Беър Грилс
Призрачен полет (54)

53.

Гората блестеше от влага. Отвсякъде долиташе звукът на течаща и капеща вода. Заради скупчените ниско над дърветата облаци и проливния дъжд до земята достигаше още по-малко светлина.

Първите буреносни облаци, които се спуснаха от планината, донесоха истински мраз. След няколко часа проливен дъжд бе станало тъмно, мокро и кално, а също и изненадващо студено.

Йегер бе подгизнал до кости, но въпреки това се радваше на промяната. Мислено благодари, докато капките капеха от периферията на шапката му. Пурувехуа го беше предупредил, че това е кирапо’а — дъжд, който може да продължи дни наред — за разлика от многото други видове дъжд, които различаваха тук.

Имаше кирахи’ви — лек дъждец, който отминаваше бързо; ипи’и — шибаш, гонен от вятъра дъжд; кума’е — дъжд, който продължава не повече от ден, след което бързо ставаше горещо; кипоакгуху — ситен, непостоянен дъжд или по-скоро ръмеж; япа — дъжд и слънце едновременно, при който се образува постоянна дъга. И още много други видове дъжд.

Всеки, преминал подбора на Британските специални части, става познавач на дъжда. Планините Брекън Бийкънс в Южен Уелс са безрадостна, мрачна, брулена от вятъра височина, където сякаш вали по 364 дни в Годината. Според спомените на Йегер в онези сурови възвишения имаше повече видове дъжд, отколкото в джунглата на Амазония. И се радваше, че човешката кожа е почти непромокаема.

Това според Пурувехуа определено беше кирапо’а — дъжд, който ще се лее непрекъснато дни наред. И Йегер се радваше и на това.

Нямаше да се отрази добре на ухапванията на Дейл, Алонзо и Камиши. Мокри и търкани от мръсните дрехи, превръзките не помагаха за заздравяването на раните. Но точно сега това бе най-малката тревога на Йегер.

Преди да се махнат от пълния с пирани вир в подножието на Дяволския водопад, той бе рискувал да приеме съобщение от дирижабъла. Раф бе отговорил сбито и изцяло по същество.

Потвърждаване на зоната: 964864. Заемаме ПОЗИЦИЯ. „Предатор“ засечен 10 км северно от вас. Наблюдавай Крал; Нарова. Отварям си ушите. Край.

Разшифровано, краткото съобщение означаваше следното:

Дирижабълът се придвижваше към тях. Както можеше да се очаква, имаше поне един „Предатор“ в небето над тях — макар че сегашното му местоположение на десет километра на север вероятно означаваше, че следи примамката — празния каяк, носещ се по течението на реката.

„Отварям си ушите“ означаваше, че Раф ще следи денонощно за съобщения от Йегер. Освен това беше посочил кои са заподозрените в екипа — Крал и Нарова.

Преди да напусне Англия, Йегер почти нямаше възможност да провери хората си. След смъртта на Анди Смит смяташе, че има пълното право да го направи, но времето така и не му стигна. Беше оставил на Раф да порови и явно тези двамата — Крал и Нарова — бяха събудили съмненията му.

Йегер беше открил, че чувствата му към Дейл постепенно стават по-приятелски, но донякъде съчувстваше и на словашкия оператор, който несъмнено беше малкият човек на „Уайлд Дог Медия“. Ала все пак в миналото му явно имаше нещо, което даваше повод за тревога.

Освен това го гризеше фактът, че Крал не беше изключил джипиесите на камерите на Дейл. Нарочно ли го беше направил? Нямаше как да разбере, а Крал не беше наблизо, за да го разпита.

Колкото до Нарова, тя наистина се оказваше загадка, скрита в мистерия, скрита в енигма, досущ като онзи самолет в джунглата. Йегер подозираше, че тя би объркала и затруднила и самия Чърчил. Имаше чувството, че я познава по-малко, отколкото след първата им среща. Беше твърдо решен по един или друг начин да счупи нейната на вид гранитна обвивка и да стигне до истината, скрита вътре — каквато и да е тя.

После мислите му се върнаха на дъжда.

Дъждът беше добре дошъл, защото валеше от облаци, а облаците скриваха гората от онова, което дебнеше високо горе. При наличието на облаци Йегер се чувствате в далеч по-голяма безопасност от враждебните очи, гледащи от небето. Те образуваха защитно одеяло; докато държаха всичките си уреди за комуникация и ориентиране изключени, той и хората му щяха да си останат невидими.

