Беър Грилс
Призрачен полет (61)

60.

Направи му впечатление, че е зловещо тихо. Беше напълно затворен в защитния костюм и противогаза, така че беше по-скоро усещане, отколкото нещо друго — сякаш това, в което навлизаха, беше мъртво във всеки смисъл на думата.

След бърборенето на птиците и бръмченето на насекомите в зелената джунгла мъртвата зона ги посрещна с оглушителна тишина. Равномерният тропот на дъжда по качулката на Йегер отмерваше зловещ ритъм заедно с хриптенето на дихателната маска. Навсякъде около тях теренът изглеждаше напълно лишен от живот.

Изгнили клони и кора хрущяха под краката му.

Видя, че там, където ботушите му разместваха отпадъците, насекомите са започнали да колонизират отново мъртвата зона. Покрити с броня мравки щъкаха гневно под краката му. Имаше ги и старите приятели на Йегер от затвора „Блек Бийч“ хлебарките.

Мравки и хлебарки. Ако избухнеше някаква световна война с използването на ядрени или химически оръжия, земята щеше да бъде наследена най-вероятно от насекомите. Те бяха до голяма степен неуязвими за повечето създадени от човека отрови, най-вероятно и за онази, която изтичаше от военния самолет.

Трите фигури продължиха мълчаливо напред.

Йегер усещаше напрежението, излъчвано от вървящата до него Нарова. Дейл ги следваше една-две крачки назад и снимаше, но му беше трудно да държи картината в кадър с дебелите ръкавици и противогаза, който ограничаваше полезрението му.

Спряха на петнайсетина метра от целта си — оттук можеха да възприемат огромните размери на онова, което лежеше пред тях. То все още беше наполовина скрито от мъртвите дървета, останали без никакви листа и кора, мъртви до сърцевината си, но въпреки това нямаше как да сбъркат източените елегантни линии на гигантския самолет, лежал скрит в джунглата в продължение на седем десетилетия или повече.

След епичното пътуване дотук им оставаше единствено да гледат в захлас.

Дори Дейл спря да снима и зяпна.

Толкова много неща бяха довели до този момент — толкова много проучвания, толкова много планиране, инструктажи и предположения що за самолет може да е това. А през последните няколко дни толкова много смърт и страдания по пътя, наред със студената стомана на предателството.

Вперил поглед в почуда, Йегер се възхити в колко добро състояние изглеждаше самолетът. Сякаш само се нуждаеше от горивото, което е липсвало през пролетта на 1945 г., за да запали двигателите и отново да полети в небето.

Много добре разбираше защо Хитлер е кръстил този модел Amerika Bomber. Както беше заявил архиварят Дженкинсън, той изглеждаше специално пригоден да хвърля бомби със зарин над Ню Йорк.

Йегер стоеше като омагьосан.

Какво правеше това нещо тук? Каква е била мисията му? И щом е бил последният от четири подобни, както им каза вождът на амахуака, какъв е бил товарът му? Какъв е бил товарът на всички?

Досега беше виждал само една фотография на „Юнкерс“ JU-390.

Беше стара черно-бяла снимка, която му бе пратил Дженкинсън — една от малкото съществуващи снимки на самолета. На него се виждаше тъмна, източена машина с шест двигателя, толкова огромна, че суетящите се около нея войници и пилоти приличаха на мравки работнички.

Носовата част на самолета бе като жестока орлова глава в профил с издигнатата пилотска кабина и множеството подобни на амбразури прозорци отстрани. Единствената по-голяма разлика между самолета от онази снимка и този пред него беше мястото и отличителните знаци.

Старата снимка показваше JU-390 на последната му известна дестинация — замръзнала, покрита със сняг писта в Прага, в окупираната Чехословакия през една студена февруарска сутрин на 1945 г. Върху огромните криле на самолета беше изрисуван характерният черен кръст на бял фон — символът на германската Луфтвафе; същият знак можеше да се види и върху задната част на фюзелажа.

