Беър Грилс
Призрачен полет (11)

10.

Седна на масата в кухнята, обърнал поглед навътре в себе си.

Пред него бяха подредени три снимки — първата бе на тялото на Анди Смит с дълбоко изрязания кървав орел на лявото рамо; втората беше направена от Йегер със смартфона и на нея се виждаше символът от титулната страница на документа за операция „Върколак“.

И третата — на жена му и детето му.

През годините си в армията Йегер не беше точно от семейния тип. Дългият щастлив брак и специалните части обикновено не си пасваха особено. Всеки месец отиваше на нова мисия и се озоваваше в някоя опалена от слънцето пустиня, влажна гореща джунгла или на покрита със сняг планина. Нямаше много време за продължителна връзка.

Но после стана инцидентът. По време на скок от голяма височина над африканската савана парашутът на Йегер беше отказал. Извади огромен късмет, че оцеля. Лежа месеци в болницата със счупен прешлен и макар че бе възстановил с усилия предишната си форма, дните му в САС бяха преброени.

Именно през това време — през дългата година на възстановяване — той срещна Рут. Беше шест години по-млада от него. Запознаха се чрез общ приятел и отначало изобщо не си допаднаха. Рут, току-що завършила университета и яростен природозащитник, беше решила, че Йегер е нейна пълна противоположност.

Йегер пък смяташе, че прегръщащо дървета момиче като нея ще презира елитен войник като него. Покрай съчетанието от неговия остроумен, заядлив хумор и нейната борбена натура и поразителна външност двамата постепенно започнаха да се оценяват един друг… и в крайна сметка се влюбиха.

С времето осъзнаха, че имат нещо общо — взиращата обич към всичко диво. Рут беше бременна в третия месец с Люк в деня на сватбата им, на която Анди Смит беше кум. А след раждането на Люк и последвалите месеци и години двамата изживяха чудото да създадат миниатюрна версия на самите себе си в този свят.

Всеки ден с Люк и Рут беше примамливо предизвикателство и приключение, но това правеше пустотата от тяхната загуба още по-непоносима.

Близо цял час Йегер се взираше в трите снимки — пожълтелия нацистки документ от Втората световна война, полицейската снимка на обявен за самоубиец човек — и двете с онзи стилизиран орел, и снимката на Рут и Люк, — като се мъчеше да открие връзката помежду им. Имаше натрапчивото чувство, че по някакъв начин орелът е свързан със смъртта — не, с изчезването на жена му и сина му.

По някакъв непонятен начин — начин, който сякаш никога нямаше да проумее — във всичко това имаше смущаващо усещане за причина и следствие. Може и да беше шесто чувство, но през годините Йегер се беше научил да се вслушва във вътрешния си глас. Или може би всичко това бяха пълни глупости. Може би трите години в Биоко и петте седмици в „Блек Бийч“ най-сетне си казваха думата, може би параноята го гризеше като някаква мрачна разяждаща киселина и скапваше ума му.

Почти нямаше спомени от нощта, в която жена му и синът му бяха изтръгнати от живота му. Беше тиха зимна вечер с ясна, спираща дъха прелест и ведрина. Бяха излезли на палатка из уелските хълмове и се наслаждаваха на обсипаното със звезди небе над тях. В моменти като този Йегер се чувстваше най-щастлив.

Огънят бе догорял и последният му съзнателен спомен бе как изпълзява в палатката, закопчава спалните чували един за друг, а жена му и синът му се притискат към него, за да се стоплят. Беше оставен полумъртъв — палатката бе пълна с отровен газ, който го бе направил абсолютно безпомощен, така че липсата на други спомени едва ли бе изненадваща. Когато дойде на себе си, беше в интензивното отделение, а жена му и детето му бяха изчезнали преди много дни.

И все пак онова, което не можеше да проумее — което го ужасяваше, — бе начинът, по който стилизираният орел сякаш пробуждате тези отдавна погребани спомени.

Военните психолози го бяха предупредили, че спомените ще си останат някъде в паметта му. Че един ден вероятно ще започнат да излизат на повърхността подобно на плавен, изхвърлени от бурно море.

Но защо този символ, този мрачен орел, заплашваше да достигне толкова дълбоко и да събуди спомените?