Беър Грилс
Призрачен полет (43)

42.

Започваше да се развиделява, когато стигнаха селото на индианците — не че от него се виждаше много.

В центъра на малка поляна се издигаше единствената видима постройка — голяма кръгла сграда за събрания. Покривът беше от тръстика, която се спускаше почти до земята, а от открития център на постройката се издигаше тънка струйка сив дим.

Цялата сграда беше скрита от дърветата и бе почти невидима от въздуха. За момент Йегер се зачуди къде всъщност живеят жителите на селото, но точно тогава чу гласове някъде отгоре. Погледна и откри отговора. Племето беше построило домовете си на дърветата, най-вероятно за да ги защитават по-добре.

Правоъгълните колиби бяха накацали на осемнайсет и повече метра височина, скрити от най-горните клони на високите дървета. Стълби от лиани се спускаха до земята, а между някои колиби имаше паянтови на вид мостчета.

Йегер беше чувал за племена, живеещи по подобен начин. Беше участвал в експедиция в Папуа Нова Гвинея, където местните короуан бяха прочути с това, че живеят по дърветата. Явно не бяха сами в предпочитанията си да прекарват времето си високо над джунглата.

Колоната спря.

От всички страни ги гледаха.

Мъжете останаха по местата си, но жените побързаха да се махнат, притиснали новородените бебета към гърдите си. Деца — прашни, голи, наполовина любопитни, наполовина ужасени, надничаха иззад дърветата с ококорени от почуда и страх очи.

Някакъв невероятно слаб и съсухрен старец закрета към тях.

Изправи се и доближи лицето си на косъм от лицето на Йегер, като се взираше в очите му — сякаш можеше да погледне направо в черепа му. Продължи да се взира така няколко секунди, после избухна в смях. Изживяването беше странно обезпокоително, почти грубо. Каквото и да бе видял старият индианец в главата му, Йегер остана слисан и объркан.

Сега от всички страни започнаха да прииждат войни, въоръжени с копия и тръби, докато Йегер и екипът му не бяха обкръжени напълно. От тълпата се отдели втора фигура — възрастен мъж с прошарена коса. Когато той заговори, Йегер разбра, че е човек с някаква тежест и положение в селото.

Думите звучаха странно — езикът имитираше птичи и животински крясъци, тук-там примесени с извивки, цъкане и квичене. От лявата му страна стоеше по-млад мъж, който внимателно слушаше думите на старейшината. Каквото и да ставаше тук, Йегер оставаше с обезпокоителното впечатление, че той и хората му са подложени на нещо като съд.

След близо две минути говорене старейшината най-сетне млъкна. Младият мъж до него се обърна към Йегер и спътниците му.

— Добре сте дошли. — Изговаряше думите бавно, на несигурен, но напълно разбираем английски. — Вождът на нашето племе казва, че ако идвате с мир, сте добре дошли. Но ако идвате с гняв и желаете злото на нас или на горския ни дом, ще умрете.

Йегер се постара да събере мислите си след изпитания шок. Никое племе, което не е установявало контакт с външния свят, нямаше младеж, способен да говори така английски. Някой или ги беше излъгал, или най-малкото бяха силно подведени.

— Моля да ни простите, ако изглеждаме изненадани — започна Йегер, — но ни беше казано, че племето ви не е имало връзки с външния свят. На около четири дни път на запад има паднал самолет, който вероятно се е разбил по време на война. Вероятно това е станало преди седемдесет години или повече. Целта ни е да намерим този самолет, да го идентифицираме и да се опитаме да го вдигнем. Навлязохме в земите ви само с тази цел и искаме да минем съвсем мирно през тях.

Младият мъж преведе, старецът каза няколко думи в отговор и младежът преведе отново на Йегер.

— Вие ли сте онези, които паднаха от небето?

— Да — потвърди Йегер.

— Колко бяхте, когато паднахте? И колко изгубихте по пътя?

— Бяхме десетима — отвърна Йегер. — Изгубихме един почти веднага, в реката. Други двама изчезнаха същия ден, а още двама на следващия. Не знаем къде са отведени и каква е съдбата им, но един от вашите хора… — Йегер огледа тълпата и погледът му се спря върху водача на воините — остави това. Той извади шала на Летисия Сантос от раницата си. — Може би вие ще ни кажете повече?

Въпросът му беше подминат.

Вождът и младежът размениха няколко думи.

— Казвате, че идвате с мир. Защо тогава носите оръжия като онези, които видяхме?

— За самозащита — обясни Йегер. — В гората има опасни животни. Изглежда, че има и опасни хора, макар че не сме сигурни кои точно са те.

Очите на стареца блеснаха.

