Беър Грилс
Призрачен полет (19)

18.

Йегер спря до пилотската кабина и надникна през отворения страничен прозорец.

— Времето засега е добро над означената зона — извика пилотът. — Излитаме след петнайсет минути. Става ли?

Йегер кимна.

— Честно казано, колкото по-скоро, толкова по-добре. Бездруго мразя да чакам.

Екипажът на самолета беше изцяло американски и по маниерите и външния им вид Йегер ги определи като бивши военни. Самият самолет беше ангажиран от Карсън от някаква частна транспортна компания и Йегер беше получил уверения, че тези момчета са най-добрите в бизнеса. И наистина не се съмняваше, че ще го закарат до нужната точка в небето, от която да скочи заедно с екипа си.

— Искаш ли някаква музика? — попита пилотът. — За П-часа?

Йегер се усмихна. П-час означаваше „парашутен час“, времето, когато щяха да се хвърлят от задната рампа във висшата бездна.

Въздушно десантите екипи имаха стара традиция да пускат музика, докато се готвят за скока. Това напомпваше адреналина и разтуптяваше сърцата преди полета надолу към битката — или в този случай, към пътешествието в един модерен Изгубен свят.

— Нещо класическо — предложи Йегер. Може би Вагнер? Имаш ли записи?

Предпочитаната от него музика открай време беше от този род. Контракултура, както смятаха другарите му, но старите произведения винаги му помагаха да се съсредоточи. А точно сега Йегер определено се нуждаеше от съсредоточаване.

Той щеше да поведе скока, за да насочва останалите. И нямаше да скача сам.

Ирина Нарова бе постъпила в екипа късно — твърде късно, за да може Анди Смит да я включи в необходимия опреснителен курс. Избраният подход на експедицията беше да скачат от голяма височина и да отворят рано парашутите си — така щяха да се носят километри във въздуха до целта.

Йегер трябваше да направи скок в тандем — да се хвърли в бездната от девет хиляди метра височина заедно с привързан за него човек — Ирина Нарова. Точно сега определено имаше нужда от доза успокояваща музика.

— Имам „Магистрала към Ада“ на AC/DC, „Стълба към небето“ на „Цепелин“. „Зизи Топ“ и „Моторхед“. Малко Еминем, Фифти Сент и Фатбой. Избирай, приятел.

Йегер бръкна в джоба си, извади компактдиск и го метна на пилота.

— Пробвай това. Четвъртото парче.

Пилотът погледна диска.

— „Полетът на валкириите“ на Вагнер. — Той изсумтя. Сигурен ли си, че не искаш „Магистрала към Ада“?

Запя парчето, като си тактуваше с пръсти по корпуса на самолета.

Йегер се усмихна.

— Да го запазим за обратния път, а?

Пилотът завъртя очи.

— Шантави хора сте вие англичаните. Научете се да разпускате! Ще ви покажем как!

Йегер смяташе, че „Полетът на валкириите“, използван и в незабравимия филм за виетнамската война „Апокалипсис сега“, ще пасне идеално на мисията. Освен това мелодията беше близка до предпочитаното от пилота парче, а Йегер смяташе, че винаги е добре пилотите да са доволни.

Екипажът имаше трудната задача да изрита десетимата от трюма в точния момент и на точното място, за да достигнат целта си мъничка полянка на десетина километра под тях.

В момента пилотът на практика държеше живота на Йегер — и този на екипа му — в ръцете си.

Йегер отиде при задната рампа и се качи. Погледът му обходи тъмния трюм, осветен тук-там от червени светлини. Деветима скачачи, десет с него. Не познаваше добре нито един — за разлика от положението, с което бе свикнал в армията. Бяха разполагали само с няколко дни за подготовка и това беше всичко.

Екипът му беше напълно екипиран. Всеки носеше дебел и тромав костюм, специално пригоден за скокове от големи височини. Беше неприятно, че се налагаше да ги обличат — веднага щом се озовяха в джунглата, щяха да се сварят в тях, но без защитата им щяха да замръзнат до смърт по време на дългото спускане през редкия леден въздух.

Щяха да скочат от височина с триста метра по-голяма от тази на Еверест, в зоната на смъртта. Температурата щеше да е минус петдесет градуса, а ветровете бяха страховити. Без специален костюм, маска, ръкавици и шлем щяха да замръзнат за секунди, а се налагаше да висят под парашутите доста по-дълго време.

