Беър Грилс
Призрачен полет (35)

34.

— Е, разказвайте. Какво е станало, по дяволите? — попита Йегер.

Седеше в импровизирания лагер, изсечен в джунглата от Алонзо и останалите, където гъстата растителност стигаше до откритата пясъчна ивица. Разположен в сянката на няколко надвиснали дървета, лагерът бе толкова удобен, колкото беше възможно на такъв терен.

Йегер беше успял да се измие набързо в реката, която си течеше мътна и ленива както винаги. Беше взел еднодневен пакет от контейнерите и основните неща, с които да се възстанови от епичния си преход през джунглата — храна, вода, сол и репелент срещу насекомите. Накрая отново започна да се чувства донякъде човек.

Екипът — или по-скоро онези, което бяха останали от него — се събра на съвещание. Във въздуха витаеше странно, осезаемо напрежение, усещане, че някакъв неприятел обикаля около лагера и се спотайва зад храстите. Йегер беше взел резервната си пушка от единия контейнер и не беше единственият, който държеше под око джунглата с ръка върху оръжието.

— Най-добре да започна от самото начало, когато ви изгубихме при скока. — Гласът на Алонзо бе дълбок и боботещ, характерен за афроамериканците.

Йегер вече беше започнал да разбира, че Алонзо е от хората, които изразяват свободно чувствата си. Докато говореше, думите му натежаха от мъка заради станалото.

— Изгубихме ви още в самото начало, така че аз поведох спускането. Приземихме се добре. Всички налице, никакви наранявания, живи и здрави. Направихме лагера, подредихме екипировката, организирахме стража и решихме, че не е станало кой знае какво и че ще ви изчакаме с Нарова да дойдете, както беше по план.

После един вид се разделихме на два лагера — продължи Алонзо. — Моята група, да я наречем бригадата на воините, искаше да пратим патрули в посоката, в която според нас се намирахте. Да видим дали ще успеем да ви намерим — ако сте живи, разбира се… Другата група беше бригадата на прегръщачите на дървета…

Та бригадата на прегръщачите, водена от Джеймс и Сантос, искаше да тръгнем натам. — Алонзо посочи с палец на запад. — Бяха решили, че са открили покрай реката пътека, направена от индианците. Всички знаем, че някъде наоколо има племе. Усещахме очите им в джунглата. Прегръщачите искаха да стигнат до тях и да установят мирен контакт.

Мирен контакт! — изсумтя той и хвърли поглед към Йегер. — Знаеш ли, изкарах една година в миротворческа операция в Судан, в планините Нуба. На самия гъз на географията. Някои от местните племена още се мотаят по голи задници. Но знаеш ли какво — човече, обикнах тези хора. И от тях научих едно нещо — ако искат мирен контакт, ще го разбереш.

Алонзо сви рамене.

Казано накратко, Джеймс и Сантос потеглиха по обед на първия ден. Сантос твърдеше, че знае какво прави — нали е бразилка и от години е работила с амазонски племена. — Той поклати глава. — Джеймс пък беше луд за връзване. Беше надраскал някаква бележка за индианците, с картинки. Имаш ли запис? — обърна се към Дейл.

Операторът грабна камерата, отвори страничния екран и прелисти файловете. Пусна записа. На екрана се появи образ — близък план на бележката. Джо Джеймс я четеше със силния си новозеландски акцент.

— Йо! Амазонски жители! Вие обичате мира, ние обичаме мира. Да правим мир! — Образът се разшири и обхвана голямата като на Бин Ладен брада на Джеймс и набръчканото му рокерско лице. — Идваме при вас да ви кажем здрасти и да установим мирен контакт.

Дейл поклати слисано глава.

— Представяте ли си само? „Йо! Амазонски жители!“. Като че индианците четат английски! Пълна откачалка. Прекарал е твърде дълго в пущинака. Идеален за камерата. Но не и за мисията!

Иегер даде знак, че е видял достатъчно.