— Ако предложим да ви покажем злато, ще го вземете ли? — остро попита той чрез преводача. — За нас подобни неща не са ценни. Не можем да ядем злато. Но белият човек е готов на всичко, за да се добере до него.

Йегер разбираше, че го изпитват.

— Дойдохме за самолета. Това е единствената ни цел. Ако има злато, то най-добре да си остане тук, в гората. В противен случай ще ви донесе единствено неприятности. А това е последното, което бихме искали да допуснем.

Старецът се разсмя.

— Много от вашите казват така. Но едва след като повали последното дърво, убие последното животно и улови последната риба, белият човек най-сетне ще разбере, че не може да яде нари.

Йегер запази мълчание. В думите имаше мъдрост, с която не можеше да спори.

— А онзи самолет, който търсите, няма ли също да ни донесе неприятности, ако го намерите? — попита старейшината. — Няма ли да е по-добре белият човек да не си върне онова, което е било негово, а го да си остане в джунглата, също като златото?

Йегер сви рамене.

— Може би. Но аз не мисля така. Ако ние не успеем, ще дойдат други. Изгубеното се намира. И ако трябва да съм честен, според мен ние сме най-доброто, което ще получите. Знаем, че самолетът е отровил гората около себе си. А тя — той посочи джунглата — е ваш дом. Нещо повече от дом. Тя е вашият живот. Вашата самоличност. Ако махнем самолета, ще прекратим отравянето на гората.

Йегер остави мълчанието да увисне помежду им.

Старейшината се обърна и посочи общата сграда.

— Виждате пушека, който излиза от Къщата на духовете. Приготвя се угощение. По една или друга причина — или да ви посрещнем като приятели, или да кажем сбогом на враг. — Той се разсмя. — Е, да отпразнуваме приятелството!

Йегер благодари на вожда. Наистина предпочиташе да продължат мисията. Но знаеше също, че в подобни култури нещата се правят по определен начин, с определено темпо и ритъм. Щеше да уважи това и да се довери на съдбата си. Пък и си даваше сметка, че няма голям избор.

Докато вървеше до вожда, вниманието му привлече група, стояща отстрани. Сред тях беше водачът на воините, с когото се бе сблъскал при речния бряг. Май не всички бяха доволни от резултата от разпита на вожда. Йегер си помисли, че воинският лидер и хората му си подострят копията и се готвят да отърват гората си от врага.

Разсеян за момент, не видя как Дейл вади камерата си. Когато го забеляза, младият мъж вече я беше вдигнал на рамото си и снимаше.

— Престани! — изсъска му. — Прибери проклетата камера!

Но вече бе късно белята бе сторена.

Напрежението премина през тълпата като електрически ток, когато индианците видяха какво става. Вождът се обърна към Дейл с каменно лице и разширени от страх очи. Произнесе задавено няколко думи и копията моментално се насочиха към Дейл, Йегер и останалите от екипа.

Младежът замръзна с камерата на рамото, лицето му побеля като платно.

Вождът се приближи и посегна за камерата. Ужасеният Дейл му я даде. Индианецът я завъртя наопаки, поднесе обектива към окото си и дълго се взира вътре, сякаш се мъчеше да открие какво точно е било откраднато от него.

Накрая даде камерата на един от воините си и без нито дума се обърна отново към Къщата на духовете. Копията се отдръпнаха.

Преводачът им каза:

— Никога повече не правете така. Можете да развалите всичко добро, което направихте.

Йегер изостана една-две крачки, за да се изравни с Дейл.

— Извъртиш ли отново този номер, ще те накарам да си свариш главата и да я изядеш. Или по-скоро ще оставя вожда да я свари и изяде.

Дейл кимна. Зениците му бяха разширени от шок и страх. Разбираше, че са се разминали на косъм с катастрофата и като никога устатият оператор не обели и дума.

Йегер последва вожда в задимената Къща на духовете. Тя нямаше истински стени, а само стълбове, които поддържаха покрива, но тъй като тръстиката стигаше почти до земята, вътре цареше полумрак. На Йегер му потрябваха няколко секунди, докато очите му свикнат с тъмнината.

Още преди да привикне към сумрака, отнякъде прозвуча невъзможно познат глас.

— Е, казвай. Ножът ми у теб ли е?

Йегер се закова на място. Мислеше, че никога вече няма да чуе този глас, а ето че сега той му говореше сякаш от оня свят.

Когато очите му свикнаха с тъмното, видя характерната фигура, седнала на земята. Зави му се свят, докато се мъчеше да проумее как се е озовала тук и как изобщо би могло да е жива.

Фигурата бе на жената, която отдавна бе приел за мъртва — Ирина Нарова.