Беър Грилс
Призрачен полет (3)

2.

Джипът излезе от затвора „Блек Бийч“ в Биоко, каран от приведения над кормилото Раф. Маорът подаде на Йегер бутилка вода.

— Пий. В хладилната чанта има още — посочи той с палец назад. — Изпий колкото можеш повече. Обезводнен си. А ни предстои натоварен ден…

Раф замълча, замислен за пътуването, което ги очакваше.

Йегер остави тишината да се проточи.

След прекараните в онзи затвор седмици тялото му се беше превърнало в същинска каша. Всяка става го болеше ужасно. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто го бяха хвърлили в килията; откакто бе пътувал в кола; откакто бе обливан от лъчите на тропическото слънце на Биоко.

Трепваше от болка при всяко подскачане на колата. Пътуваха по крайбрежния път — тънка лента асфалт, водеща към Малабо, единственото по-голямо населено място на Биоко. Пътищата с настилка в малката островна държава край Африка се брояха на пръсти. Петролните пари на страната отиваха най-вече за изграждането на нов дворец за президента, за поредното попълнение към флота му от гигантски яхти или за допълнително раздуване на швейцарските му банкови сметки.

Раф посочи таблото.

Вътре има слънчеви очила, друже. Май слънцето не ти понася.

— От доста време не съм го виждал.

Йегер отвори жабката и извади чифт фалшиви „Оуклейс“. Погледна ги за момент.

— Менте? Винаги си бил скръндза.

Раф се разсмя.

— Който рискува, печели.

По измъченото лице на Йегер плъзна усмивка. И от нея болеше адски. Имаше чувството, че не се е усмихвал от цяла вечност — усмивката заплашваше да разчупи физиономията му на две.

През последните седмици беше започнал да вярва, че никога няма да излезе от онази килия. Никой нямаше представа, че е там. Беше приел, че ще умре в затвора, изчезнат и потънал в забрава, и че трупът му, подобно на безбройните трупове преди него, ще бъде хвърлен на акулите.

Направо не можеше да проумее, че е жив и свободен.

Тъмничарят ги беше извел от полутъмното мазе, където се намираха килиите за мъчения, вървеше безмълвно покрай опръсканите с кръв стени. На същото място изхвърляха боклука и телата на онези, които бяха умрели в килиите си и бяха готови за среща е акулите.

Йегер нямаше представа що за сделка бе сключил Раф, за да го измъкне.

Никой не излизаше от затвора „Блек Бийч“.

Никога.

— Как ме намери? — Думите му увиснаха тежко в тишината.

Раф сви рамене.

— Не беше лесно. Доста трябваше да поработим. Фиъни, Карсън и аз. — Той се разсмя. — Радваш ли се, че си направихме труда?

Йегер също сви рамене.

— Тъкмо започнах да опознавам майор Моджо. Готин тип. От онези, за които би омъжил сестра си. — Той погледна маора. — Но как ме намери? И защо…

За теб винаги, приятелю. Пък и… По лицето на Раф пробяга сянка. — Нужен си в Лондон. Назначение. И за двама ни.

— Що за назначение?

Изражението на Раф стана още по-мрачно.

— Ще ти кажа, когато се махнем оттук — защото, ако не го направим, няма да има никакви назначения.

Йегер отпи дълга глътка вода. Студена, бистра бутилирана вода — имаше вкус на нектар в сравнение с онова, което беше принуден да поглъща в затвора.

— И какво следва? Измъкна ме от „Блек Бийч“, но това не означава, че сме напуснали Адския остров. Така го наричат по тези места.

— Разбрах. С майор Моджо се споразумяхме да си получи третата част от парите, когато двамата с теб се качим на самолета за Лондон. Само че няма да се качваме в самолета. Никъде няма да летим. Ще ни спипат на летището. Там ще ни чака комисия по посрещането. Така той ще може да каже, че сме избягали, но е успял да ни залови. По този начин ще прибере пари от две места — от нас и от президента.

Йегер потръпна. Именно президентът на Биоко, Оноре Чамбара, беше заповядал да го арестуват. Преди около месец на острова имаше опит за преврат. Наемници бяха овладели другата половина на Екваториална Гвинея (Биоко беше островната столица на страната) — онази половина, която се намираше отсреща, на континенталната суша.

В резултат президентът Чамбара заповяда да арестуват всички чужденци в Биоко, които и без това не бяха много. Йегер бе прибран с другите и при обиска на квартирата му бяха намерили вещи от времето му като войник.

Веднага щом научи, Чамбара реши, че Йегер трябва да е участник в заговора — че е техният вътрешен човек. Което не беше вярно. Йегер беше дошъл в Биоко по съвсем различни — и невинни — причини, но Чамбара бе непреклонен. По заповед на президента Йегер бе хвърлен в затвора „Блек Бийч“, където майор Моджо бе направил всичко по силите си да го пречупи, да го принуди да си признае.

Йегер си сложи слънчевите очила.