— Чудак е. Но кой не е такъв? Никой напълно нормален не би стъпил тук. Трябва да си малко луд.

Алонзо почеса четината си.

— Така е, човече, но Джеймс не е малко, а много откачен. Както и да е, двамата със Сантос тръгнаха. Двайсет и четири часа по-късно от тях нямаше и следа, но пък и не виждахме никакви признаци за нещо нередно. Затова втората група прегръщачи, французойката Клермон и колкото и да не ти се вярва, немецът Краков, дето никога няма да го помислиш за такъв, тръгнаха да търсят Джеймс и Сантос.

Не трябваше да ги пускам — изръмжа той. — Имах лошо предчувствие. Но пък ти и Нарова бяхте изчезнали и нямахме нито водач, нито заместник. По обед, около час след като Клермон и Краков тръгнаха, чухме викове и стрелба. Звучеше така, сякаш са им устроили засада и отвръщат на огъня.

Алонзо погледна към Йегер.

— Това беше — обявихме край на прегръщането и тръгнахме по следите на Клермон и Краков до една точка на по-малко от километър оттук. Там открихме изпочупени клони. Прясна кръв. Както и няколко от тези.

Алонзо извади нещо от раницата си и го подаде на Йегер.

— Внимавай. Мисля, че е някакъв вид отрова.

Йегер погледна предмета, който му беше дал американецът. Тънко парче дърво, дълго около петнайсет сантиметра, фино издялано, със заострен край. Върхът беше покрит с нещо тъмно и лепкаво.

— Продължихме нататък и хванахме следата на Джеймс и Сантос. Открихме лагера им, тях ги нямаше никакви. Нямаше и следи от борба. Никаква кръв. Никакви стрелички. Нищо. Сякаш са били телепортирани от извънземни.

Алонзо замълча за момент.

— А също и това. — Той извади една гилза от джоба си. — Намерихме я на връщане. Буквално се натъкнахме на нея. — Подаде я на Йегер. — Калибър 7.62. Най-вероятно лека картечница или АК-47. Не е от нашите, определено.

Йегер търкулна гилзата в ръката си.

Допреди няколко десетилетия 7.62 беше натовски калибър. По време на войната във Виетнам американците бяха експериментирали с по-малък калибър — 5.56. По-леките патрони означаваха, че пехотинецът може да носи повече боеприпаси, което пък означаваше по-плътен и продължителен огън нещо много важно, когато тръгваш на дълга мисия в джунглата. Оттогава 5.56 стана стандартен калибър на НАТО и никой от събралите се на пясъчната ивица не използваше оръжие с калибър 7.62.

— Нямаше ли други следи от четиримата? — попита Йегер.

Алонзо поклати глава.

— Никакви.

— И какво е мнението ти? — попита Йегер.

Алонзо го погледна мрачно.

— Човече, не знам… Някъде в гората има неприятел, това е сигурно, но какъв точно е той, засега си остава загадка. Ако са индианците, какво търси при тях оръжие с такъв калибър? Откога изгубени племена се разкарват с такива играчки?

— А кръвта каква беше? — попита Йегер.

— На мястото на засадата ли? Каквато можеш да очакваш. На локви. Съсирена.

— Много ли беше.

Алонзо сви рамене.

— Достатъчно.

Йегер вдигна тънкото парче дърво.

— Стреличка за издухване от тръба, разбира се. Знаем, че индианците са въоръжени с такива. И вероятно с отровен връх. Знаеш ли с какво мажат стреличките си? С кураре, приготвяно от мъзгата на един вид лиана. Курарето убива, като блокира мускулите на диафрагмата. Иначе казано, задушаваш се до смърт. Гаден начин да си отидеш.

Научих това-онова за отровата, докато обучавах екипите на полковник Евандро. Племената я използват за лов на маймуни по дърветата. Стреличката улучва, маймуната пада, племето прибира маймуната и стреличката. Всяка се изработва ръчно и индианците не обичат да ги изоставят. Но най-важното е, че ако те улучат със стреличка с кураре, тя се забива в теб като карфица. И почти не кървиш.

