Беър Грилс
Призрачен полет (57)

56.

Когато смяната му свърши, Йегер откри, че един в лагера е все още буден — Летисия Сантос.

Отиде при нея с идеята да й напомни да се провери за пиявици. Сантос вече се бе погрижила за проблема и намери смущението му — особено когато я посъветва да провери интимните си части — за много забавно.

— Осем години в БСО и пет години в Националната фондация за индианците — напомни му тя. — Свикнала съм да проверявам тези места!

Йегер се усмихна.

— Отдъхнах си. Защо направи тази промяна? — полюбопитства той и клекна до нея. — От преследването на лоши към спасяването на индианци?

— Поради две причини — отвърна Сантос. — Първо, дадох си сметка, че не можем да спрем наркобандите, ако не защитим джунглата. Именно там те произвеждат дрогата си и се крият. И за целта трябва да помогнем на амазонските племена. Според бразилските закони техните земи, техният горски дом, трябва да бъде защитен. Така че ако можем да установим връзка с тях и да ги пазим, по този начин ще спасим и Амазония.

Тя погледна Йегер.

— Ако тази страна беше твоя и разполагаше с такова чудо като Амазония, нямаше ли да искаш да го опазиш?

— Разбира се. А втората причина? — попита Йегер.

— Съсипах брака си заради работата в БСО — тихо сподели Сантос. — Кариера в специалните служби никога не е рецепта за дълъг и щастлив брак, нали? Винаги си на разположение. Имаш много тайни за пазене. Никога не можеш да планираш каквото и да било. Куп отменени почивки, пропуснати рождени дни и годишнини. Съпругът ми се оплакваше, че никога не съм до него. — Тя помълча. — Не искам един ден дъщеря ми да порасне и да ми отправи същите обвинения.

Йегер кимна.

— Разбирам. Аз напуснах армията малко след като се ожених. Не е лесно, определено.

Сантос погледна лявата ръка на Йегер, на която проблясваше тънка златна халка.

— Женен си, нали? И имаш деца?

— Женен съм. С един-единствен син. Макар че… Дълга история. — Йегер се загледа в мрачната джунгла. — С две думи, изгубих ги…

Гласът му замря.

Сантос постави ръка върху неговата и го погледна с искрена топлота.

— Трудно е да си сам. Ако имаш нужда от приятелско ухо, знай, че можеш да разчиташ на мен.

Йегер й благодари и се изправи.

— Трябва да починем. Dorme ben, Летисия. Сладки сънища.

Събуди се часове по-късно, плувнал в пот, свит на кълбо, крещящ.

Хамакът му се люлееше силно — беше се мятал в него, докато се биеше с чудовищата, които така често се нахвърляха отгоре му в сънищата.

Беше повторение на кошмара същия, който бе сънувал за последно в Уордор Касъл. Отново стигна до момента, когато му отнеха жената и детето, след което се блъсна в непреодолима стена.

Огледа се. Мракът беше толкова пълен, че едва виждаше ръката си, когато я вдигна пред себе си. И тогава чу. Движение. Някой — или нещо — се промъкваше през гъстата растителност.

Ръката му се плъзна навън и затърси пипнешком пушката.

От тъмното се разнесе глас.

— Аз съм, Пурувехуа. Чух те да крещиш.

Йегер се отпусна.

Не беше изненадан, че виковете му са събудили индианеца. Пурувехуа бе закачил своя хамак до неговия. И по-добре, че го бе чул той, а не някой от другите — защото точно сега Йегер се доверяваше на война амахуака повече, отколкото на всеки друг.

Пурувехуа клекна до него.

— Изгубените спомени са си там. Коти’ар — тихо рече той. — Просто трябва да си позволиш да ги отключиш. Да идеш при тях.

Йегер се загледа в мрака.

— Всеки завърнал се войник и провалил се баща има кошмари.

— Но въпреки това носиш в себе си много мрак — изтъкна Пурувехуа. — Много болка.

Йегер не отговори. Мълчанието се проточи.

