Беър Грилс
Призрачен полет (51)

50.

— Смъртта дебне в мрака — процеди Йегер девиза на нощните сталкери, гравиран върху едната страна на медальона. — Определено дебне, когато носиш нещо такова.

Постави „медальона“ върху камък, с платката нагоре, после взе втори камък. Щеше да го направи на парчета. Вдигна юмрук, готов да замахне надолу, съсредоточил в удара цялата насъбрала се ярост и изгарящото чувство за предателство, когато нечия ръка го спря.

— Недей. Има по-добър начин — каза Ирина Нарова. — Всички проследяващи устройства имат батерия. А също и копче за включване и изключване. — Тя посегна към устройството и превключи мъничък ключ. — Сега е изключено. Няма сигнал. — Погледна го. — Въпросът е откъде се сдоби с него?

Йегер сви пръсти около „медальона“, сякаш можеше да го смачка в юмрука си.

— От пилота на онзи C-130. Разбъбрихме се. Каза, че е ветеран от АПСО. Нощен сталкер. Познавам ги добре. Няма по-добра част от тях. И му го казах. — Помълча мрачно. — А той ми даде медальона.

— Тогава да предложа сценарий — каза Нарова. Гласът й бе студен и пуст като замръзнала арктическа пустош. — Пилотът ти е подхвърлил проследяващо устройство. Вече е ясно. Ние — ти и аз заедно — бяхме препънати при скока. Диспечерите са го направили нарочно, за да изпаднем във въртене. Освен това са разхлабили оръжието ти, за да ни дестабилизира още повече.

Тя замълча за момент.

— Екипажът на самолета е имал задача или да ни убие, или да позволи на някого да ни следи. И онзи, който ни следи чрез този „медальон“, се опитва и да ни убие.

Йегер кимна. Сценарият на Нарова беше единственият, който имаше някакъв смисъл.

— Тогава кой се опитва да ни убие? — продължи Нарова. — Въпросът е риторичен. Не очаквам да отговориш. Но точно сега това е въпрос за милион долара.

В тона й имаше нещо, което накара Йегер да настръхне. Понякога бе така студена и механична, досущ робот. А това бе страшно смущаващо.

— Радвам се, че не очакваш отговор — изхриптя той. — Защото, знаеш ли какво? Ако пилотът ми е пробутал проследяващото устройство, вече нямам абсолютно никаква представа кой е приятел и кой враг.

Той посочи с палец индианците.

— Те са горе-долу единствените, на които мога да се доверя в момента. Така нареченото непознато племе амазонски индианци. Колкото до това кой е врагът, знам само, че разполага със сериозен хардуер — безпилотен самолет, проследяващи устройства и бог знае какво още.

— Карсън ли е наел самолета и екипажа? — попита Нарова.

— Да.

— В такъв случай е заподозрян. И без това не го харесвах. Арогантен Schwachkopf. — Тя го погледна. — Има два вида Schwachkopf. Готини и такива, които не мога да понасям. Ти си от по-готините.

Йегер я изгледа кръвнишки. Така и не можеше да разбере тази жена. Флиртуваше ли, или си играеше с него, както котката си играе с мишка? Така или иначе реши, че може да приеме двусмисления комплимент.

Алонзо се приближи до тях.

— Май ще трябва да извикаш ХЕВ — каза едрият афроамериканец. — Дирижабъла. Те правят постоянно въздушно наблюдение с широк обхват, нали така? Би трябвало вече да са на място. Попитай ги какво са видели.

— Забравяш нещо — възрази Йегер. — Обадя ли се, получаваме „Хелфайър“ в задника.

— Прати съобщение — предложи Алонзо. — В режим на импулсен сигнал. На един „Предатор“ му трябват деветдесет секунди да открие, проследи и засече целта. Импулсният сигнал се предава за миг.

Йегер се замисли.

— Да, може и да се получи. — Той погледна към ръба на пропастта. — Но ще го направя там. Лично. И сам.

Йегер включи сателитния телефон и бързо написа съобщението. После трябваше само да открие сателитите, за да го изпрати, когато излезе на открито.

Зона 964864. Прехваната комуникация.

Обстрелваха екипа с „Хелфайър“. Засечен дрон? Комуникация вече само с кодирани съобщения. Какво е видял дирижабълът?

Край.

Йегер закрачи към ръба на клисурата.

Излезе от гората и задържа телефона с протегната напред ръка, като гледаше как иконите на сателитите се появяват на екрана. Веднага щом получи сигнал, изпрати съобщението, изключи апарата и се шмугна обратно в джунглата.

Зачакаха напрегнато в сенките, като отброяваха секундите. Мина минута. После две. Нямаше ракетни удари.

— Три минути, приятел — най-сетне изръмжа Алонзо. — И никакви ракети. Май мигновените съобщения вършат работа.

— Така е — съгласи се Йегер. — Е, сега какво?

— Първо трябва се погрижа за главата ти — обади се Летисия Сантос. — Прекалено е красива, за да я оставяме така очукана и ранена.

