереник — поне засега.

Същото се отнасяше и за Хиро Камиши. Йегер предполагаше, че може да сподели много с тихия японец, отдаден на мистичното воинско кредо на Изтока — бушидо. Първо обаче трябваше да го опознае. Двамата с Алонзо бяха корави елитни войници, а на такива типове им трябваше време да свалят защитата си и да станат по-открити.

Всъщност, същата критика можеше да се отправи и към Йегер. След трите години на Биоко той ясно си даваше сметка колко удобно е започнал да се чувства в компанията единствено на себе си. Но принцип не беше типичен самотник, бивш военен, който не се доверява на никого, но бе станал опитен в оцеляването сам. Бе свикнал да е сам и понякога просто му беше по-лесно да кара така.

За момент се запита как ли биха се развили нещата с Ирина Нарова. Дали щеше да се окаже човек, с когото би могъл да говори? Сродна душа? Просто не знаеше. Така или иначе, беше я изгубил, при това много преди да успее да я прецени ако подобно нещо изобщо беше възможно.

В нейното отсъствие камерата се превърна в странен довереник. Но пък вървеше с един сериозен недостатък — към нея беше прикачен Дейл, което означаваше, че не може да й се довери особено. Но точно в момента камерата беше почти единственото, с което разполагаше.

Предишната вечер, когато се бяха устроили на лагер на брега, Йегер бе записал второ интервю с Дейл. По време на заснемането откри, че постепенно стопля отношението си към него. Дейл имаше — забележително умение да предразполага спокойно и с достойнство интервюираните към истинска откровеност.

Това бе рядък талант и въпреки неохотата си Йегер започваше да го уважава.

След интервюто Стефан Крал се задържа за разговор на четири очи. Докато прибираше оборудването, той заговори за епизода със забраненото снимане на пясъчната ивица.

— Дано не си помислиш, че говоря врели-некипели, но реших, че трябва да знаеш — започна Крал с онази своя крива усмивка. Тайното снимане беше по идея на Дейл. Той ме накара да задавам въпросите, докато държеше под око камерата.

Крал погледна неспокойно Йегер.

Казах му, че няма да се получи. Че ще ни разкриеш. Но Дейл не искаше и да чуе. Наумил си е, че е велик режисьор, а аз съм само някакъв си асистент, затова смята, че той трябва да взема решенията. — Гласът на Крал бе пълен с негодувание. — Аз съм по-възрастен от него. Правил съм много повече снимки в джунглата, но ето че съм му подчинен. И няма да се учудя, ако реши да извърти отново същия номер. Просто да знаеш.

— Благодаря — отвърна Йегер. — Ще си отварям очите на четири.

— Имам три деца и знаеш ли кой е любимият им филм? — продължи Крал, а кривата му полуусмивка стана по-широка. — „Шрек“. И знаеш ли какво? Дейл е проклетият чаровен принц. И го използва. Светът на телевизионните медии е пълен с жени — продуценти, администратори, режисьори. Върти ги на малкия си пръст.

През годините си в армията Йегер си бе спечелил репутацията на човек, способен да превърне кръглите нули в герои, което може би донякъде обясняваше защо имаше естествен афинитет към потиснатите, а Крал определено беше потиснатият в снимачния екип.

Но в същото време Йегер много добре разбираше защо Карсън е сложил Дейл начело. В армията често се случваше по-млади офицери да командват много по-възрастни и опитни бойци просто защото имаха дарбата да водят. И ако беше на мястото на Карсън, Йегер би взел същото решение!

Все пак направи всичко по силите си да ободри Крал. Посъветва го, ако има сериозни проблеми, да се обръща към него. Но в крайна сметка от двамата зависеше как ще се разберат помежду си. И беше жизненоважно да го направят.

Подобно напрежение — направо кипяща неприязън — можеше да разедини експедицията.

Под носа на каяка белите и черните води вече се смесваха в мръсно сиво, а ръмженето на Дяволския водопад преминаваше в зловещ, оглушителен рев. Той върна Йегер обратно към приоритетите на момента.

Трябваше да слязат на брега, при това бързо.

Отпред и отдясно забеляза кална плитчина, наполовина скрита от надвиснали клони.

Даде сигнал с ръка и насочи носа на каяка към нея. Останалите лодки го последваха. Докато гребеше, забеляза мимолетно движение в растителността — несъмнено някакво животно побягваше от брега. Вгледа се в мрака под дърветата, за да види дали няма да се покаже.

В следващия миг от джунглата се появи фигура.

Човешка фигура.

Бос и гол, ако не се брои колан от плетена кора, мъжът стоеше гордо изправен и гледаше право към него.

Петстотин метра вода разделяха Йегер и война от досега непознатото амазонско племе.