— Прав си. Няма да успеем да се измъкнем през летището. Имаш ли резервен план?

Раф го изгледа.

— Доколкото разбрах, тук си работил като учител. По английски. В някакво село в северния край на острова. Посетих го. Тамошните рибари смятат, че си най-прекрасното нещо, случвало се някога на Адския остров. Учил си децата им да четат и пишат. А това е повече от всичко, направено за тях от „президент Чуга“. — Той замълча за момент. — Приготвили са кану, с което да се доберем до Нигерия.

Йегер се замисли над думите му. Беше прекарал близо три години в Биоко и бе опознал доста добре местните рибари. Плаването през Гвинейския залив с кану беше осъществимо. Може би.

— Разстоянието е трийсет километра или някъде там — каза той. — Рибарите го правят от време на време, когато времето е хубаво. Имаш ли карта?

Раф посочи малката пътна чанта в краката на Йегер. Йегер мъчително се наведе и прерови съдържанието й. Намери картата, разгъна я и започна да я изучава. Биоко се намираше на самата сгъвка на Африка — мъничък, обрасъл с джунгла остров с размери не повече от сто на петдесет километра.

Най-близката африканска държава бе Камерун, който се намираше на северозапад, а Нигерия бе още по на север. На цели двеста километра на юг се намираше територията, която доскоро бе другата половина от владенията на президента Чамбара — континенталната част на Екваториална Гвинея, която бе под контрола на заговорниците.

— Камерун е най-близо — отбеляза Йегер.

— Камерун? Нигерия? — Раф сви рамене. — В момента всяко място е по-добро от тук.

— Колко остава до вечерта? — попита Йегер. Мутрите на Чамбара бяха взели часовника му много преди да го хвърлят в „Блек Бийч“. — Под прикритието на мрака може и да успеем.

— Шест часа. Давам ти най-много един в хотела. За това време трябва да изстържеш всички лайна от себе си и да се нагълташ здравата с вода, защото няма начин да успеем, ако си обезводнен. Както казах, очаква ни натоварен ден.

— Моджо знае ли в кой хотел си отседнал?

Раф изсумтя.

— Няма смисъл да се опитваш да се скриеш. На толкова малък остров всички се познават. Като се замисля, малко ми напомня за дома… — Зъбите му проблеснаха на слънцето. — Моджо няма да ни създава неприятности през следващите няколко часа. Ще проверява дали парите му са пристигнали, а междувременно ние отдавна ще сме изчезнали.

Йегер продължи да пие, да преглъща насила глътка след глътка с пресъхналото си гърло. Проблемът бе, че стомахът му се бе свил до размерите на орех. Ако беше останал в затвора и не го пребиеха или измъчеха до смърт, диетата със сигурност щеше да го убие.

— Учил си хлапета. — Раф се подсмихна многозначително. — И с какво всъщност се занимаваше?

— Учех хлапета.

— Да бе. Учил си хлапета. Нищо общо ли нямаш с преврата?

— Президентът Чуга все ме питаше същото. Между побоите. Не би отказал човек като теб.

— Добре, значи си учил хлапета. На английски. В рибарско село.

— Учех хлапета. — Йегер се загледа през прозореца; усмивката бе изчезнала напълно от лицето му. — Пък и ако искаш да знаеш, трябваше да се скрия някъде. Да помисля. Биоко, дупката на гъза на географията. Изобщо не съм предполагал, че някой ще ме намери тук. — Той помълча. — Но ето че ти ме опроверга.

 

 

Отбиването в хотела се отрази чудесно на Йегер. Изкъпа се. Три пъти. На третия път водата, която изтичаше в канала, беше почти чиста.

Насили се да изгълта рехидратиращи соли. Подкастри брадата си, която бе расла пет седмици, но не я обръсна напълно. Нямаше време.

Провери се за счупвания. Като по чудо се оказа, че не са много. Беше на трийсет и шест и се бе поддържал на острова. Преди това беше прекарал десет години в елитните части и бе във върхова форма, когато го хвърлиха в килията. Може би затова беше излязъл от „Блек Бийч“ сравнително цял.

Май имаше два счупени пръста на ръцете и още толкова на краката.

Нищо, което да не може да се излекува.

След бързо преобличане отново бяха в джипа и пътуваха на изток от Малабо през гъстата тропическа джунгла. Отначало Раф караше като бабичка, с не повече от петдесет километра в час. Правеше го нарочно, за да провери дали не ги следят. Малцината, които имаха късмет да притежават кола в Биоко, караха като пощурели.

Ако си имаха опашка, тя щеше да си личи от километър.

Когато завиха по тесния черен път към североизточния бряг, беше ясно, че никой не ги следи.

Майор Моджо явно залагаше, че ще си тръгнат от летището. На теория нямаше друг начин да напуснеш острова — освен ако не искаш да рискуваш сред тропическите бури и акулите, кръжащи гладно около Биоко.

Малцина се бяха осмелявали да поемат такъв риск.