Беър Грилс
Призрачен полет (6)

5.

— Добре, господа, ще се радвате да научите, че всичко при вас е наред. Достатъчни бяха само няколко обаждания. Явно репутацията ви върви пред вас.

Акцентът бе подчертано южноафрикански, фигурата пред тях — ниска и набита, с месестото, червендалесто и брадато лице на бур. Телосложението говореше за младост, прекарана в игра на ръгби, яко пиене и войнишки живот в африканския буш, преди възрастта и подаграта да си кажат думата.

Но Питер Бурке не беше тук, за да воюва. Той бе водачът на преврата и разполагаше с далеч по-млади и в по-добра форма мъже под свое командване.

— Още ли смятате да превземете Биоко? — попита Йегер. Превратът Уонга така и не се състоя…

Преди няколко години имаше друг опит за сваляне на президента Чамбара, който се оказа пълен провал и си спечели презрителното название „превратът Уонга“.

Бурке изсумтя.

— Аз водя съвсем различна операция. Това е превратът „Пипнах те“. С Чамбара е свършено. Световната общност, петролните компании, народът на Биоко — всички искат да си отиде. Че и кой би поискал друго? Този тип е животно. Яде хора — предимно любимите си затворници. — Хвърли поглед към Йегер.

— Сто на сто се радвате, че сте се измъкнали от „Блек Бийч“, нали?

Йегер се усмихна. Още го болеше да го прави след трите дни борба с тропическите бури и морските пръски, докато пресичаха Гвинейския залив.

— В момента имам няколко C-130, които разтоварват оръжие — продължи Бурке. — Извършват непрекъснати полети до Нигерия и обратно. Събираме сили за големия напън. Като се замисля, не бих отказал още два чифта ръце — момчета като вас, които познават района. — Той ги изгледа. — Какво ще кажете да се включите?

— Според маорския ми приятел имаме работа във Великобритания — обясни Йегер.

— За съжаление — изръмжа Раф. — След като се запознах с гостоприемството на президент Чуга, с удоволствие бих сритал задника му.

— Не се и съмнявам. — Бурке се изсмя рязко. — Последна възможност, момчета. Не бих се отказал от такива като вас. Наистина. Така де, измъкнали сте се от „Блек Бийч“. Никой не го е правил. Пробили сте си път с бой, въоръжени с две клечки за зъби и отварачка. Извършили сте тридневно плаване с кану дотук. Както казах, не бих се отказал от такива като вас.

Йегер вдигна ръце.

— Не и този път. Приключих с Биоко.

— Разбрано. — Бурке стана и енергично закрачи напред-назад зад бюрото си. — Е, мога да ви кача на следващия C-130. Стигате Нигерия и ви уреждам места на британски полет до Лондон, без излишни въпроси. Това е най-малкото, което мога да направя за вас, след като ни доставихте онова лайно.

Той посочи с палец зад рамото си. Бинтован и закопчан с белезници, майор Моджо беше стоварен в ъгъла на стаята.

Раф погледна с презрение ранения.

— Ще ви бъда благодарен, ако се отнасяте с него по същия начин, по който той се отнасяше с приятеля ми. С лихвите.

Бурке се ухили.

— Няма проблем. Имаме много въпроси към него. Пък и не забравяйте, че сме южноафриканци. Не вземаме пленници. Е, има ли още нещо, което мога да направя за вас, преди пътищата ни да се разделят?

Йегер се поколеба за момент. Инстинктът му казваше, че може да се довери на южноафриканеца, пък и бяха събратя войни. А и ако искаше да прати пари на старейшината на Фернао, в момента Бурке беше единствената му възможност.

Той извади лист от джоба си.

— Когато превземете Биоко, бихте ли го предали на старейшината на село Фернао? Това е номер на швейцарска банкова сметка с кодовете за достъп. В нея има значителна сума — онова, което Раф е платил на Моджо да ме измъкне. Синът на човека умря заради нас. Парите никога няма да го върнат, но все пак е нещо.

— Смятайте го за направено — увери го Бурке. — И още нещо. Като доведохте онова лайно Моджо, вие свършихте чудесна работа. Той познава отвътре силите на Чамбара. Жалко е, разбира се, че едно дете от Биоко е трябвало да умре, за да получим подобна вътрешна информация. Но да се надяваме, че смъртта му ще върне живота на мнозина.

— Може би. Да се надяваме — съгласи се Йегер. — Но той не е бил едно от вашите хлапета. Не е бил вашият най-добър ученик.

— Повярвайте ми, когато Чамбара си отиде, всяко хлапе на Биоко ще има пред себе си много по-светло бъдеще. По дяволите, тази страна би трябвало да е богата. Има петрол, газ, полезни изкопаеми — и то колкото щеш. Достатъчно е само да продадем яхтите на Чамбара и да опразним банковите му сметки, за да поставим добро начало. Е, мога ли да направя още нещо за вас, преди да заминете?

— Може би има още нещо… — замислено каза Йегер. — Знаете ли, прекарах там три години. Това е много време за място като Биоко. Казано с две думи, започнах да се ровя в историята на острова. Втората световна война. Към края на войната британците започнали свръхсекретна операция. Шпионирали вражески кораб. „Дукесата“. Товарен кораб, закотвен в пристанището на Малабо. Хвърлили сме невероятно много усилия да го следим. Въпросът е, защо?

Бурке сви рамене.

— Нямам представа.

— Капитанът на кораба представил корабния манифест на пристанищните власти — продължи Йегер. — Той се оказал непълен — товарът бил описан на шест страници, но седмата липсвала. Носят се слухове, че въпросната страница се пази в трезора на Правителствения дом в Малабо. Направих всичко по силите си да се добера до нея. Когато превземете столицата, бихте ли ми пратили копие?

Бурке кимна.

— Няма проблем. Оставете ми имейл и телефон. Стана ми обаче любопитно. Какво според вас е превозвал корабът? И защо е този интерес към него?

— Събрах какви ли не слухове. Историята направо ме обсеби. Диаманти. Уран. Злато. За такива неща се говори. Нещо, което може да се добие в Африка. Нещо, от което нацистите са се нуждаели отчаяно, което би могло да им помогне да спечелят войната.

— Най-вероятно уран — предположи Бурке.

— Може би. — Йегер сви рамене. — Но само седмата страница би го доказала.