Има и още нещо. — Йегер взе стреличката и я лапна, за да опита черната лепкава маса по острието. Останалите от екипа трепнаха.

— Не можеш да се отровиш, ако глътнеш кураре — увери ги Йегер. — То трябва да попадне в кръвта ти. Само че курарето има характерен горчив вкус. А ако питате мен, това е сироп от горена захар. — Той се усмихна мрачно. — Съберете две и две и какво ще получите?

Погледна лицата на останалите членове на експедицията. Алонзо — с четвъртита челюст, открито лице, излъчващо простодушна честност — тюлен откъдето и да го погледнеш. Камиши — тих, нащрек, с тяло като навита пружина. Дейл и Крал — две изгряващи звезди в медиите, решени да заснемат своя блокбъстър.

— Никой не е бил обстрелван със стрелички — отговори Йегер на собствения си въпрос. Кръвта го доказва. Така че си имаме неизвестен противник, освен ако племето не е успяло по някакъв начин да натрупа сериозен арсенал. Фактът, че са оставили това — той вдигна стреличката, — и са се постарали да приберат гилзите, означава, че са се опитвали да припишат престъплението на индианците.

Загледа се в стреличката.

— Тук не би трябвало да има друг, освен нас и онова изгубено племе. Нямаме представа кои са стрелците, как са дошли тук и защо са враждебно настроени. — Той ги погледна мрачно. — Едно обаче е ясно — характерът на тази експедиция се промени необратимо.

Петима ги няма — бавно обяви. Погледът му сега беше като студена стомана. Едва стъпихме в гората и вече изгубихме половината си членове. Трябва да обмислим възможностите си, и то много внимателно.

Йегер замълча. В погледа му имаше твърдост, каквато малцина бяха виждали преди. Не познаваше много добре изчезналите, но въпреки това се чувстваше лично отговорен за загубата им.

Беше харесал откритостта и честността на голямото смахнато киви Джо Джеймс. И болезнено си даваше сметка, че Летисия Сантос беше представителят на полковник Евандро в екипа.

Сантос беше поразителна красавица, по-отракана — поне в джунглата — версия на бразилската актриса Таис Араужо. Тъмноока, тъмнокоса, пламенна и опасно забавна, тя бе пълна противоположност на Ирина Нарова.

За Йегер загубата само на един — на Нарова — беше трагична катастрофа. Загубата на петима през първите четиресет и осем часа на експедицията бе нещо немислимо.

— Първа възможност — каза той със задавен от напрежение глас. — Решаваме, че мисията вече е неизпълнима и викаме екипа за евакуация. Имаме средства за връзка, мястото е подходящо за кацане и могат лесно да ни приберат. Ще се махнем от опасността, но изоставяме приятелите си — а засега нямаме представа дали те са живи или мъртви.

Втора възможност: тръгваме да търсим изчезналите. Приемаме, че всички са живи, докато не се докаже обратното. Аргументи „за“ — постъпваме правилно към другарите си. Не им обръщаме гръб при първия знак за беда. Аргументи „против“ — ние сме малка, лековъоръжена група, изправена пред потенциално по-силен противник, без да имаме представа за числеността му.

Йегер направи пауза.

— Има и трета възможност — продължаваме експедицията според плана. Имам инстинктивното чувство, че така ще открием какво се е случило с изчезналите ни приятели. Напълно логично изглежда противникът да се стреми да ни попречи да достигнем целта си. Като продължим, ще ги принудим да действат.

Това не е военна операция — продължи той. — Ако беше, щях да наредя на хората си какво да правят. Ние сме група цивилни и трябва да вземем общо решение. Според мен има три възможности и трябва да гласуваме. Но преди това, някой има ли въпроси? Предложения? И говорете свободно, защото камерата не работи.

Йегер изгледа заплашително Дейл.

— Камерата не работи, нали, господин Дейл?

