Беър Грилс
Призрачен полет (76)

75.

Бурке съвсем не драматизираше прекалено нещата.

Папката от Държавния архив на Биоко беше колкото шокираща, толкова и революционна, точно както бе обещал южноафриканецът. И когато я взе и я сложи в ръчния си багаж, Йегер си припомни фразата, използвана неотдавна от Нарова — „отровна чаша“.

Сакът с папката му се струваше толкова тежък. Тя бе поредната следа към загадката и Тъмната сила несъмнено би убила за нея.

Йегер се върна при Бурке с багажа си. Южноафриканецът му беше предложил обиколка на острова, преди да хване обратния полет до Лондон. Бе обещал още необичайни откровения — не че Йегер можеше да си представи какво би могло да засенчи съдържанието на папката.

Поеха на изток от Малабо към гъстата тропическа джунгла. Когато Бурке зави по тесния черен път към брега, Йегер вече знаеше къде отиват — към Фернао, мястото, където бе прекарал три дълги години… да преподава английски на децата от рибарското село.

Йегер отчаяно се мъчеше да измисли какво да каже на старейшината, чийто син, малкият Мо, бе умрял по време на битката, която двамата с Раф бяха водили на плажа. Беше се случило преди по-малко от два месеца, но за Йегер бе сякаш преди цяла вечност и в някакъв друг свят.

Бурке явно забеляза изписаната по лицето му тревога и се разсмя.

— Йегер, човече, изглеждаш по-уплашен, отколкото, когато казах на момчетата ми да те хвърлят в затвора. Отпусни се. Идва ред на следващата голяма изненада.

Когато завиха на последния завой, Йегер с изненада откри, че го очакват.

Приближиха и видя, че почти всички жители са излезли… за какво? Да го посрещнат с добре дошъл ли? След всичко станало определено не заслужаваше топло посрещане.

Между две палми от двете страни на пътя бе опънат импровизиран банер.

ДОБРЕ ДОШЪЛ У ДОМА, УИЛЯМ ЙЕГЕР

Когато Бурке спря и бившите му ученици наобиколиха колата, Йегер усети как в гърлото му се надига буца. Бурке и телохранителите му го оставиха да се оправя сам, когато малките ръце го измъкнаха навън и го помъкнаха към къщата на старейшината. Йегер събра сили за горчивата среща, която го очакваше.

Влезе вътре — след силната слънчева светлина за момент се почувства като ослепял. Познатият звук на прибоя от плажа отекваше през тънките кирпичени стени на колибата. Старейшината протегна ръка, но после бързо го притисна в силна мечешка прегръдка.

— Уилям Йегер… Уилям Йегер, добре дошъл. Село Фернао винаги ще бъде твой дом.

Старейшината сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Йегер също бе на път да се просълзи.

— Иншаллах, добре ли пътува? — попита старейшината. — След бягството ти не знаехме дали с приятеля ти сте успели да прекосите морето.

— Иншаллах — отвърна Йегер. — Двамата с Раф преминахме през това. И през още много приключения.

Старейшината се усмихна и махна с ръка към един тъмен ъгъл на колибата.

— Ела — нареди той. — Накарахме господин Иегер да чака достатъчно дълго.

От сенките изскочи фигура и се хвърли в обятията на Йегер.

— Сър! Сър! Добре дошъл! Добре дошъл у дома! Вижте! — Момчето посочи слънчевите очила на челото си. — Още ги пазя! Очилата ви! Вашите „Оуклейс“!

Йегер се разсмя. Не можеше да повярва на очите си. Вратът на малкия Мо още беше бинтован, но той бе съвсем жив!

Прегърна момчето, развълнуван и щастлив от оцеляването му. Но дълбоко в себе си изпита болката заради незаменимата загуба на собствения му син Люк, който сега би трябвало да е горе-долу на възрастта на малкия Мо. Разбира се, ако беше още жив…

Бурке избра точно този момент да влезе и старейшината разказа историята за чудодейното оцеляване на малкия Мо.

— Трябва да благодарим на бог и на вас за това чудо, господин Йегер. Както и на господин Бурке, разбира се. Изстреляният онази нощ куршум само го ранил. Сметнали го за мъртъв, но и ние се бояхме, че наистина ще го изгубим. Разбира се, нямахме пари да го пратим в болница, в която биха могли да го спасят.

Тогава стана превратът и се появи този човек старейшината посочи Бурке — с някакъв лист с числа. И тези числа ни дадоха достъп до банкова сметка, в която бяхте оставили… пари. С тези пари и с помощта на господин Бурке пратих малкия Мо в най-добрата болница в цяла Африка, в Кейптаун, където успяха да го спасят.

Но сумата беше много голяма и останаха пари. — Старейшината се усмихна. — Така че първо купих няколко нови лодки на мястото на онези, които бяха отнети или продупчени. После решихме да построим ново училище. Подходящо училище, така че уроците вече да не се преподават под някоя палма. И накрая, ако госпожа Топека бъде така добра да се покаже, наехме постоянен учител.

Млада, елегантно облечена местна жена пристъпи напред и се усмихна стеснително.

— Всички деца говорят с много обич за вас, господин Йегер. Опитвам се да продължа доброто дело, започнато от вас.

— Разбира се, имаме свободно място за учител с таланти като вашите — добави старейшината. — А и на малкия Мо много му липсват уменията ви по плажен футбол! Но ми се струва, че имате работа, която ви е върнала в големия свят, и че може би става дума за добро дело. — Старейшината замълча за момент. — Иншаллах, Уилям, ти си намерил своя път.

Беше ли наистина?

Йегер си помисли за онзи мрачен самолет, чиито останки сега бяха пръснати в джунглата. За Ирина Нарова и безценния й кинжал. За Рут и Люк, неговото изчезнало любимо семейство. Сега пред него имаше много пътища, но може би всички те се събираха в един по някакъв начин.

— Иншаллах — съгласи се той и разроши косата на малкия Мо. — Но ще ви помоля за нещо. Запазете мястото, просто за всеки случай!

Старейшината обеща, че ще го направи.

— Е, времето настъпи — обяви той. — Трябва да видите мястото, което избрахме за училището. Гледа към плажа, от който избягахте, и искаме да поставите крайъгълния камък. Мислим да го наречем училище „Уилям Йегер и Питер Бурке“, защото без вас нямаше да го има.

Изуменият Бурке поклати глава.

— За мен е чест. Но не, „Уилям Йегер“ е достатъчно. Аз бях просто вестителят.

Посещението на мястото на училището беше специален момент. Йегер положи първия камък, върху който щяха да бъдат издигнати стените, след което двамата с Бурке останаха за задължителното празненство. Но накрая трябваше да се сбогуват.

Бурке имаше посещение на още едно място на острова, а Йегер трябваше да хване самолета си.