Беър Грилс
Призрачен полет (70)

69.

Йегер написа бързо съобщение:

На линия съм.

Веднага щом го изпрати, в ефира се разнесе дрезгавият глас на едрия маор.

— „Блек Хоук“, тук „Еърлендър“. Чуваме ви.

— С кого говоря? — попита командирът на хеликоптера.

— Такавеси Рафара, оперативен офицер, „Еърлендър“. А аз с кого разтварям?

— Господин Рафара, въпросите задавам аз. Аз държа картите. Свържете ме с господин Йегер.

— Отхвърлено. Аз съм оперативният офицер на този съд. Всички комуникации минават през мен.

— Повтарям, свържете ме с господин Йегер.

— Отхвърлено. Всички комуникации минават през мен — повтори Раф.

Водещият „Блек Хоук“ откри огън.

Използваше страховитата шестцевна картечница „Гатлинг“ 50-и калибър. През краткия трисекунден откос въздухът под хеликоптера почерня от изхвърлените гилзи. За тези три секунди той бе изстрелял над сто бронебойни куршума, всеки с размерите на детски юмрук.

Откосът мина на цели триста метра пред гондолата на дирижабъла, но посланието бе кристално ясно. Можем да ви направим на решето сто пъти за нула време.

— Следващият откос ще бъде по гондолата — заплаши командирът на хеликоптера. — Свържете ме с Йегер.

— Отхвърлено. На борда няма Йегер.

Раф подбираше внимателно думите си. Технически погледнато, бе казал истината — Йегер не се намираше на борда на дирижабъла.

— Слушайте много внимателно, господин Рафара. Навигаторът ми откри разчистен терен на сто и петдесет километра на изток, с координати 497865. Ще кацнете на тези координати. И да сме наясно — когато го направите, искам да проверя всеки член на екипажа ви. Потвърдете, че разбирате инструкциите ми.

— Изчакайте.

Чу се сигнал за получено съобщение:

Отговор?

Йегер написа:

Кацнем ли, мъртви сме. Всички. Възрази.

— „Блек Хоук“, тук „Еърлендър“ разнесе се гласът на Раф. — Отхвърлено. Продължаваме по планирания курс. Ние сме международен екип на цивилна експедиция. Не пречете, повтарям, не пречете на този полет.

— В такъв случай погледнете хубаво отворената врата на водещия хеликоптер — каза командирът на „Блек Хоук“. — Виждате ли фигурата на нея? Това е един от любимите ви индианци. И като бонус държим и един от хората ви.

Мислите на Йегер запрепускаха. Щом като на хеликоптера имаше амахуака и някой от екипа му, значи врагът беше обкръжил една от групите и бе заловил поне няколко души. Нататък бе лесно да ги натоварят на хеликоптера, като използват разчистената зона, където бе лежал самолетът.

— Мисля, че някои от вас познават този дивак — насмешливо каза командирът. — Името му означава „голямото прасе“. Много подходящо. А сега го вижте как лети.

В следващия миг една тънка като пръчка фигура полетя от първия хеликоптер.

Дори от това разстояние се виждаше, че е воин амахуака, който крещи безмълвно, докато пада към земята. Тялото бързо бе погълнато от облаците, но миг преди това на Йегер му се стори, че разпознава огърлицата на врата му — гуираг’уая, украшението от къси пера, всяко символизиращо убит неприятел.

През цялото му същество премина ослепителна ярост, докато тялото на брата на Пурувехуа изчезваше от поглед. Гуайхутига беше спасил живота на Йегер на въжения мост, а сега летеше към смъртта си, задето Йегер и хората му се опитваха да спасят собствените си кожи. Заби юмрук в стената на самолета, обхванат от влудяващо безсилие.

— Имам още няколко диваци продължи командирът на хеликоптера. — За всяка минута, през която отказвате да промените курса към координати 497865, ще изхвърлям по един. О, членовете на експедицията ви също ще ги последват. Изпълнете нареждането. Променете курса. Една минута. Времето тече.

— Изчакайте.

Йегер отново получи съобщение:

Отговор?

Погледна към Дейл и Нарова. Какво трябваше да каже, по дяволите? Нарова вдигна чантата с документи.

— Те искат нещо, което е на самолета — заяви тя. — Нещо, което им трябва. Не могат да ни свалят.

Ръката на Йегер увисна над клавиатурата на телефона, докато събираше сили да напише онова, което трябваше. Накрая, въпреки надигащото се гадене, набра съобщението:

Самолетът им трябва непокътнат. Няма да ни свалят. Не изпълнявай.

