Беър Грилс
Призрачен полет (40)

39.

Йегер прибираше екипировката в раницата си и говореше бързо и напрегнато.

— Първо: как са успели да ни изпреварят, без да използват реката? Второ: защо искаха да ни покажат шала на Сантос? Трето: защо после просто изчезнаха?

— За да ни предупредят, че рано или късно ще се справят с всички ни. — Каза го Крал и Йегер долови в характерната му усмивка тревога, граничеща с ужас. — Цялата работа устремно отива по дяволите.

Йегер не му обърна внимание. Макар в общи линии да бе реалист. Крал имаше склонност към черногледство, а сега трябваше да бъдат позитивни и съсредоточени.

Ако изпуснеха нервите си тук, насред пустошта, с тях беше свършено.

Издърпаха лодките на брега и устроиха импровизиран лагер. Йегер продължи да прибира нещата си колкото се може по-бързо.

— Това означава, че имат място, от което да ни следят — отбеляза той. — Така че е още по-важно да тръгваме и да се движим бързо и с малко багаж.

Погледна купчината вещи върху брезента — нещата, които смятаха да изоставят. Това беше допълнителната им екипировка парашутите, средствата за плаване, резервните оръжия.

— Оставяме тук всичко ненужно — повтарям, всичко. Ако се колебаете за нещо, зарежете го.

Йегер погледна петте лодки, изтеглени на брега.

— Ще изпуснем въздуха на лодките и ще оставим и тях. Оттук нататък ще продължим пеша.

Останалите закимаха.

Йегер погледна към Дейл.

— Вие двамата вземете една „Турая“. Това е сателитният телефон на „Уайлд Дог Медия“. Аз ще взема друг. Алонзо, ти вземи трети. Останалите ще оставим тук.

Другите изсумтяха в знак на съгласие.

— И още нещо. — Йегер погледна Дейл и Крал. — Знаете ли как да боравите с оръжие?

Дейл сви рамене.

— Все едно играеш на компютъра.

Крал завъртя очи.

— Сериозно ли говориш? Казвам ти, всеки в Дания се учи да стреля. — Настроението му като че ли се пооправи малко. — В Клитмолер, откъдето съм аз, всички се учим да ловуваме, особено през зимата.

Йегер вдигна палци.

В такъв случай грабвай автомат и шест резервни пълнителя. Едно оръжие за двамата. Най-добре разпределете товара помежду си — имате да мъкнете също камери и тъй нататък.

За момент Йегер задържа ножа на Нарова в ръката си. Той също беше добавен към купчината. На теория оставяха нещата тук, за да си ги приберат по-късно — скрити по възможно най-добрия начин, на познато място. На практика не можеше да си представи кой би дошъл тук за багажа.

Щом оставяха нещо, то беше загубено.

Размисли и добави ножа на Нарова към екипировката си. Направи същото с медальона на пилота. И двете решения бяха емоционални — нито ножът, нито медальонът бяха жизненоважни за онова, което предстоеше. Но Йегер си беше такъв — малко суеверен, виждаше поличби и трудно изхвърляше неща, които имаха някакво лично значение за него.

— Поне сега знаем кой е врагът ни — отбеляза той, мъчейки се да повдигне малко духовете. — Едва ли биха могли да отправят по-пряко послание, направо го написаха върху пясъка.

— И какво беше посланието им според теб? — попита Камиши с типичния си тих, премерен и спокоен глас. — Аз си мисля, че то може да бъде тълкувано по различни начини.

Йегер го погледна с любопитство.

— Шалът на Сантос, завързан за забито в пясъка копие? Според мен това е съвсем ясно — не приближавайте, или ви очаква същата участ.

— Може да има и друг превод — възрази Камиши. — Не е задължително това да е директна заплаха.

— Как ли пък не — изсумтя Алонзо.

Йегер му махна да замълчи.

— Какво е твоето мнение?

— Няма да е зле да погледнем от тяхната гледна точка — каза Камиши. — Мисля, че индианците вероятно са уплашени. Сигурно им приличаме на пришълци от друга планета. Падаме от небето в изолирания им свят. Плъзгаме се по водата с вълшебните си лодки. Носим гръмовни пръчки, които карат самата река да експлодира. Ако никога не си виждал подобни неща, няма ли да се уплашиш? А основната човешка реакция на страха е гневът, агресията.

Йегер кимна.

— Продължавай.

Камиши погледна останалите. Всички бяха зарязали заниманията си и го слушаха — или снимаха, както правеше Дейл.

— Знаем, че това племе е било обект единствено на агресия от пришълци — продължи Камиши. — Малкото им контакти с широкия свят са били с онези, които са искали да им навредят — дървосекачи, миньори и други, желаещи да откраднат земите им. Защо да очакват нещо различно от нас?

— Накъде биеш? — притисна го Йегер.

— Мисля, че е най-добре да приложим двоен подход — тихо предложи Камиши. — От една страна, да бъдем още по-нащрек, особено щом навлезем в джунглата, която е изцяло тяхна територия. От друга, трябва да привлечем амахуака, да намерим начин да им покажем, че намеренията ни са само приятелски.

— Сърца и умове? — попита Йегер.

— Сърца и умове — съгласи се Камиши. — Има и още едно преимущество, което бихме получили, ако спечелим сърцата и умовете на племето. Предстои ни продължително и тежко пътуване. А никой не познава джунглата по-добре от индианците.

— Стига, Камиши, слез на земята! — възрази Алонзо. — Убили са една от нас, нищо чудно да са я сварили и изяли, а ние ще тръгнем да им се подмазваме, така ли? Не знам от коя планета идваш, но в моя свят отвръщаме на огъня с огън.

Камиши леко се поклони.

— Господин Алонзо, винаги трябва да бъдем готови да отвърнем на огъня с огън. Понякога това е единственият начин. Но в същото време трябва да сме готови да протегнем приятелски ръка. Понякога това е по-добрият начин.

Алонзо се почеса.

— Човече, не знам… Йегер?

— Да бъдем готови и за двата сценария — каза Йегер. — Да протегнем ръката с огъня или ръката на приятелството. Но никой да не рискува ненужно и да привлича индианците. Никакви повторения на онова, което е станало преди.

Йегер посочи купчината багаж.

— Камиши, избери някои неща, които биха могли да им харесат. Подаръци. Ще ги вземем с нас. И ще се опитаме да ги примамим.

Камиши кимна.

— Ще подбера това-онова. Мушами, мачете, тенджери — едно затънтено племе винаги би намерило приложение на подобни неща.

Йегер погледна часовника си.

— Добре, сега е 14:00 Зулу. До началото на пътеката, която слиза надолу, има ден и половина път, освен ако не ускорим темпото. Ако тръгнем сега, утре вечер би трябвало да стигнем.

Той извади компаса си и подбра няколко камъчета като онези, които беше използвал преди.

— Ще се движим през гората, така че ще се ориентираме само по компаса и с броене на крачки. Предполагам, че някои от вас — той погледна Крал и Дейл — не са запознати с тази техника, така че не изоставайте. Но и да не ми се лепнете за гърба.

Йегер погледна останалите.

— Не искам да сме скупчени и да представляваме лесна мишена.