За разлика от онзи, самолетът пред Йегер бе маркиран с характерен рондел — петолъчна бяла звезда върху червени и бели ивици — добре познатите отличителни знаци на военновъздушните сили на Съединените щати. Ронделите бяха толкова избелели от слънцето, че едва се виждаха, но си оставаха ясно различими за Йегер и хората му.

Гигантските гуми на четирите масивни колела бяха почти омекнали, но въпреки това достигаха горе-долу до раменете на Йегер. Колкото до пилотската кабина, тя се издигаше на една трета от височината на някогашните корони на дърветата, където сега имаше само мъртви клони.

Както бе казал Карсън в лондонския офис на „Уайлд Дог Медия“, в сравнение с този самолет модерният C-130 „Херкулес“, с който долетяха Йегер и екипът му, изглеждаше като джудже. И като се изключат изсъхналите пълзящи растения по фюзелажа и падналото мъртво дърво върху крилете с размах петдесет метра, самолетът изглеждаше невероятно запазен — доказателство, че наистина се е приземил тук.

Разбира се, седемдесетте години в джунглата бяха оставили своите следи. Йегер виждаше, че някои от нитовете по корпуса са ръждясали, а на някои места покритието на двигателите беше паднало. Целите криле и фюзелажът бяха покрити с плесен, а горната част на машината беше засипана с останките на мъртви листа.

Но тези поражения бяха предимно козметични.

Структурно самолетът изглеждаше здрав. Йегер си помисли, че след бързо стягане ще бъде почти готов да полети отново.

Отгоре се чу силен крясък и ято яркозелени папагали прелетя над мъртвата гора. Звукът изкара Йегер от транса му.

Той се обърна към Нарова.

— Има само един начин да се влезе.

Думите му бяха приглушени от противогаза, но се чуваха ясно благодарение на вградения интерком. Посочи от опашката по дължината на фюзелажа до кабината.

Нарова го погледна.

— Аз ще съм първа.

Гумата на опашното колело беше спаднала и Нарова можеше да достигне задната част само ако стъпи на едно паднало дърво. Тя се хвана за хоризонталната опашка и се набра горе.

Йегер я последва. Спря, за да вземе камерата на Дейл и да му помогне да се качи на равната повърхност. Нарова забърза напред и изчезна от поглед.

Долната част на фюзелажа бе почти плоска, докато горната беше извита. Йегер стъпи на нея и тръгна след Нарова.

Забърза по гърба на самолета и заобиколи купола, който се намираше точно зад пилотската кабина — там бе седял навигаторът, заобиколен от всички страни от стъкло. Именно оттук той е следил положението на звездите, за да насочва машината през хилядите километри океан и джунгла.

Йегер забеляза, че гуменото уплътнение на прозорците на купола е поддало и някои стъклени панели са паднали. Стигна пилотската кабина, спусна се надолу и застана до Нарова на самия нос на самолета.

Намираха се опасно високо — земята беше на около дванайсет метра под тях. Носът на самолета бе гладък и аеродинамичен, но покрит с останки от джунглата. Йегер направи всичко възможно да махне повечето боклуци, за да стъпи що-годе стабилно.

Дейл се появи над тях с камера в ръка и седна, за да снима.

Йегер извади парашутно въже от джоба си, метна го на Дейл и му каза да го върже за радиоантената, която стърчеше от задната част на пилотската кабина. Операторът изпълни нареждането и хвърли въжето обратно, Йегер направи два клупа, така че двамата с Нарова да имат за какво да се държат.

Нарова се взираше през единия от предните прозорци. Йегер видя размазаните следи от мястото, където се беше опитвала да изчисти стъклото от мръсотията и плесента.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Мисля, че страничният прозорец е оставен отключен. Можем да влезем през него.

Нарова се пресегна към страничния прозорец, хванала ножа си. Пъхна сръчно острието в полуизгнилото гумено уплътнение и натисна. Повечето подобни самолети имаха плъзгащи се прозорци, за да могат пилотите да говорят с техниците долу на пистата.

Нарова се опитваше да избута прозореца.

