Беър Грилс
Призрачен полет (68)

67.

Йегер прие съобщението и изключи телефона. То гласеше:

Полк. Евандро потвърждава подготовката на карантинна зона за приземяване.

Пристигане в ЗП 16:30 Зулу. ПЕ праща въздушен ескорт за остатъка от пътя.

Погледна часовника си. Беше 09:45 Зулу. Имаха шест часа и четиресет и пет минути полет, преди да кацнат в онази част от летище „Качимбо“, която им бе приготвил директорът на бразилските специални части. „Карантинна“ означаваше зона, в която Йегер и екипажът ще могат да обеззаразят себе си, а после и самолета. Полковникът дори им изпращаше някакъв въздушен ескорт, най-вероятно двойка реактивни изтребители.

Всичко вървеше чудесно.

През следващия час продължаваха да набират височина, докато дирижабълът не достигна тавана си от три хиляди метра. Колкото по-високо се издигаха, толкова по-рядка ставаше атмосферата и толкова по-ефективно въздушният кораб използваше горивото си, а това беше особено важно, за да се доберат до „Качимбо“.

Най-сетне се издигнаха над облаците и слънчевата светлина нахлу през прозорците на кабината. Йегер можа да види каква невероятна гледка представляваха — футуристичен дирижабъл и издължен самолет от Втората световна война под него, летящи като едно цяло.

Поради леко заоблената долна повърхност на дирижабъла крилете на самолета стърчаха на петнайсетина метра от двете страни, като се стесняваха в краищата. Йегер реши, че те ще започнат да създават своя подемна сила, когато дирижабълът развие двеста километра в час, и така ще помогнат за придвижването им по-бързо до целта.

Нарова беше погълната от документите, Дейл снимаше всичко, което ставаше за снимане, и на Йегер не му оставаше нищо друго, освен да се възхищава на гледката. Пухкави бели облаци се стелеха под тях чак до хоризонта, а синьото небе бе зейнало широко отгоре. За първи път от цяла вечност Йегер имаше време да помисли за всичко, което се бе случило, и за онова, което ги очакваше.

Шокиращото откровение на Нарова — че е познавала дядо му и е работила с него, че е била третирана едва ли не като роднина — се нуждаеше от сериозно проучване. Разкритието отваряше още куп неизвестни. След като кацнат на „Качимбо“, след като бъдат „в безопасност“, както се изрази тя, двамата с Ирина Нарова трябваше да си поговорят надълго и нашироко. Но на височина три хиляди метра, с противогазите и радиостанциите, едва ли можеха да проведат разговор на четири очи.

Основният приоритет на Йегер бе да измисли какво точно да правят с JU-390 и товара му. Намираха се в нацистки самолет от Втората световна война, пълен с най-големите военни тайни на Хитлер, носещ отличителните знаци на американските ВВС, открит на територия, която се водеше бразилска, но спокойно можеше да е на Боливия или Перу, и изваден от джунглата от една наистина международна експедиция.

Въпросът бе кой има най-основателни претенции към него?

Йегер предположи, че всички възможни агенции ще се съберат в базата „Качимбо“, след като научат за откритието. Полковник Евандро беше добър професионалист и със сигурност им беше избрал част от огромния комплекс, която е далеч от любопитните очи на широката публика и пресата.

Най-вероятно въпросните агенции щяха да настояват — и да получат — информационно затъмнение, докато не решат каква версия на историята да представят на световната общественост. Йегер от опит знаеше, че нещата като цяло се правят по този начин.

Американското правителство щеше да иска да потули напълно ролята си в подпомагането на подобен полет. Същото важеше и за съюзниците от Втората световна война, и най-вече за Великобритания, които несъмнено са участвали във всичко това.

Както бе споделила Нарова, поне част от технологиите в JU-390 най-вероятно бяха все още засекретени и със сигурност трябваше да си останат такива. Те щяха да бъдат изключени от изявлението, предназначено за световната публика.

И Йегер много добре си представяше що за история ще се появи в крайна сметка в пресата:

След като е лежал забравен в джунглата на Амазонка в продължение на седемдесет години, отличителните белези на самолета от Втората световна война едва могат да се различат, но машините с подобни размери са били единици. Дръзките изследователи, които го откриха, незабавно го разпознаха като „Юнкерс“ JU-390, макар че малцина биха могли да си представят изумителния му товар и какво ви могъл да ни каже той за предсмъртните гърчове на нацисткия режим на Хитлер…

Камлер и другарчетата му щяха да бъдат представени като опитващи се да спасят най-добрите си технологии от пепелищата на Третия райх без помощта на съюзниците и независимо от тях. Или нещо подобно. Колкото до телевизионното представление на „Уайлд Дог Медия“, Дейл снимаше като луд и много добре осъзнаваше, че това е шансът на живота му.

Очертаваше се завладяваща история, включваща приключения и загадки, съвсем в стила на Индиана Джоунс. Идеята да играе героя на Харисън Форд не блазнеше особено Йегер, но Дейл беше успял да заснеме доста интервюта с него.

Заснетото си беше заснето и Йегер си представяше много добре изчистената версия на телевизионната поредица — несъмнено със замазка върху част от съдържанието на товарния отсек на самолета, да не говорим за американските отличителни знаци. Може би в крайна сметка наистина щеше да се получи нещо завладяващо.

Другото, което несъмнено се нуждаеше от цензуриране, беше Тъмната сила, която ги преследваше. Имаше достатъчно драма с „изгубените племена“ и Изгубения свят на джунглата, които щяха да бъдат далеч по-апетитни за семейната телевизионна аудитория.

Вероятно Тъмната сила вече се беше отказала от лова, след като наградата им беше отмъкната. Но наличието най-малко на един безпилотен самолет и тежковъоръжен отряд на място означаваше, че зад всичко това стои някоя секретна американска агенция, действаща на своя глава.

Когато създаваш толкова много тайни агенции и им предоставяш пълна власт и никаква отговорност, няма как да не очакваш „ответен удар“, както го наричаха в занаята.

Някога и някъде ще изгубиш напълно контрол и една от въпросните агенции ще престъпи границите на допустимото.