— Продължаваме по планирания си курс — разнесе се гласът на Раф. — И ви предупреждаваме, че заснемаме всичко и прехвърляме материала на сървър, откъдето ще бъде пуснат по интернет. — Не беше съвсем вярно, разбира се, а класически блъф и импровизация на Раф. — Снимаме ви и ще бъдете изправени пред съда и обвинени за престъпленията ви…

— Дрън-дрън — прекъсна го командирът. — Това са необозначени хеликоптери. Не схващаш ли, задник такъв? Ние не съществуваме. Мислиш си, че можеш да съдиш призраци за военни престъпления. Глупак. Промени курса според нареждането, или посрещни последиците. Кръвта е върху твоите ръце…

Още една кльощава фигура полетя от хеликоптера.

Докато индианецът се премяташе през ослепителната синева, Йегер се опита да прогони мисълта как Пурувехуа се забива в джунглата далеч долу. Беше невъзможно да разбере кой точно е изхвърленият от хеликоптера воин, но смъртта си беше смърт, убийството — убийство.

Умът му крещеше.

Колко много кръв щеше да има върху ръцете му…

— Дотук добре — продължи командирът на хеликоптера. Използвахме двама от квотата диваци. Остава ни още един. Ще изпълните ли заповедта, господин Рафара, или и последният ще трябва да се учи да лети?

Раф не отговори. Ако променят курса и кацнат със самолета на координатите, както им бе наредено, с тях беше свършено. Знаеха го. По време на курсовете по крав мага Раф и Йегер бяха научени да не изпълняват две заповеди — да бъдат местени другаде и да бъдат връзвани. И двете вещаеха катастрофа. Изпълняването на подобно нареждане нямаше да доведе до добър край за никого.

Йегер извърна очи, когато и трета фигура се запремята в небето, размахвайки безпомощно ръце в опит да се хване за редкия въздух. В ума му проблесна спомен. Пурувехуа му казваше, че често е летял като топена, големия бял орел, реещ се над планините.

„Много пъти съм летял високо като топена — беше му казал Пурувехуа. — Над просторни океани и до далечни планини“.

Споменът измъчваше Йегер повече, отколкото можеше да понесе.

— А сега, господин Рафара, преминаваме към наистина интересната част. Второ действие, в което главните герои ще бъдат вашите другари. Първа сцена — погледнете фигурата на вратата. Не изгаря от желание да се учи да лети. Променете курса към указаните координати, иначе приятелят ви ще поеме по еднопосочния път към размазгедон. — Командирът се засмя на собственото си остроумие. — Една минута. Времето тече.

Сигнал за получено съобщение.

Отговор?

Йегер виждаше светлорусата коса, която блестеше на слънцето, докато замъкваха насила фигурата до вратата на хеликоптера. Макар да смяташе, че Стефан Крал е предателят сред групата, Йегер не можеше да е напълно сигурен в това, а при мисълта за малките му деца у дома в Лондон стомахът му се сви още повече.

Насили се да напише отговора.

Предупреди ги, че ПЕ е пратил изтребители.

Карай го да говори.

— Продължаваме по планирания курс — разнесе се гласът на Раф. — И ви предупреждаваме, към нас лети ескорт от изтребители на Бразилските военновъздушни сили…

— Знаем за другарчетата ви от БСО — прекъсна го командирът на хеликоптера. — Мислите си, че имате приятели на високи места! — Той се изсмя. — Няма да повярвате какви високопоставени приятели имаме ние. Така или иначе, самолетите на полковника са на поне на деветдесет минути път оттук. Изпълнете заповедта, или ще умрат още хора.

— Отхвърлено — повтори Раф. — Продължаваме по курса си.

— Добре, тогава ще приближа хеликоптера още малко заяви командирът. За да можете да пожелаете на приятеля си приятен полет.

Трите хеликоптери приближиха, без да развалят стегнатата си формация, докато се озоваха на не повече от сто и петдесет метра от дирижабъла и самолета. Когато заеха позиция, фигурата на словашкия оператор бе избутана до самия ръб на отворената врата.

— Последен шанс — изхриптя командирът. — Променете курса.

— Отхвърлено упорито повтори Раф. — Продължаваме според плана.

Стефан Крал беше блъснат навън.

Докато тялото му летеше и се премяташе надолу в ослепително синьото небе, Йегер чу как Дейл повърна на пода зад него. Самият Йегер имаше чувството, че го разкъсват.

Предател или не, никой не биваше да свършва живота си по такъв начин — особено един млад баща.