Операторът отметна настрани дългата си коса.

— Хей, вие й сложихте вето, нали така?

— Точно така. — Йегер огледа останалите за въпроси.

— Любопитно ми е — обади се Хиро Камиши. Говореше тихо, английският му беше съвършен, ако не се брои лекият японски акцент. — Ако това беше военна операция, коя възможност щяхте да изберете и да заповядате на хората си да изпълнят?

— Третата — отвърна Йегер, без да се замисля нито за миг.

— Бихте ли обяснили защо? — Камиши говореше по странен начин, внимателно, сякаш подбираше много точно всяка дума.

— Против интуицията е — каза Йегер. — Нормалната човешка реакция на стрес и опасност е да бягаш или да се биеш. Бягството е да поискаме да ни приберат. Боят е да тръгнем направо към лошите. Третата възможност е най-неочакваната и се надявам, че това ще ги извади от равновесие, ще ги принуди да се издадат, да направят грешка.

Камиши леко сведе глава.

— Благодаря. Добро обяснение. Съгласен съм с него.

— Знаеш ли, приятел, не са петима — изръмжа Алонзо. — А шестима. С Анди Смит стават шестима. И за миг не съм си помислял, че смъртта на Смит е била нещастен случай. Още повече след онова, което се случи тук.

Йегер кимна.

— Със Смит стават шест има.

Вече нямаше смисъл да крие подозренията си, че Анди Смит е бил убит. След всичко станало Йегер беше повече или по-малко убеден, че убийците на Смит са извън участниците в експедицията.

— Е, кога ще получим координатите? — обади се глас. — Онези на катастрофиралия самолет?

Беше Стефан Крал, словашкият оператор. Говореше английски със силен скандинавски акцент. Йегер го погледна. Дребен, набит, почти албинос, със следи от шарка, Крал беше Звярът в сравнение с Красавицата Дейл. Беше с шест години по-възрастен от колегата си, макар да не му личеше, и като по-стар той би трябвало да режисира филма.

Но Карсън беше поставил начело Дейл и Йегер можеше да разбере защо. Дейл и Карсън си бяха лика-прилика. Дейл беше изкусен, непринуден и спокоен, майстор в оцеляването в медийната джунгла. За разлика от него Крал бе тромав и нервен като зубрач. Изглеждаше доста странна птица в телевизионната индустрия.

— След изчезването на Нарова определям за свой заместник Алонзо — каза Йегер. — Казах координатите на него.

— И какво? Ами ние? — настоя Карл.

Когато говореше, на лицето му заиграваше някаква странна крива полуусмивка, независимо колко сериозна бе темата. Йегер се досещаше, че тя се дължи на нервността му, но въпреки това му изглеждаше някак смущаваща.

Беше срещат достатъчно типове като Крал в армията — полуинтроверти, на които им е трудно да общуват с другите. Йегер винаги се бе старал да привлече в своята част всеки от тях. Почти винаги те бяха верни докрай и истински демони по време на бой, когато се спускаше чернената пелена.

— Ако гласуваме за третата възможност, ще научите координатите на реката — каза му Йегер. — Такава е уговорката с полковник Евандро — ще получите координатите, когато стигнем Рио де лос Диос.

— И как успяхте да изгубите Нарова? — попита Крал. — Какво точно се случи?

Йегер го зяпна.

— Вече обясних как умря Нарова.

— Бих искал да го чуя отново — настоя Крал и кривата усмивка пролича още повече. — Нали се сещате, та да изясним нещата.

Загубата на Нарова измъчваше Йегер и той нямаше намерение да я преживява отново.

— Беше адска каша, всичко стана бързо и гадно. Не можех да направя нищо, за да я спася.

— Тогава защо сте така сигурен, че е мъртва? — упорито продължи Крал. — А не сте толкова убеден за Джеймс, Сантос и другите?

Йегер присви очи.

— Трябваше да си там — тихо рече той.