Йегер се предаде и остави бразилката да си свърши работата. Тя почисти драскотините по ръцете му, намаза ги с йод и сложи дебела марля на челото.

— Благодаря — каза й той. — И знаеш ли, като медик си много по-приятна гледка от обичайните космати командоси, с които съм свикнал.

Сетне отиде при Пурувехуа и му обясни какво се беше случило. Малцина от индианците имаха представа какво е ракета. Подобна смърт от небето за тях можеше да е и гръм, пратен от боговете. Единствено Пурувехуа, който бе изгледал куп военни филми, май разбираше какво става.

— Обясни на твоите хора какво означава — заръча му Йегер. — Искам да са напълно наясно с какво си имаме работа. Срещу „Предатор“ тръбите и лъковете са абсолютно безполезни. Ако предпочетат да се върнат, няма да ги виня.

— Ти ни спаси на моста — изтъкна Пурувехуа. — Дължим ти живота си и трябва да върнем този дълг. Всеки път, когато отиваме на бой, нашите жени ни изпращат с думи, които могат да се преведат като „върни се победител или мъртъв“. Да се върнеш в селото жив, но без слава, е голям позор. Няма какво да се обсъжда. С теб сме.

Вълна на облекчение заля Йегер. Точно сега загубата на индианците щеше да бъде разгромяващ удар.

— Виж, искам да те питам нещо. Кажи ми, как оцелях и не паднах от моста?

— Беше в безсъзнание, но въжетата бяха увити около ръцете ти. — Пурувехуа погледна към Гуайхутига. — Ние с брат ми слязохме да те вземем. Гуайхутига те освободи от въжетата и те качи горе.

Изуменият Йегер поклати глава. Омаловажаването в думите на индианеца скриваше момент, изпълнен със смразяващ ужас.

Погледна младия воин амахуака — защото вече в неговите очи Иурувехуа не беше просто преводач.

— Иначе казано, Пурувехуа, най-храбрата проклета жаба в цялата джунгла, аз също ви дължа живота си.

— Така е — потвърди младежът.

— Но защо Гуайхутига? — попита Йегер. — Така де, нали той ни искаше мъртви.

— Баща ми нареди друго, Коти’ар.

— Коти’ар!

— Коти’ар е името, което ти даде баща ми. Означава „постоянен спътник“ или „приятел, който е винаги до теб“.

Йегер поклати глава.

— По-скоро ти си коти’ар за нас.

— Истинското приятелство е взаимно. И от гледна точка на Гуайхутига сега ти си един от племето.

— Пурувехуа хвърли поглед към Нарова. — Както и я’гуара, дребният мъж от Япония и Големия брадатко от екипа ти.

Йегер се почувства смирен. Прекоси краткото разстояние до Гуайхутига. Воинът амахуака се изправи при приближаването му. Двамата застанаха един срещу друг, лице в лице, почти еднакви по ръст и телосложение. Йегер протегна ръка на Гуайхутига, за да му благодари от все сърце.

Индианецът погледна ръката, после Йегер. Очите му бяха тъмни и пусти. Неразгадаеми. Отново.

В един дълъг миг Йегер се боеше, че жестът му е бил отхвърлен. Но после Гуайхутига се пресегна, пое двете ръце на Йегер и ги събра в дланите си.

— Епенхан, коти’ар — каза Гуайхутига. — Епенхан.

— Означава добре дошъл обясни Пурувехуа. Добре дошъл на приятеля, който е винаги до нас.

Йегер усети как вълнението се надига в гърдите му. Моменти като този бяха много редки. Стоеше лице в лице с войн от едно почти непознато племе — войн, който бе рискувал живота си, за да спаси един абсолютно непознат, при това и чужденец. Йегер грабна Гуайхутига в кратка прегръдка, след което се отдръпна.

— Е, момчета, някаква идея как да слезем долу? — попита той, не знаеше какво друго да каже. — Въжения мост вече го няма.

— Точно това обсъждахме — каза Пурувехуа. — Няма как да пресечем реката и да продължим надолу. Остава единствено пътеката, която възнамерявахте да използвате. Но това означава тридневно отклонение, ако не и повече. Ще стигнем целта много след онези, които се опитваме да изпреварим…

— Значи нямаме време за губене — намеси се Алонзо. — Ще тичаме през целия път, ако се наложи. Да тръгваме.

Йегер вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Един момент.

Погледна лицата пред себе си и на устните му заигра смахната усмивка. За специалните части беше обичайно да предприемат нещо нестандартно и неочаквано, за да надхитрят противника. Е, точно сега Йегер възнамеряваше да извърши нещо наистина неочаквано.

— Сред оставената екипировка са и парашутите ни, нали? — каза той. Десет на брой. — Замълча за секунда. — Някой да е правил бейзджъмпинг^[1]?

— На няколко пъти — обади се Джо Джеймс. — Почти толкова смахнато е, колкото смъркането на оня прах на амахуака!

— Аз също съм скачала — заяви Летисия Сантос. — Не е лошо, но далеч не е така вълнуващо като зайците на карнавала. Защо?

