Беър Грилс
Призрачен полет (55)

54.

Йегер седна на едно повалено дърво и задъвка пакетираната храна, която минаваше за пилешко с паста, но имаше вкус на полузасъхнало лепило. Припомни си кейка с моркови на хипарката Ани на нейната баржа в Лондон. Сигурно и там вали, унило си помисли той.

Завърши с няколко сухара, но въпреки това гладът продължаваше да гризе стомаха му.

Алонзо свали раницата си и се пльосна до Йегер.

— Ох! — извика и разтърка задника си на мястото, където го беше ухапала пиранята.

— Какво е да те наръфа риба? — подразни го Йегер.

— Шибани пирани — изръмжа Алонзо. — Не мога да клекна да се издрискам, без да мисля за проклетите риби.

Йегер погледна листата, от които капеше вода.

— Е, съдбата най-сетне ни се усмихна.

Имаш предвид дъжда ли? Проклетата дъждовна гора определено си оправдава името. Да се надяваме, че ще се задържи така.

— Пурувехуа твърди, че този дъжд продължава дни наред.

— Би трябвало да го знае. — Алонзо се потупа по празния си стомах. — Леле, направо убивам за „Макдоналдс“. Двоен „Биг Мак“ със сирене, пържени картофи и троен шоколадов шейк.

Йегер се усмихна.

— Минем ли през това, аз черпя.

— Става. — Алонзо замълча за момент. — Знаеш ли, въртят ми се разни неща в главата. Рядко се случва, така че слушай. Преследва ни „Предатор“. Само няколко правителства на света разполагат с подобен хардуер.

Йегер кимна.

— Не може да са бразилците. Дори да имат „Предатор“, в което се съмнявам, полковник Евандро ни пази гърба. — Той погледна афроамериканеца. — Най-вероятно е да са твоите сънародници.

Алонзо се намръщи.

— Човече, на мен ли го казваш. Южна Америка е като задния ни двор. Винаги е било така. Но знаеш как е — има много агенции, които са на ръба на закона. — Той помълча. — Който и да управлява безпилотния самолет, как ще приеме дирижабъла? Замислял ли си се за това?

— За дирижабъла има добро обяснение — отвърна Йегер. — Полковник Евандро го е писал като специална мисия на неговите части. Тук е тера инкогнита, а бразилците от месеци летят и наблюдават границите. Дирижабълът лети под бразилски флаг и с отличителните знаци на БСО, все едно провежда наблюдателна мисия.

— Мислиш ли, че прикритието ще проработи? Че лошите няма да надушат нещо, което им е под носа?

— Дирижабълът обикаля на височина три хиляди метра. Безпилотният самолет е на два пъти по-голяма височина. Дирижабълът е пред очите на всички, така че едва ли ще го заподозрат. Освен това има такова оборудване, че изобщо не е нужно да е близо до нас. Може да води наблюдението от километри.

— Дано да си прав, Йегер, иначе здравата ще си изпатим.

Йегер погледна Алонзо, който също беше отворил пакета си храна.

— Имаш ли някой познат, на когото да се обадиш? — попита той. — Например в Специалните части? За да разбере кой е по петите ни? И евентуално да го убеди да си прибере хората?

Алонзо сви рамене.

— Аз съм запасняк от тюлените, обикновен старши сержант. Не познавам хора от ония кръгове. Но имаш ли представа колко специални агенти се навъдиха след единайсети септември?

— Стотици? — предположи Йегер.

Алонзо изсумтя.

— В момента има осемстотин и петдесет хиляди американци с достъп до свръхсекретна информация. И хиляда и двеста правителствени агенции, работещи по секретни проекти, най-вече „контратероризъм“, както и две хиляди частни компании, работещи по договор за правителството.

— Това е… трудно за вярване. — Йегер поклати глава. — Ама че каша.

— Не, мой човек. Не и това. Онова, което следва, е наистина невероятно. — Алонзо го погледна. — През две и трета убедиха президента да подпише изпълнителен указ, с който благославя въпросните осемстотин и петдесет хиляди души да правят на практика каквото им скимне. Могат да провеждат операции без специално разрешение. Иначе казано, да действат без президентски контрол.

— Значи онзи със самолета може да е, от която и да е от онези хиляда агенции?

— В общи линии, да — потвърди Алонзо. — И който и да е онзи, който се опитва да ни затрие, кучият син ще действа точно по този начин — на тъмно. Повярвай, никой не знае какво става тук. И с президентския изпълнителен указ никой и не помисля, че има право да оспорва каквото и да било, че дори и да пита.

