Беър Грилс
Призрачен полет (12)

11.

Йегер бе прекарал нощта сам в апартамента.

Отново беше сънувал онзи сън, който го бе преследвал след изчезването на Рут и Люк. Както винаги, сънят го доведе точно до момента, когато му ги отнеха. Картината бе ясна, сякаш всичко се беше случило едва вчера.

Но в мига, когато го обзе мрачният ужас, той се събуди стенещ сред смачканите, мокри от пот чаршафи. Беше мъчително, че не можеше да отиде до края, да си спомни дори в относителната безопасност на собствените си сънища.

Стана рано.

Извади чифт маратонки от гардероба и излезе да тича по покритите със слана поля. Тръгна на юг, като следваше лекия наклон към плитката долина и горичката Гроув Копис от другата й страна. Сви по пътеката, която правеше широка обиколка през дърветата, и ускори темпото, влизайки в познатия ядящ разстоянията ритъм.

Това открай време бе любимата му част от обиколката — гъстата гора го скриваше от любопитни очи, високите редици борове спираха всеки звук от минаването му. Остави ума си да се настрои към ритъма на тичането, позволи на медитативния пулс на стъпките да успокои разтревоженото съзнание.

Когато излезе отново на слънце в северния край на Фезънт Копс, вече знаеше точно какво трябва да направи.

След връщането си в Уордор взе бърз душ и включи настолния компютър. Изпрати имейл на капитан — вече полковник — Евандро с надеждата, че адресът му е останал същият. След обичайните любезности постави въпрос: кои са другите кандидати, които са се състезавали с „Уайлд Дог Медия“ за поемане на предстоящата експедиция?

Ако някой имаше мотив да убие Анди Смит, със сигурност конкуренцията беше първият заподозрян.

След това взе скъпоценната снимка на жена си и детето си, върна секретния документ в скривалището му във военния сандък на дядо Тед, заключи апартамента и яхна мотора. Пое, без да бърза, по Хейзълдон Лейн, тъй като бе рано и имаше време за убиване.

Спря пред „Тисбъри“ на Бекет стрийт. Беше девет сутринта и заведението тъкмо отваряше. Поръча си яйца на очи, пушен бекон и кафе. Докато чакаше храната, погледът му се спря върху стойката за вестници. Заглавието на най-близкия гласеше: „Преврат в Централна Африка — Чамбара, президентът на Екваториална Гвинея, е заловен“.

Йегер грабна вестника и зачете статията, наслаждавайки се както на новината, така и на отличната закуска.

Питер Бурке беше направил удар — неговият преврат „Пипнах те“ бе постигнал всичките му цели. Бурке бе успял някак да прекара хората си през Гвинейския залив в разгара на тропическа буря. Направил го нарочно, тъй като местен информатор най-вероятно майор Моджо — му казал, че силите на Чамбара няма да са бдителни заради ужасното време.

Хората на Бурке атакували като дяволи във виещата нощ и под проливния дъжд. Хората на Чамбара били напълно изненадани и съпротивата им бързо се разпаднала. Самият президент бил хванат на летището, докато се опитвал да избяга от страната със самолета си.

Йегер се усмихна. Може би все пак щеше да получи седмата страница от манифеста на „Дукесата“ — не че сега това имаше особено значение.

Петнайсет минути по-късно натисна звънеца на вратата. Беше оставил мотора в селото и се бе качил на хълма пеша, като преди това се обади на Дулсе, че идва.

Дулсе. Сладка. Жената на Смит определено заслужаваше името си.

Смит я бе срещнал в Бразилия по време на втората им мисия. Тя бе далечна братовчедка на полковник Евандро. След вихрен роман последва брак и Йегер не можеше да каже, че обвинява Смити, че му е откраднал момичето.

Метър седемдесет и пет; тъмни, горящи очи и бляскава кожа Дулсе беше невероятна. Освен това бе идеалната съпруга, както бе посочил Йегер в речта си като кум, в която същевременно деликатно намекна на булката за лошите навици на Смити, но изтъкна непоколебимата му вярност.

Вратата на Милсайд се отвори. Дулсе стоеше на прага, поразителна като винаги, с храбра усмивка на тъмното си лице. Ала нищо не можеше да скрие суровата мъка, която се таеше непосредствено под повърхността. Йегер й връчи кошница с лакомства, която бе купил от деликатесния магазин, с пъхната набързо написана картичка.

