Беър Грилс
Призрачен полет (18)

17.

Летище „Качимбо“ се намираше в долина, гъсто обрасла с непроходима зелена плетеница, издигаща се по склоновете от двете страни. Първите лъчи на изгряващото слънце започваха да блестят над неравния хоризонт на джунглата подобно на лазери, изгарящи надвисналата плътно над дърветата мъгла. Свирепото тропическо слънце бързо щеше да прогони утринната прохлада.

Колегите на Йегер казваха, че можеш да реагираш само по два начина на джунглата — или я обикваш, или я намразваш от пръв поглед. Онези, които я мразеха, я възприемаха като мрачна, чужда и зловеща. Клаустрофобична. Пълна с опасности. Но за Йегер тя винаги е била точно обратното. Дивото, пищно ликуване на живота, предизвикващата благоговение тропическа екосистема го привличаше неудържимо.

Тръпнеше при мисълта за дивата природа, лишена от украшенията на човешката цивилизация. И всъщност, джунглата бе неутрална. Не й беше присъщо да е враждебна, нито дружелюбна към човечеството. Ако научиш правилата й, настроиш се към нейния резонанс, станеш едно със същността й, джунглата можеше да ти стане фантастичен приятел и убежище.

Предвид всичко това чистата, проста и отдалечена пустош на Cordillera de los Dios, Планината на боговете, нямаше равна на себе си по света. Разбира се, там беше и онзи загадъчен самолет, скрит дълбоко в сърцето на планината.

Някъде отгоре орел харпия нададе самотен, пронизителен писък. От клоните на един от най-високите горски гиганти се разнесе крясък в отговор. Масивното тропическо дърво се издигаше на около четиресет и пет метра над тънещата в сенки гора. Короната му се разстилаше високо над зеления балдахин в борба за повече слънчева светлина.

И сега клоните му се къпеха в първите лъчи на славното утро.

Подобно на крал, гледащ отвисоко всичко.

Най-високите клони представляваха идеалната наблюдателница, от която орелът да набележи плячката си. Йегер се загледа в короната, обсипана с фини розови цветчета. Това дърво беше единственото, което цъфтеше. И привличаше погледите към себе си — пъстроцветно петно, заобиколено от всички страни от тъмнозелено море.

Забеляза гнездото.

Двойка орли.

Несъмнено имаха гладни пиленца за изхранване.

За момент Йегер си представи, че е онзи орел, реещ се високо над джунглата с криле, разперени на два метра. Видя се как се понася към затънтената пустош, където лежеше загадъчният самолет. С орловия си поглед можеше от няколкостотин метра да засече бързаща по земята мишка. Откриването на мястото на катастрофата с голите клони, лишени от живот и зеленина, би било лесно като детска игра.

Мислено се рееше в небето над така неестествената сцена. Напълно неподвижна. Безжизнена. Дори призрачна.

Какво беше причинило смъртта на гората?

Какви тайни — какви опасности — криеше мистериозният самолет?

За момент си спомни за Reichsadler. В трескавата лудница на последните няколко дни рядко имаше време да мисли за онзи жесток стилизиран орел, за пророческия мрак. Странно, че такава великолепна птица можеше да бъде едновременно символ на такова зло и на такава дива свобода и красота.

Сун Дзъ, древният китайски военачалник, пръв беше казал: опознай врага си.

Като военен Йегер бе превърнал тази мисъл в своя мантра.

Беше свикнал да се изправя срещу враг, когото познава и разбира добре. Враг, когото беше изучавал усилено по сателитни изображения, разузнавателни снимки и инструктажи от най-добрите разузнавателни служби в света. Като прехващаше комуникации. Като използваше разузнавателни сведения от самото място — шпионин или информатор в лагера на лошите.

Преди всяка мисия се уверяваше, че познава отблизо и достатъчно добре врага си, за да го победи. Но ето че сега щеше да се изправи срещу куп потенциални опасности, които нито познаваше, нито разбираше напълно.

Каквито и да бяха рисковете, те си оставаха неизвестни.

Който и да бе врагът, той си оставаше безлик.

Непознат.

Несъмнено точно това бе уплашило Йегер — отправянето към онази безименна и непозната опасност.

Но поне вече си го беше изяснил.

Поне вече знаеше.

След като стигна до това осъзнаване, Йегер се почувства малко по-уверен. Обърна се към самолета. Чу пронизителния вой на помощните двигатели, задвижващи гигантските турбини. Огромните перки се завъртяха бавно и тежко, сякаш потопени в гъст петмез.

Някакъв джип се носеше по изровения черен път покрай пистата. Йегер предположи, че някой идва да го откара при чакащия самолет. Колата спря и от нея слезе фигура, която не можеше да сбърка — полковник Евандро.

Висок метър и деветдесет, тъмноок, жилав и атлетичен въпреки възрастта си, полковникът от БСО не се беше променил никак от годините, когато Йегер служеше с него. Тогава Евандро беше избрал да премине през ада на подбора на САС, за да оформи частта си по образеца на британския полк — и Йегер му се възхищаваше заради това.

— Време е да се качваш — подкани полковникът. — Хората ти правят последна подготовка преди излитане.

Йегер кимна.

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш с нас?

Полковникът се усмихна.

— Ако трябва да съм честен, бих го направил с най-голямо удоволствие. Бумагите съвсем не са моята стихия. Но заедно с ранга идват и обичайните глупости.

— В такъв случай по-добре да тръгвам.

Евандро протегна ръка.

— Късмет, приятелю.

— Мислиш ли, че ще ни е нужен?

— Това е Амазония — сви рамене полковникът. — Очаквай неочакваното.

— Очакван неочакваното — като ехо повтори Йегер. Мъдри думи.

Двамата се качиха в джипа и се понесоха обратно към чакащия ги „Херкулес“.