Започна да го отваря сантиметър по сантиметър, докато не се получи достатъчно широк отвор, за да се провре през него. След това хвана клупа на въжето и се прехвърли в кабината с гъвкавостта на котка. Изчезна, без почти да погледне Йегер.

Той също хвана въжето и я последва. Ботушите му издумкаха силно, когато се приземи на голия метален под.

На очите му бяха нужни няколко секунди, за да свикнат с полумрака.

Първото му впечатление бе, че е влязъл в някаква капсула на времето. Разбира се, не надушваше нищо през филтъра на противогаза, но много добре можеше да си представи застоялата, плесенясала миризма на кожените седалки, примесена с острия дъх на разяден алуминий от десетките циферблати по огромния преден панел.

Зад него се намираше седалката на бордовия асистент, завряна в тясна ниша и обърната назад, към множество циферблати и лостове. Следваше мястото на навигатора, издигнато нагоре в купола, а отзад се намираше стената, отделяща пилотската кабина от товарния отсек.

Вътрешността на самолета изглеждаше плашещо недокосната — сякаш екипажът го беше напуснал само преди няколко часа. До пилотската седалка имаше плосък термос, а до него беше оставена чаша с някаква тъмна спечена маса на дъното, вероятно кафе.

На седалката имаше оставен чифт пилотски очила, сякаш пилотът ги беше захвърлил, когато е станал да побъбри с екипажа в задния отсек. Цялото впечатление бе направо призрачно, но какво друго можеше да се очаква?

Над пилотската седалка имаше завинтено нещо, което привлече вниманието на Йегер. Беше странно, почти извънземно приспособление, монтирано върху въртящ се лост, сякаш можеше да се спуска пред очите на пилота. Погледна към мястото на втория пилот и там също видя подобен уред.

Усети, че Нарова го гледа.

— Какво според теб е това? — попита Йегер.

— Zielgerät 1229, или Vampir отвърна тя. Уред за нощно виждане, както бихме го нарекли днес. За приземяване и излитане в пълен мрак.

Явно приборът не представляваше изненада за нея. Но през по-голямата част от зрелия си живот Йегер бе смятал, че уредите за нощно виждане са изобретени от американските военни, при това само преди няколко десетилетия. Да види работещ прибор в германски самолет от времето на Втората световна война беше зашеметяващо.

На бюрото на навигатора Йегер откри плесенясалите останки на карта, до която лежаха молив и пергел. Навигаторът очевидно е бил страстен пушач — пепелникът беше пълен с полуразпаднали се фасове, а до него стоеше забравен кибрит на Луфтвафе.

В папката на навигатора имаше стара пожълтяла снимка. Йегер я взе. Беше въздушна фотография и той почти моментално осъзна, че на нея се вижда пистата, каквато трябва да е била при изсичането й преди седем десетилетия.

Върху снимката имаше отбелязани на немски различни места, до едно от които, означено като Traibstoff Ager, имаше нарисуван варел. Явно това беше складът за гориво — същият, който се беше изпразнил, поради което самолетът бе останал завинаги тук.

Йегер се обърна да покаже снимката на Нарова, но тя бе с гръб към него и нещо в позата й изглеждаше странно. Беше се навела над кожена чанта и трескаво прелистваше някакви документи. От езика на тялото й Йегер реши, че е намерила онова, за което е дошла, и че никой няма да може да отнеме от Ирина Нарова съдържанието на чантата.

Тя явно усети погледа му. Без да каже нито дума, свали раницата си, напъха чантата в нея и се обърна към задния отсек. Погледна към Йегер. Доколкото можеше да се прецени, лицето й зад маската бе зачервено от вълнение. В очите й обаче се долавяше и нещо друго, някаква предпазливост.

— Намери ли онова, което търсеше? — многозначително подметна Йегер.

Мислено си отбеляза да си поговори сериозно с нея за документите, след като вдигнат самолета оттук. Точно в момента нямаше никакво време за това.

Нарова подмина въпроса му и посочи към товарния отсек.

— Натам — ако наистина искаш да видиш тайните на този самолет.