— Но все пак трябва да е имало нещо, което сте могли да направите. Било е през първия ден, пресичали сте реката…

— Искаш ли да го застрелям още сега? — със заплашителен тон го прекъсна Алонзо. — Или по-късно, след като му отрежа езика?

Йегер изгледа оператора. В гласа му се промъкна заплаха.

— Странна работа, господин Крал. Имам чувството, че ме интервюирате. Не го правите, нали? Кажете, че не ме интервюирате.

Крал нервно поклати глава.

— Просто повдигам някои въпроси. Опитвам се да изясня нещата.

Йегер премести погледа си от Крал върху Дейл. Камерата му беше оставена до него на земята. Ръката му крадешком се плъзна към нея.

— Знаете ли какво — дрезгаво рече Йегер. — И аз искам да изясня нещо. — Той погледна камерата на Дейл. — Залепил си червената лампичка с лепенка. Оставил си камерата на земята с обърнат към мен обектив и съм сигурен, че си я включил, преди да я нагласиш.

Той се вторачи в младежа, който видимо се разтрепери.

— Ще го кажа само веднъж. Само веднъж. Извъртиш ли ми още веднъж този номер, ще ти навра камерата толкова навътре в задника, че ще можеш да си почистиш зъбите с обектива. Ясно ли е?

Дейл сви рамене.

— Ами, да. Само че…

— Никакво „само че“ — сряза го Йегер. — И след като приключим, ще изтриеш всичко записано, а аз ще те наблюдавам.

— Но ако не заснемам подобни сцени, няма да имаме шоу — възрази Дейл. — Възложителите… шефовете…

Погледът на Йегер беше достатъчен, за да го накара да млъкне.

— Искам да разбереш нещо. Точно сега не давам и пет пари за шефовете ти. Точно сега единственото, за което ме е грижа, е да опазя живота на колкото се може повече хора от екипа си. И точно сега имаме петима… шестима извън строя, така че положението ми никак не е розово.

А това ме прави опасен — продължи Йегер. — Прави ме бесен. Той посочи с пръст камерата. А когато съм бесен, нещата около мен се трошат. А сега, господин Дейл, изключете проклетото нещо.

Дейл посегна към камерата, натисна две копчета и я изключи. Бяха го хванали в крачка, но по намусената му физиономия човек можеше да си помисли, че той е онзи, към когото са се отнесли несправедливо.

— Ти ме накара да задавам куп тъпи въпроси — промърмори Крал на Дейл. — Поредната ти кретенска идея.

Йегер и преди беше срещал типове като тези двамата. Някои от другарите му от елитните части се бяха опитали да пробият в техния свят, света на телевизионното риалити шоу. И бяха открили със закъснение колко безмилостен може да бъде той. Сдъвкваше хората и ги изплюваше като шлюпки. А доброто настроение и верността бяха рядкост в него.

Това беше убийствен бизнес. Типове като Дейл и Крал, да не говорим за шефа им Карсън, трябваше да са нахъсани да успеят, често в ущърб на всички други. Това беше свят, в който трябва да си готов да снимаш как хора вземат решения на живот и смърт, когато си обещал да не го правиш — защото това вървеше с територията; това бе нужно, за да се сдобиеш с история.

Трябваше да си готов да забиеш нож в гърба на колегата си, ако това ще ти даде дори мъничко преднина. Йегер мразеше подобни нрави и именно те до голяма степен определяха неприязънта му към медийния екип от самото начало.

Добави Крал и Дейл към списъка с неща, които трябва да следи изкъсо — наред с отровните паяци, гигантските каймани, дивите племена, а сега и неизвестните стрелци, решени да сеят насилие и да леят кръв.

— Добре, след като камерата е наистина изключена, да гласуваме — обяви той. — Първа възможност изтегляме се и зарязваме експедицията. Кой е за?

Никой не вдигна ръка.

Йегер изпита облекчение — поне нямаше да подвият опашки и да побегнат от Сера де лос Диос в близко бъдеще.