Тя направи кафе, докато той й разказваше кратката версия за трите години, в които беше изчезнал. Разбира се, беше поддържал контакт със съпруга й, но връзката бе предимно еднопосочна — Смити му съобщаваше по имейла, че няма никакви новини за изчезналото му семейство.

Йегер се бе уговорил с най-близкия си приятел, че местоположението му ще остане строго пазена тайна, докато не реши друго. Имаше и условие — ако Смити умре или излезе от строя по някакъв друг начин, адвокатът му да разкрие къде се намира.

Вероятно точно така го бяха открили Раф и Фиъни, макар че не ги попита. След смъртта на Смити нямаше особено значение.

— Имахте ли някакъв проблем? — попита Йегер, докато двамата опитваха приготвения от нея бразилски деликатес. — Нещо, което да го направи нещастен? Дотолкова, че да е посегнал на собствения си живот?

— Разбира се, че не! — Очите на Дулсе проблеснаха гневно. Като типична латиноамериканка тя бе кибритлия. — Как можеш да ме питаш такива неща? Бяхме щастливи. Много щастливи. Не. Анди никога не би се самоубил. Просто е невъзможно.

— Някакви финансови проблеми? — продължи Йегер. — Грижи с децата в училище? Помогни ми. Мъча се да открия нещо.

Тя сви рамене.

— Всичко беше наред.

— Не пиеше ли? Да не се е пропил?

— Йегер, него го няма. И не, amigo, не пиеше.

Очите й срещнаха неговите. Изпълнени е болка. Замъглени. Тежки като буреносен облак.

— Имаше ли белег? — осмели се Йегер. — Нещо като татуировка. На лявото рамо.

— Какъв белег? — Дулсе го погледна неразбиращо. — Нямаше никакъв белег. Щях да знам.

Йегер разбра, че от полицията не са й показали снимката — онази с орела, изрязан в рамото на съпруга й. Не ги винеше. Случаят бе достатъчно травматизиращ за нея — нямаше нужда да й съобщават всички ужасни подробности.

Затова побърза да продължи нататък.

— А какво беше отношението му към онази експедиция в Амазония? Да е имал проблеми с екипа? С Карсън? С филмовата компания? Нещо друго?

— Знаеш какво изпитваше към джунглата. Обожаваше я. Беше толкова развълнуван. — Дулсе помълча. — Може и да има нещо. Разтревожи повече мен, отколкото него. Шегувахме се по въпроса. Срещнах се с екипа. В него е включена една жена. Рускиня. Ирина. Ирина Нарова. Блондинка. Смята се за най-красивата жена на света. Не се понесохме с нея.

— Продължавай подкани я Йегер.

Тя се замисли за момент.

— Нарова… останах с впечатлението, че се мисли за роден водач, че е по-добра от него. Сякаш искаше да му отнеме експедицията.

Йегер мислено си отбеляза да проучи по-обстойно Ирина Нарова. Но пък никога не беше чувал някой да извърши убийство поради подобни причини. От друга страна, залозите никак не бяха малки, особено с телевизионното отразяване по цял свят, което обещаваше международна слава и вероятност за забогатяване.

Може би все пак е имало някакъв мотив.

 

 

Продължи на север. Моторът буквално гълташе километрите.

Странно, но посещението при Дулсе го беше успокоило. Беше потвърдил онова, което знаеше със сърцето си — че всичко в живота на Анди Смит е било наред. Не се е самоубил бил е убит. А сега трябваше да проследи убийците.

На сбогуване бе казал на Дулсе, че ако тя или децата се нуждаят от нещо — от каквото и да било, просто да му се обади.

Пътуването от Тисбъри до границата с Шотландия бе дълго.

Йегер така и не разбра съвсем защо прачичо му Джо бе решил да се премести там, така далеч от приятели и роднини. Все имаше чувството, че се крие, но нямаше представа от какво точно. Бакул Фел, източно от Ланъм, под Хелмур Лох едва ли можеш да намериш по-далечно и затънтено място и пак да останеш на планетата Земя.

Експлорърът му беше хибриден офроуд мотор. Когато зави по черния път, водещ към „Колибата на чичо Джо“, както винаги я наричаха, Йегер се радваше, че е избрал тази машина. Стигна до първия сняг и когато започна да се изкачва, обстановката започна да се влошава.

Колибата се намираше на триста метра надморска височина, на една от малкото поляни в огромната гора между върховете Мосбрай Хайт и Лоу Найс, високи по шестстотин метра. По дебелия сняг си личеше, че от доста дни никой не бе минавал по този път.