За момент Йегер се постави на мястото на командира на противника. Последната сигурна следа от Йегер и хората му — от плячката — би трябвало да е на ръба на Дяволския водопад. Там той бе засякъл сигнала както от „медальона“, така и от джипиеса на камерата.

След това беше настъпил един час мълчание, а после сигналът на проследяващото устройство, а вероятно и на мобилен телефон, бе продължил надолу по течението на Рио де лос Диос.

Командирът на противника трябваше да работи с допускането, че Йегер и екипът му се движат по реката, тъй като не разполагаше с друга информация. И Йегер залагаше най-много на тази заблуда — заблудата, измислена от Ирина Нарова.

Реши, че всеки умен командир, а Йегер никога не подценяваше противника си — би се подсигурил. Щеше да проследи каяка и да изчака пролука в облаците, за да провери кой се намира в него, преди да нанесе ракетен удар.

Но същевременно щеше да нареди на наземните си части да удвоят темпото и да достигнат първи целта.

Така че надпреварата бе в ход. Според преценката на Пурувехуа ги очакваше еднодневен преход. Самолетът се намираше на по-малко от осемнайсет часа път оттук. Ако всичко вървеше гладко, щяха да стигнат до него на сутринта. Но Йегер не се заблуждаваше, че пътуването дотам ще е лесно.

Дъждът извикваше най-лошата страна на джунглата.

Докато вървяха, Пурувехуа посочи промените, предизвикани от пороя. Някои бяха очевидни — понякога се налагаше да газят във вода до кръста. Неизвестно какви животни пляскаха, шляпаха и пълзяха в плитчините, а в сенките се виеха пъстроцветни змии.

Пурувехуа посочи една особено зловеща на вид. Беше на ивици — черни, сини и в два нюанса на червеното.

Тази не представлява голяма заплаха — обясни той. — Мбойовухуа. Яде жаби и дребни риби. Хапе, но отровата й не убива.

После добави:

— Трябва обаче да се внимава с мбойухуа. Дълга е колкото пет души и дебела като кайман. Черна на бели петна. Захапва те, увива се около теб и стиска. Натискът троши всички кости на тялото, а тя не спира да стиска, докато не усети, че сърцето ти е спряло. След това те поглъща целия.

— Чудничко промърмори Йегер. — Удушвач и половина. Любимец номер две след пираните.

Пурувехуа се усмихна. Личеше му, че му доставя удоволствие да кара екипа да настръхва.

— Още по-лош е тенхукикиухуа — продължи той. — Чувал ли си за него? Гущер с размерите на диво прасе, има черни правоъгълни петна по гърба. Стъпалата му са като длани, със смукала. Много е отровен. Ухапването му е по-лошо и от ухапването на змия.

— Не ми казвай — изсумтя Йегер. — Излиза само когато вали, напи?

— По-лошо. Живее в наводнената гора. Много добър плувец е и се катери отлично по дърветата. Очите му са бели като на призрак и ако се опиташ да го уловиш за опашката, тя се къса. Така успява да се измъкне.

— Защо му е на някого да го хваща? — обади се глас. Алонзо, едрият американец, изглеждаше отвратен от описанието, също като Йегер.

— За да го изяде, разбира се — отвърна Пурувехуа. — Стига да не те ухапе, тенхукикиухуа е много вкусен. Нещо средно между риба и пиле.

Алонзо изсумтя.

— Пиле от „Кентъки“. Нещо не ми се вярва.

Беше нещо като клише да описваш храната, която ядеш само за да оцелееш, като „подобна на пиле“. И Йегер, и Алонзо знаеха, че това рядко отговаря на истината.

Други донесени от дъжда промени не бяха толкова очевидни и се разпознаваха единствено от индианците. Пурувехуа посочи една тясна дупка в земята. Йегер предположи, че е на някакъв гризач. Всъщност, обясни Пурувехуа, дупката била на таиривухуа — риба, която живеела под земята, вцепенявала се в калта и оживявала само по време на дъжд.

Един час преди свечеряване спряха да се нахранят. След като бяха научили от вожда на амахуака кой е преследвачът им — Тъмната сила. — Йегер реши да „затегне режима“. Паленето на огън и готвенето бяха забранени — така щяха да оставят по-малко следи за противника. Но затегнатият режим никак не беше забавен.

Затегнатият режим означаваше готова храна, която се яде направо от пакета, без да можеш да я стоплиш.

Може и да утоляваше глада, но с нищо не помагаше за повдигане на бойния дух.