— Имаш ли светлина? — попита индианецът.

Йегер включи фенера си, но го остави скрит в хамака, за да хвърля слаба зеленикава светлина. Пурувехуа му подаде чаша, пълна до ръба с някаква течност.

— Изпий това. Цяр от джунглата. Ще ти помогне.

Йегер прие чашата и му благодари.

— Съжалявам, че те събудих, приятелю воин. Да почиваме, за да сме готови за утре.

С тези думи пресуши чашата. Но спокойствието, което очакваше, така и не дойде.

Вместо това в главата му избухна силна болка, сякаш някой го беше изритал с всички сили в слепоочието. В следващия миг сетивата му започнаха да се изключват. Усети, че нечии ръце го държат и характерният глас на Пурувехуа замърмори успокояващи думи на езика на амахуака.

Изведнъж под клепачите му експлодира калейдоскоп от цветове, които постепенно преляха в яркожълто.

Картината се фокусира и стана по-ясна. Йегер лежеше по гръб в палатка, в два закопчани заедно спални чувала, на топло и уютно място с жена си и детето си. Но нещо го беше събудило, беше го изтръгнало от дълбокия сън и го бе запратило в студената реалност на уелската зима в планината.

Лъчът на фенера заигра по жълтото платно на палатката, докато се опитваше да открие източника на заплахата. Най-неочаквано дълъг нож раздра тънката стена. Докато Йегер се опитваше да се освободи от спалния чувал, се чу съскане от дюза, пъхната през отвора.

Гъст дим изпълни палатката. Йегер се просна по гръб и крайниците му се вцепениха. Ръце посегнаха вътре, последвани от тъмни лица с противогази, и в следващия миг жена му и детето му бяха измъкнати от топлината навън в тъмното.

Не можеха дори да изкрещят — газът ги беше парализирал също като Йегер. Самият той беше безпомощен; безпомощен да защити себе си, безпомощен да помогне на жена си и детето си.

Чу изръмжаването на мощен двигател, викове, затръшване на врати, докато влачеха нещо, по-скоро някого към колата. Със свръхчовешко усилие на волята Йегер запълзя към разрязаното място в палатката и подаде глава навън.

Видя съвсем малко, но достатъчно. На ярката светлина на фаровете, отразяваща се от скрежа и снега, видя две фигури — едната слаба и момчешка, другата гъвкава и женска, — вързани в багажника на голям джип.

В следващия миг някой се извиси над него и го сграбчи за косата. Ръката вдигна главата му нагоре към стъклата на противогаза, зад които гледаха тъмни, изпълнени с омраза очи. Облечен в ръкавица юмрук се стовари в лицето на Йегер със страшна сила — веднъж, два, три пъти. Кръвта от счупения му нос опръска снега.

— Виж хубаво — изсъска лицето зад маската, докато завърташе жестоко главата на Йегер към джипа. Думите бяха приглушени, но въпреки това разбра смисъла им. Гласът му прозвуча смразяващо познато. — Нека този момент се запечата в паметта ти. Жена ти и детето ти са наши.

Фигурата се наведе и противогазът почти докосна окървавеното лице на Йегер.

— Никога не забравяй. Не успя да защитиш жена си и детето си. Wir sind die Zukunft!

Зениците зад стъклата бяха разширени от прилива на адреналин и Йегер осъзна, че познава човека с безумния поглед. Познаваше го и в същото време не го познаваше — не можеше да свърже изкривеното от злоба лице с някакво име. Мигове по-късно ужасната сцена, непоносимият спомен, избледня, но един образ остана ярък в ума му…

Когато най-сетне дойде на себе си в хамака, Йегер се чувстваше абсолютно, тотално изнемощял. Най-трайният образ изобщо не го изненада. В сърцето си го очакваше, ужасяваше се от него. Боеше се, че е там, част от мрака на онзи покрит със сняг склон в Уелс.

Върху дръжката на ножа, разрязал палатката, беше гравиран мрачен, незабравим символ — Reichsadler.