— Бейзджъмпингът е всъщност съкратена версия на скоковете от голяма височина, само че вместо от самолет скачаш от скала или от небостъргач и имаш съвсем малко време да отвориш парашута си. — Очите на Йегер вече горяха възбудено. — Точно това ще направим. Грабваме парашутите и скачаме от Дяволския водопад.

Нужни бяха няколко секунди, докато проумеят думите му. Хиро Камиши беше онзи, който повдигна първото — и напълно основателно възражение.

— Ами амахуака? Пурувехуа, Гуайхутига и техните братя войни? Би било… неразумно да ги оставим.

— Ние сме седмина, така че имаме три свободни парашута. Освен това можем да скачаме по двойки, по този начин ще свалим доста от тях долу. — Йегер погледна Пурувехуа. — Искал ли си някога да летиш? Като онзи орел, който ми показа — топена, нали така се казваше? Голямата бяла птица, която може да отмъкне кокошка?

— Топена — потвърди Пурувехуа. — Летял съм високо като него, когато взема някуана. Над просторни океани и до далечни планини. Но това са планини в ума ни.

— Не се и съмнявам, че си летял — разпалено рече Йегер. — Но днес ще се научиш да летиш наистина.

Погледът на Пурувехуа си остана безизразен, лишен от какъвто и да било намек за страх.

— Ако това е единственият и най-бързият начин да се слезе, ще скочим.

— Със сигурност можем да свалим седем от вас, дори и повече, ако някой се съгласи да скочи сам обясни Йегер. — И по този начин можем да стигнем първи до самолета.

— Ще скочим — просто заяви Пурувехуа. — Останалите ще се спуснат по дългия маршрут и после ще преследват и тормозят Тъмната сила. Така ще ги ударим от две страни.

Гуайхутига изрече няколко думи и разтърси оръжията си.

— Брат ми казва, че след случилото се днес ще те последваме навсякъде, дори през водопада — преведе Пурувехуа. — И използва ново име за теб — Кахухара’га. Ловеца.

Йегер поклати глава.

— Благодаря, но в джунглата вие сте истинските ловци.

— Не. Мисля, че Гуайхутига е прав — обади се Нарова. В края на краищата, Йегер на немски означава ловец, нали така? А ето че днес, в джунглата, получаваш това име за втори път — при това от войн амахуака, който не би могъл да знае значението на първото ти име. Това трябва да означава нещо. Започваш да оправдаваш името си — Кахухара’га.

Йегер сви рамене.

— Добре. Но точно сега се чувствам не като ловец, а като плячка. Засега бих предпочел да избегна сблъсък с противника, който и да е той. Просто трябва да стигнем първи до самолета. И има само един начин да го направим. Той погледна към водопада. Така че да се размърдаме.

— Май има един проблем — каза Нарова. — Нямам нищо против летенето, но приземяването е друга работа. Нямам желание отново да увисна на клоните и разни паяци да ме ядат жива. Къде смяташ да се приземим?

В отговор Йегер приближи до самия край на Дяволския водопад.

Надникна през ръба и посочи надолу.

— Виждате ли това там? Онзи вир под водопада? Когато планирахме експедицията, това беше алтернативната точка за приземяване. Изключихме я поради ред причини. Но в момента нямаме друг избор. Трябва да скочим там.

Една от причините да изключим вира — продължи Йегер беше вероятността в него да има каймани. Пурувехуа? Там долу има ли каймани?

Пурувехуа поклати глава.

— Не. Няма каймани.

Йегер то изгледа.

— Но има нещо друго, нали?

— Има пираихунухуа. Как я наричате вие? Черна риба, която яде по-големи риби. А понякога и големи животни?

— Пираня?

— Пираня — потвърди Пурувехуа и се разсмя. Няма каймани заради пираня.

— Човече, мразя ги проклетите — изръмжа Алонзо. — Мразя ги. Скачаме от скала, летим покрай водопад и цопваме в река, за да бъдем изядени живи от най-смъртоносните риби на света. Класика в стил Йегер.

Очите на Йегер блеснаха.

— О, не. Ако ме следвате плътно и се приземите на същото място като мен, всичко ще бъде наред. Всичко. Така че да не се помайваме. Времето не е чудесно за къпане, но можем да го направим, повярвайте ми.

Той изгледа хората си един по един. Лицата им бяха целите в пот и мръсотия, покрити с ухапвания от насекоми и с дълбоки бръчки от напрежението и умората. Погледът му спря върху оператора. Макар че само той не беше бивш военен, Дейл сякаш имаше неизчерпаеми резерви от сила наред със смелостта и решителността.

Колкото и да беше невероятно, все още нищо не го беше победило.

— Резервната камера — каза Йегер. — Провери отново дали джипиес функцията й е изключена. Искам да снимаш, когато го направим. Искам да снимаш скока. И всичко, което можеш, отсега нататък. Искам запис на всичко, за всеки случай.

Дейл сви рамене.

— Приемам, че ще си пръв. Ще включа камерата, когато скочиш от Дяволския водопад.