— Дива работа.

— Именно. — Алонзо изсумтя. — Виж, мога да се обадя на този-онзи. Но ако трябва да съм честен, ще е само загуба на време. — Той помълча. — Е, ще ме запознаеш ли със стратегията за изнасяне от това място?

— Представи си „Еърлендър“ като огромен ромбовиден дирижабъл започна Йегер. Има четири двигателя, по един във всеки край, чрез които може да се движи във всяка посока — нагоре, надолу, назад, напред и странично. Летателната палуба се намира в центъра отдолу, между две системи за приземяване — най-общо казано, кораби на въздушна възглавница от двете страни на корпуса.

Йегер взе един цял сухар, за да онагледи думите си.

— Може да се движи или да увисне на всяка височина и във всяка посока. Оборудван е с вътрешни лебедки и кранове, с които да товари и разтоварва. В основната кабина има място за петдесет души. В най-добрия случай потвърждаваме от земята, че е безопасно за дирижабъла да дойде. Той се спуска, увисва над джунглата, ние връзваме самолета и дирижабълът го вдига — заедно с нас.

Това е сценарият, ако стигнем доста преди лошите — продължи Йегер. — И ако токсичната заплаха е поносима. Дирижабълът е бавен. Лети с около двеста километра в час. Но пък има обхват от три хиляди и петстотин километра. Повече от достатъчно да ни върне до „Качимбо“ и полковник Евандро.

После сви рамене.

— Най-лошият сценарий е токсичността да е убийствено висока, дирижабълът да не може да ни вземе и да се налага да се спасяваме с бягство.

Алонзо замислено потърка брадичката си.

— Определено се надявам да не сме се запътили към втория сценарий.

— Ево’ипева — обади се глас. Беше Пурувехуа, който стискаше между пръстите си нещо тъмно и кърваво. — Не знам английската дума. Излизат при дъжд и смучат кръв.

— Пиявици — промърмори Йегер. — Проклети пиявици.

Алонзо потръпна.

— Аха, че и истински чудовища на всичкото отгоре.

Пурувехуа посочи краката и слабините си.

— Амахуака не носим панталони, така че можем да ги видим и махнем. Но вие… Ще трябва да се проверите.

Йегер и Алонзо се спогледаха.

— Рангът преди красотата — обяви Алонзо. — С парче като моето имат предостатъчно материал за пируване.

Йегер се изправи с неохота, разкопча панталона и се събу. Дори на слабата светлина видя, че краката и слабините му са покрити с гърчещи се лъскави тела, подобни на къси дебели пипала. Тигрови пиявици. Господи, как ги мразеше само. Черно тяло на противни жълти ивици. Вече бяха станали пет пъти по-големи от нормалните си размери.

Когато първата пиявица е плъзнала по крака му в търсене на нещо топло и влажно, където да се закрепи, тя е била не по-голяма от капачката на химикалка. Сега, след няколко часа хранене, бяха станали като маркери, подути от кръвта на Йегер.

— Запалка? — предложи Алонзо.

Най-задоволителният начин да се отървеш от тях беше да изгориш гадините. Вторият най-задоволителен бе да ги напръскаш с репелент и да ги гледаш как се гърчат.

Йегер протегна ръка за запалката.

— Благодаря.

Знаеше, че не бива да го прави. Пиявиците отделяха анестетик в слюнката си, така че жертвите не усещаха ухапването им. След като се закрепваха, вкарваха във вените на жертвата си мощния ензим хирудин, който спира съсирването на кръвта и им позволява да се тъпчат до пръсване.

Ако доближиш пламък до пиявица, тя моментално се свива, изкарва зъбите си и пада, но наред с това изхвърля съдържанието на стомаха си в кръвта ти. Иначе казано, повръща изпитата кръв обратно във вените, наред с болестите, които пренася.

Но Йегер мразеше с цялата си душа тигровите пиявици и не можеше да се стърпи да не им отмъсти. Щракна запалката, приближи я и загледа как първото подуто черно пипало започна да цвърчи и да се гърчи.

— Опитаха се да ни видят сметката с „Хелфайър“… така че с радост ще рискувам и ще изгоря няколко от тези гадини.

Алонзо се разсмя.

— Да. Поне тази битка можем да спечелим.

След няколко секунди мъчения пиявицата падна, оставяйки кървава струя да се стича по крака на Йегер. Раната щеше да кърви известно време, но си заслужаваше.

Беше измъчил пиявицата двойно — първо, беше се лишила от скъпоценната си храна и второ, никога нямаше да се възстанови от изгарянията.