Скокът от по-ниско бе невъзможен, по простата причина че сложната траектория на летене бе изчислена да ги отведе точно до мястото на кацане и изискваше да се спускат с парашут четиресет и няколко километра, а подобно разстояние можеше да се постигне само ако се скочи от голяма височина. Това имаше и допълнителното предимство, че ще е по-зрелищно за телевизионните зрители.

В центъра на трюма лежаха два огромни контейнера с форма като на рула тоалетна хартия. Те бяха толкова тежки, че ги бяха монтирали върху релсите, минаващи по дължината на пода. Двама от най-опитните скачачи — Хиро Камиши и Щефан Краков — щяха да се привържат за тях малко преди скока и да ги спуснат на земята.

Вътре имаше надуваеми лодки и помощно оборудване, което бе твърде обемисто и тежко, за да се носи на гръб. Камиши и Краков щяха да „яхнат тръбата“, както се казваше. Физическото усилие щеше да е страхотно, но Йегер беше сигурен в двамата.

Единствено той, Уил Йегер, имаше по-предизвикателна задача, но си каза, че е скачал в тандем десетки пъти и не бива да се тревожи, че няма да спусне Ирина Нарова жива и здрава.

Зае позиция срещу екипа си. Хората му бяха насядали на седалките от едната страна на самолета. На отсрещната страна седяха ПД — парашутните диспечери, чиято работа беше да им помогнат да скочат безопасно.

Тъй като отделните звена в експедицията бяха пръснати по половината свят, трябваше да определят някакво стандартно време. И сега Йегер се готвеше да направи същото, което и при военните операции. Той се отпусна на коляно и запретна левия си ръкав.

— Внимание — извика. Налагаше се да вика, за да го чуят през шума на турбините. Определяме час Зулу.

Редицата фигури в обемисти костюми тромаво вдигнаха часовниците си. Точното им синхронизиране беше жизненоважно.

Техният екип и екипажът на дирижабъла щяха да действат според боливийската часова зона. Самолетът излиташе от Бразилия, която бе с един час преди Боливия, а централата на „Уайлд Дог Медия“ в Лондон — с още два часа напред.

Щеше да е безсмислено Йегер да вика екип да ги прибере, ако той или те пристигнат на мястото на срещата три часа по-късно поради разминаванията на часовите зони. Зулу беше приетият глобален стандарт, по който работеха всички военни — и експедицията щеше да го използва оттук нататък.

— Трийсет секунди до 0:00 Зулу — обяви Йегер.

Всички се загледаха в секундарниците си.

— Двайсет и пет секунди — каза Йегер и погледна хората си. — Всичко наред ли е?

Всички вдигнаха палци. Очите им блестяха от възбуда зад кислородните маски. При скокове от голяма височина се налагаше да дишаш чист кислород и трябваше да започнеш преди отлитането, за да намалиш опасността от височинна болест, която можеше да те извади от строя, дори направо да те убие.

Кислородните маски предотвратяваха подобна опасност. Йегер се почувства обнадежден. Екипът му изглеждаше повече от готов да навлезе в Кордилера де лос Диос.

— Десет секунди… — продължи да брои Йегер. — Седем… четири, три, две: Сега!

По дадения знак всички кимнаха утвърдително. Бяха синхронизирани към час Зулу.

Всички носеха качествени часовници, но нито един не беше особено бляскав. Златното правило гласеше: колкото по-малко копчета и екстри, толкова по-добре. Последното, което ти трябва, е часовник с един милион функции. Големите копчета и циферблати имаха навика или да се чупят, или да се повреждат. „Всичко трябва да е просто и устойчиво на глупаци“ — такъв беше съветът, запечатан в съзнанието му от дните на подбора за САС.

Йегер носеше стандартен матовозелен армейски часовник. Стрелките му светеха съвсем слабо, за да не го издават в тъмното, и нямаше никакви лъскави или хромирани повърхности нищо, което да проблесне точно когато го искаш най-малко. Като военен носеше този часовник и поради друга причина — той не го отличаваше от другите обикновени войници.

Ако врагът те залови, нищо по теб не трябва да те издаде, че си специален. Йегер и хората му имаха навика преди всяка мисия да махат всякакви етикети от дрехите си и да не носят нищо, което да показва тяхната самоличност, чин или военна част.

Подобно на всеки друг в отряда му, Йегер беше обучен да бъде безличен.

Е, почти.

