Беър Грилс
Призрачен полет (52)

51.

Йегер застана на самия ръб.

Екипът му се бе скупчил плътно зад него. Отляво и отдолу огромни водни маси преливаха през ръба на водопада и скалата под краката му бе мокра и хлъзгава. Като погледнеше към стената от падаща вода, имаше чувството, че самата земя се движи.

Обърна се към пустотата, където имаше единствено водни пръски и мъгла, както и мощни възходящи потоци топъл тропически въздух.

Пурувехуа бе здраво привързан за него — щяха да скачат в тандем.

Всеки от хората му, с изключение на един щеше да скача в тандем с воин амахуака.

Джо Джеймс, един от най-силните в екипа и най-опитният в подобни скокове, също щеше да извърши краткия полет с допълнителна тежест — с каяк. На Нарова й хрумна, че лодката може да им свърши добра работа, след като преодолеят Дяволския водопад.

Тъй като трябваше да снима, Дейл щеше да скочи последен. Той бе най-неопитният парашутист от всички и имаше доста предизвикателната задача да заснеме всички скокове. За да го улесни поне малко, Йегер му беше предложил да скочи сам.

Той се наведе още повече към пропастта и побутна Пурувехуа напред. Последна пауза, дълбоко поемане на въздух, след което прекрачиха точката, от която няма връщане, и се понесоха надолу.

Както беше очаквал, нямаше нужда да се засилват, преди да скочат от ръба. Скалата стърчеше доста над бездната и двамата падаха стабилизирани. Но въпреки това беше добре, че Пурувехуа не изпадна в паника и не започна да се мята и да размахва ръце и крака, което можеше да доведе до въртеливо падане. Сега спокойствието на младия воин показваше достойнствата си.

Телата им се ускоряваха, а издигащият се топъл и влажен въздушен поток ги подхвана и ги понесе от отвесната скала към бялата мъгла.

„Две хиляди, три хиляди…“ — броеше наум Йегер.

— Дърпай!

Сам беше сгънал парашута си, което едва ли можеше да се нарече идеален вариант. За момент се уплаши, че парашутът няма да се отвори — и че двамата с Пурувехуа ще свършат много мокри и много мъртви, при това много бързо. Но в следващия миг усети познатото рязко дърпане и коприната се разгъна над тях, а отделните панели на парашута се издуха от топлия въздух.

Ревът на падащата вода едва не го оглушаваше и Йегер усети как въздушното течение ги задърпа нагоре, докато не се зареяха в лепкавата влажна мъгла на сто и петдесет метра под ръба.

За момент Йегер се озова пред дъгоцветна стена — водните пръски пречупваха силната светлина. В следващия миг дъгата изчезна, когато Йегер се завъртя с гръб към водопада, към ширналата се джунгла.

Дръпна десните въжета за управление и започна да се спуска в спирала, като внимаваше да стои далеч от разлепената вода, падаща свободно до него.

Ако попаднеше в нея, двамата с Пурувехуа бяха обречени.

Продължи да се спуска към вира. Пираня. Малко неща плашеха Уил Йегер — и перспективата да бъде наръфан до смърт от черните риби с остри зъби беше едно от тях. Спрямо размерите си пиранята имаше по-силна захапка от тази на тиранозавър и три пъти по-силна от захапката на кайман.

Погледна надолу.

Вирът беше на около сто и двайсет метра под тях и приближаваше бързо.

Дръпна ципа на джоба на гърдите си и пръстите му се свиха около студения метал на ръчната граната.

През трите изгубени години, прекарани на Биоко, Йегер беше овладял недооцененото изкуство да убива времето. Един от начините да го прави бе проучването на съдбата на „Дукесата“ — онзи загадъчен кораб от Втората световна война, за чието залавяне Великобритания сякаш е била готова да рискува всичко.

Друг начин за убиване на времето бе риболовът.

Винаги ловеше риба в компанията на някой селянин от Фернао, само че местните жители не използваха често традиционните мрежи и въдици. Те предпочитаха да ловят риба с динамит. Методът беше лош за природата и пречеше на разговорите, но пък не можеше да се отрече, че бе ефективен от гледна точка на улова — направо изхвърляше рибата от водата.