Беше закрепил за багажника на мотора кутия с покупки — мляко, яйца, бекон, наденици, овесени ядки, хляб. Беше спрял при „Уестморленд Сървисис“, един от последните магазини, преди да излезе от магистрала М6. Когато стигна до поляната на прачичо Джо, трябваше да стабилизира мотора и с двата си крака, докато преодоляваше дълбоките преспи.

През лятото това място приличаше на рай.

Йегер, Рут и Люк трудно се удържаха да не идват.

Но през дългите зимни месеци…

Преди три десетилетия прачичо Джо бе купил земята от Дирекцията по горите. Беше построил колибата почти сам — макар че постройката беше твърде разкошна, за да заслужава това име. Беше отбил един поток през земята си и бе изкопал няколко малки езерца, които преливаха едно в друго. Целият имот бе превърнат в еко рай; имаше си дори закътани ъгълчета за отглеждане на зеленчуци.

Със слънчевите панели, печката на дърва и вятърната турбина мястото бе почти автономно. Нямаше телефон и мобилен сигнал, така че Йегер не успя да се обади предварително. От металния комин, издигаш се покрай едната страна на къщата, се виеше гъст бял дим — дървата от гората бяха безплатни и най-вече те поддържаха колибата топла.

Прачичо Джо беше на деветдесет и пет и се нуждаеше от топлина, особено когато времето беше лошо като в момента.

Йегер спря мотора, прегази преспите и заблъска по вратата. Наложи му се да чука настоятелно, преди отвътре да чуе глас.

— Добре, добре!

Последва изщракване на резе и вратата се отвори.

Очите надникнаха изпод рошавата снежнобяла коса. Ярки, блестящи, пълни с живот, те сякаш изобщо не бяха изгубили остротата си през изминалите години.

Йегер вдигна кутията с покупките.

— Реших, че може да ти потрябва.

Прачичо му го изгледа смръщено. След смъртта на дядо Тед „чичо Джо“, както го наричаха, бе поел ролята на почетен дядо и се оказа чудесен за тази роля. Двамата бяха много близки.

После очите му светнаха, когато позна неочаквания посетител.

— Уил, момчето ми! Ясно е, че не те очаквахме… Но хайде. Хайде. Влизай. Махай тези мокри дрехи, а аз ще сложа чая. Етел я няма. Излезе да се разходи в снега. На осемдесет и две е, може и осемдесет и три да бяха, а продължава да се мисли за шестнайсетгодишна.

Типично за чичо Джо.

Йегер не го бе виждал от близо четири години. Беше му пращал по някоя картичка от Биоко, но с много малко вести — само колкото да знае, че е още жив. А ето че сега се появяваше неканен на прага му и по типичния си начин чичо Джо бе приел това за нещо напълно естествено.

Поредният обикновен ден в Бакул Мур.

Започнаха с размяна на новините. Йегер описа пребиваването си в Биоко, но без да навлиза в подробности. Чичо Джо пък разказа за последните четири години в Бакул — нямаше големи промени. После попита за Рут и Люк. Не можеше да не го направи, макар дълбоко в сърцето си да знаеше, че ако Йегер е чул нещо, първо на него ще съобщи.

Йегер мрачно потвърди, че изчезването им си остава все същата загадка, каквато беше от самото начало.

След като наваксаха, прачичо му го изгледа с един от онези свои погледи — наполовина суров и изпитателен, наполовина закачлив.

— Е, не се опитвай да ми разправяш, че си изминал целия път посред зима само за да донесеш на стареца покупки, колкото и да съм ти благодарен за тях. Казвай, защо си тук?

В отговор Йегер бръкна в джоба на якето и извади телефона си. Зареди снимката с орела — онзи от документа за операция „Върколак“.

После сложи телефона на масата пред Джо.

— Прощавай за модерните технологии, но това изображение говори ли ти нещо?

Чичо Джо опипа джоба на плетената си жилетка.

— Трябва да си сложа очилата.

После вдигна телефона с изпъната ръка и започна да го накланя насам-натам. Личеше си, че не е запознат с технологията, но когато очите му различиха образа, промяната беше колкото неочаквана, толкова и драматична.

Само за миг лицето му пребледня напълно. Стана бяло като на призрак. С трепереща ръка той бавно остави апарата на масата. Когато вдигна поглед, в очите му се четеше нещо, което Йегер не беше виждал никога преди, нито бе очаквал да види.

Страх.