Както и сега, той допускаше едно изключение от правилото. Винаги носеше две снимки, ламинирани и скрити в лявата му подметка. Първата беше на кучето от детството му — планинско коли, подарък от дядо му Тед. Безупречно обучено, абсолютно вярно, то го следваше навсякъде. Втората снимка бе на Рут и Люк — Йегер отказваше да остави този спомен зад себе си.

Носенето на подобни снимки беше недопустимо при мисия, но някои неща бяха по-важни от правилата.

След като часовниците бяха синхронизирани, Йегер пристъпи към парашута си. Намести го на гърба си, стегна ремъците и щракна тежката метална закопчалка на гърдите. Накрая придърпа ремъците около бедрата. Сега на гърба си носеше еквивалент на голям чувал въглища, а това бе само началото.

В началото скоковете от големи височини се правеха с парашутна система, закрепена на гърба на скачащия заедно с тежката раница с екипировка. Това обаче правеше задната част на парашутиста много тежка. Ако по една или друга причина (а те не бяха малко) скачащият изгубеше съзнание във въздуха, цялата тежест на гърба щеше да го превърти по време на свободното падане.

Парашутът беше настроен да се отвори автоматично на определена височина, но ако скачачът бе в безсъзнание и с гръб надолу, парашутът щеше да се отвори под него. Така човекът щеше да падне в него, да се оплете като вързоп мокро пране и да полети като камък към земята.

За щастие, Йегер и екипът му използваха далеч по-модерна система — ВТ80. При нея тежката раница висеше в здрава торба, закрепена отпред. Така дори да изгубеше съзнание, парашутистът щеше да пада, обърнат с лице към земята. Парашутът щеше да се отвори автоматично над него, което му спасяваше живота.

Диспечерите се засуетиха около Йегер, проверяваха ремъците и нагласяха товара му. Това беше особено важно. При скок като този можеха да прекарат във въздуха и цял час. Ако тежестта не беше равномерно разпределена или ремъците бяха хлабави, целият товар щеше да се мести, да прежули кожата и да извади от равновесие спускащия се.

Последното, което искаше Йегер, беше да падне в джунглата с натъртени и ожулени слабини и рамене. В топлата и влажна обстановка раните загнояваха. Всяко подобно нараняване означаваше край на експедицията за жертвата.

Йегер си сложи обемистия шлем. Диспечерите закрепиха кислородната бутилка на гърдите му и му дадоха маската, която той свърза с бутилката с гумен маркуч. Притисна маската към лицето си и рязко пое въздух, за да се увери, че прилепва плътно.

На височината, от която щяха да скочат, нямаше да има почти никакъв кислород.

Ако дихателната система откажеше дори за секунди, с него щеше да е свършено.

Почувства неудържим прилив на еуфория, когато чистият кислород нахлу в мозъка му. Сложи си кожените ръкавици, а върху тях надяна дебелите ръкавици на предпазния костюм, предназначени да го предпазват от убийствения студ на големи височини.

Щеше да скочи, преметнал на лявото рамо оръжието си — стандартна пушка „Бенели М4“ със сгъваем приклад, с насочено надолу дуло, привързано към тялото му. Винаги имаше вероятност по време на скока да изгубиш раницата си и затова беше жизненоважно оръжието да остане при теб.

Йегер не очакваше този път долу да го очаква вражеска сила, но трябваше да има предвид племената, с които никой не бе установявал контакт. За последен път амазонските индианци бяха разкрили съществуването си, когато бяха засипали с отровни стрели група златотърсачи, направила грешката да навлезе в тяхна територия.

Златотърсачите се бяха спасили с бягство и бяха оцелели по чудо.

Йегер не обвиняваше индианците, че защитават така решително територията си. Ако единственото, което им предлагаше външният свят, беше незаконен добив на злато, а най-вероятно и дърводобив, симпатиите му бяха изцяло на страната на местните — защото минното дело и дърводобивът означаваха замърсяване и унищожаване на горския им дом.

Но това означаваше също, че всеки навлязъл в територията на индианците — включително и екипът на Йегер щеше да се приема за враг, особено ако се спуска от небето в самото сърце на света им. Истината бе, че Йегер нямаше представа с какъв враг могат да се сблъскат на земята и дали изобщо ще има враг, но обучението му го беше научило винаги да бъде подготвен.

Затова беше избрал за свое оръжие пушката. Тя беше идеална за близък двубой в гъстата джунгла. Изстрелваше широк конус сачми, така че не беше напълно задължително да вижда противника в мрака и гъсталаците.

Просто насочваш пушката в нужната посока и дърпаш спусъка.