Йегер извади гранатата и дръпна със зъби халката, като стискаше лоста на взривателя. Трябваше да благодари на полковник Евандро за няколкото гранати, които носеше — макар никога да не си беше представял, че ще ги използва по начина, по който възнамеряваше да го направи сега.

Когато прецени, че времето и разстоянието са подходящи, Йегер пусна гранатата.

Тя полетя надолу към вира. Щеше да експлодира след шест секунди, когато според преценката на Йегер щяха да са на около два метра над водата.

Видя как гранатата пада и вдига вълнички по повърхността. Секунда-две по-късно тя експлодира и във въздуха се вдигна стълб пяна, който след това падна обратно в кипналата вода.

Докато се насочваше към центъра на експлозията, Йегер в последния момент пусна втора граната. Веднъж инструкторът по взривове му беше казал, че ако някога се съмняваш колко експлозив да сложиш, винаги слагай повече.

Втората граната избухна и този път водните пръски стигнаха до краката им. Йегер вече виждаше зашеметените риби да се носят по повърхността с коремите нагоре. Молеше се с всички сили опитът му да успее.

Кубинките му стигнаха до водата и в същия миг Йегер дръпна ремъка за освобождаване на парашута. Ирина Нарова падна във водата от лявата му страна, Летисия Сантос — от дясната. Алонзо ги последва отпред, а Камиши отзад — и всеки от тях бе скочил с един воин амахуака.

Петима приземили се — общо десет с индианците.

Време беше да стигнат до брега.

След като огледа внимателно водата отгоре, Пурувехуа го бе посъветвал къде точно да скочат — непосредствено до една евигуа — място, където земята се вдаваше в реката.

С няколко мощни загребвания Йегер стигна до сушата, излезе и се обърна назад. Още и още зашеметена риба изплуваше на повърхността, а екипът му и индианците гребяха усилено към брега.

Горе характерната фигура на Джо Джеймс се спускаше по спирала за предпоследното приводняване. Към него беше привързан най-големият син на вожда Гуайхутига, а каякът висеше на въже под него. Лодката падна първа във водата, Джеймс и индианецът я последваха, освободиха се от парашута и се насочиха към сушата, като Джеймс влачеше каяка след себе си.

Последен беше Дейл.

Беше останал горе, за да заснеме всички скокове. След това изключи камерата си, прибра я в непромокаема торба и я напъха дълбоко в раницата.

Йегер проследи как Дейл скача и отваря парашута, как се понася надолу към вира.

Внезапно се разнесе тревожен вик.

— Пуруг! Рибите! Скачат!

Беше Пурувехуа. Йегер погледна в посоката, в която сочеше младият воин. И наистина, една блестяща черна риба скочи високо над повърхността. Сред блестящата вода Йегер различи зейналата уста с два реда страховити остри зъби под огромните, черни като смъртта очи.

Приличаше на миниатюрна и невероятно злобно изглеждаща версия на акула, цялата мощно тяло и челюсти. Миг по-късно водата на мястото, където се бяха приземили, завря.

— Пираихунухуа! — извикаха индианците.

Йегер нямаше нужда да го предупреждават. Черните пирани разкъсваха мъртвите и умиращите риби, зашеметени от гранатите. Бяха стотици, а Дейл се спускаше право към тях.

За момент Йегер понечи да хвърли трета граната, но Дейл бе твърде ниско и експлозията щеше да го засегне.

— Пирани! — извика Йегер. — Пирани! — Той замаха с ръце и започна да сочи енергично водата пред себе си. — Насам! Насам! Ще те изтеглим!

За един ужасен момент си помисли, че Дейл не го е чул и ще цопне насред побеснелите риби — за да бъде разкъсан за секунди.

В последния момент младежът рязко — прекалено рязко — зави наляво и се понесе устремно към Йегер и останалите. Беше твърде високо и се спускаше под неправилен ъгъл. Парашутът му се закачи за върховете на дърветата, надвиснали над водата.

Най-горните клони се счупиха от удара и в следващия миг Дейл увисна над водата, като се люлееше напред-назад.